Блажено чувство – да избереш такси със затворени прозорци – значи климатикът работи и е хладно, да се пъхнеш вътре, и после – нищо.
Нищо не се иска от теб. Затвори очи.
Почини си.
В колата ухае на нещо приятно. Не го мисли какво е, просто е приятно. Като сладоледа едно време.
След жегата навън този хлад успокоява и лекува.
– Къде отиваме?
Шофьорът ме гледа с интерес. Не се усмихва, не е отишъл чак толкова далеч, но една усмивка наднича точно зад рамото му. Не е усмивка, слънцето е – слязло е ниско, но пак свети с пълна сила.
Усещам как лицето ми, разхладено от климатика, изведнъж пламва от вътре навън.
– Извинявайте!
Казвам адреса и колата потегля. Прави обратен завой и сега слънцето свети право в очите ми в края на правата улица, а тротоарите са покрити с дълги сенки.
Август е. Не е редно в такъв ден човек да е бил на работа девет часа и да е толкова уморен.
Поне да правех нещо смислено. Присъствие телом в стая с пет бюра – четирите от тях празни. Стени, покрити със стелажи с папки. Жива душа не влезе цял ден в стаята, телефон не звънна, не направих нищо смислено, затова съм уморена, все едно девет часа собственоръчно съм закопавала ослепителния, леко мазен, бавен, отпуснат августовски ден. Както вчера и както утре.
Колата се движи съвсем гладко. Изобщо не бързам да пристигна.
Не ни хваща нито един червен светофар, един-два пъти имаме късмет, ние с шофьора, другите светофари пък ги избягваме, като минаваме по малки пресечки.
Свършва една песен по радиото и започва друга. Тази я обичам. Тактувам с показалец по дръжката на чантата си. Движението привлича погледа ми, гледам ръката си като нещо чуждо, като живо същество, което води собствен живот, ето, танцува му се. От прохладата халката на пръста ми вече не е така злобно впита. Колко малко е трябвало…
Шофьорът също потупва волана с пръсти. Поглеждам към него, срещам погледа му и се засмиваме. Приятно е.
След този завой излизаме точно до старото ми училище. Миналото лято най-после го пребоядисаха, беше жълто, сега е червеникаво, почти кафяво, не мога да свикна, макар че го виждам всеки ден. След малко ще бъдем пред къщи.
Отпускам се назад, притискам главата си към облегалката, стисвам силно клепачи.
Пожелавам си да не пристигаме преди края на песента.
После си пожелавам още малко нещо, все едно придърпвам предпазливо завивка към себе си – да подминем блока, да обърнем, да не спираме, да падне яркосиният здрач, да караме през лилавата нощ, под жълтите звезди, край светлинките на села в далечината, да караме до морето, какво, август е.
Боже, от кога не съм се целувала за пръв път с някого.
После пристигам, плащам, слизам, слизам, слизам, кацам на размекнатия асфалт, прибирам се вкъщи.

Морето прелива, над август прелива.
Остава си тук, а пък август отива
прилежно и тихо да чака реда си
през нощи пространни и дни все по-къси.

Морето искри, към септември посяга,
сънливата пяна в краката му ляга,
чорапа му мокри и той се събува,
на много зает и сърдит се преструва,

а после се смее и цял се съблича,
като за последно по пясъка тича,
а то е „като”, и не е за последно,
и лятото не, не изчезва безследно,

макар че си тръгваме, с гръб към морето,
със пясък в обувката, сухи, но ето:
и куфарът празен върху гардероба,
и банският, все по-пристягащ при проба,

и всякакви картички, гривнички, миди,
които да хвърлим така ни се свиди,
са явни свидетелства и доказателство,
че лятото, негово светло сиятелство,

след не много месеци пак ще снизходи
и дини ще реже, на плаж ще ни води,
и ще ни улавя на слънцето в мрежите,
и ще ни изпълни със смисъл копнежите.

Защото дори ние там, сухопътните,
тревожно следим ще ни вземат ли мътните,
ще има ли работа, как ще изкараме,
с кого ще преспим и с кого ще се скараме,

но знаем – през цялото скапано време! –
че август в прегръдките си ще ни вземе,
да, август отишъл е да си почива,
но ясно се чува – морето прелива…

На младост само – красота.
Тя после става безполезна.
С кафяви сгърчени листа
и слънчогледът днес залезе.

На семките им причерня.
Стъблото грозно се разголи.
Сега кого да обвиня,
че няма дъжд и не е пролет?

Изправен като слънчоглед,
минава август снизходително.
Повдигат остри рамене
и сменят темата щурците.

Август вече е осъден
да е малък и отвъден,
скрит, заключен там, където
няма излаз към морето.
Студ ще му отнеме плама.
Ще е сам и ще го няма,
като в изпит по търпение,
като принц във заточение.

Август ме дели от есента.
Август неумело ме закриля
и ме спира да не отлетя,
докато не съм събрала сили.

Милва ме. Косата ми плете.
Носи ми от облаците глътка.
Аз съм му жена, но и дете,
а пък той е целият прегръдка.

Много скоро ще избистри гроздето зърна,
и ще влезе август – остър лъч от светлина,
сладостта ще го прегърне мокро, изведнъж,
ще се върне като чакан и обичан мъж.