Снощи в „Перото“

Картинка

Аз много се бях затъжила за концертите, за вас не знам.
Беше хубаво, просторно, думите втъкани в музиката, публиката и изпълнителите – втъкани. Венци Благоев донесе благи вести за детето на тромпета и флигорната, Антони свири на струните на рояла, а Марина ни подреди песни за цяла година, от Águas de Março през лятната Fotografia и Autmn leaves чак до Let it snow.
Беше топло и хубаво.
На 29 ноември – пак, в Сопот.
Ето няколко снимки от страницата на „Перото“.

Благодаря!

 

Реч за „Животните“

 

На премиери на книги често се държат речи.
Реших и аз да напиша за „Животните“ една такава реч.
След това обаче реших да не я чета. Само в Стара Загора, старозагорци са корави хора.
Готово нещо, написано, ще го оставя тук.

Не мога да твърдя, че познавам Мария Донева особено добре, но следя творчеството й отблизо.
Още с първите си изяви тя показа признаци на прекомерна чувствителност по незначителни въпроси, захласване по природата и стремеж към безсрамно разголване на интимни чувства и преживявания.

От друга страна, нейната индиферентност, да не кажа апатия, по остри социални теми винаги ни е правила лошо впечатление. В личен разговор авторката споделя, че би коментирала всеки нюанс в политическата и икономическата обстановка в страната, но бавно схваща, а събитията се сменят твърде бързо, за да може тя да ги отрази.

Ето защо още от първите си стъпки – и до днес, тя предпочита да спира вниманието си на теми и феномени, които се движат бавно и още по-бавно се променят: охлюви, слонове, някои геологически обекти като планини и равнини, както и вечната любов.

Бавните темпове на усвояване на реалността се отразява и в отказа й да следва туптящия пулс на епохата в неговите формални езикови изражения. Ще открие ли любознателният читател нови словоформи, новаторство в пунктуацията, революционен порив в правописа?
Не. Той няма да открие.

В тази тънка книжка, тривиална граматически, думите са подредени както баба знае. Дори съпругът на тази госпожа, да, вие там, на втория ред, дори той може безопасно да прочете не само разказ, но и стихотворение, и аз ви гарантирам, че той ще разбере… все нещо, дори всичко. Дори нещо повече от написаното, защото зад думите лежи поле, по което почти не личат стъпките на хора, въздухът е мек, есен е, гроздето е обрано в онова лозе там, виждате ли го, небето се е дръпнало и синее толкова ярко, че очите едва понасят светлината, хоризонтът е много далече, тихо е, чисто е, ела, влез, това място чака теб.
Извинете.

Както в предишните си книги, така в новата, авторката се опитва да изрази неизразимото в поредица от моментни снимки, чрез образи, обвити в светлина, чрез предмети, които едва се очертават в сенките и може би са опасни.

Прави впечатление наличието на герои-животни в повечето произведения в настоящия сборник, остроумно наречен „Животните”. Как да тълкуваме заглавието? Ако книгата е за животни, то какви са тези дивани, тези представления, тези строежи, пътешествия в корабни каюти, абитуриентски балове? Иде моментът, в който трябва да се запитаме – що за птици са тези животни?

Какво е това, което обединява героите на тази книга?

Вглеждането в текстовете ни доведе до извода, че „животинско” тук означава непринудено, спонтанно, без претенции, откровено, жизнерадостно, нежно, игриво, внимателно, свързано с природата – с чистата природа на нещата.
От света на книгата са отстранени долните прояви на алчност, грубост, корист, завист, пренебрежение, агресия – все качества, които авторката очевидно приписва на хората.
В търсене на чистота и достойнство тя се обръща към животните, създава свое измислено общество, населено с животни. По улиците крачи влюбен шаран. Банда катерици дрънкат сватбения марш на открадната китара. Крокодил покорява многохилядна публика с ласкавата си усмивка. Един гущер умира под погледа на горещото слънце – и не иска нищо друго, нищо различно и нищо повече от това.

Животните заслужават нежност и съчувствие. В своята чистота и невинност те се превръщат в опора, беззащитни – те даряват закрила.
В леглото на мечока се е пъхнал ангел, за да си отдъхне, и колко приятно е това…

В тези разкази преживяването е сетивно, дори чувствено. Звуците, цветовете, вкусовете се възприемат в тяхната пълнота, превръщат се в съдържание и смисъл на живота – като всяко нещо, на което се отдадеш изцяло.

В сборника има и текстове, в които животни не присъстват. Не е недоглеждане. Те са внимателно подбрани. В разказите за завещанието, за целувката, за дивана, в стиховете за зимата и за баба авторката си е позволила да помисли… така е преценила… надявала се е… би искала да вярва, че чувството в тези текстове е съвсем чисто. По детски, по ангелски, по животински безкористно и добро.
Това е, което тя обича. Надява се да го получи и затова го влага в думите си. Ако читателят го открие и го усети… Какво повече може да иска човек?

 

„Дарът“, Невена Митрополитска

 

Това, за което на спирам да мисля, откакто прочетох „Дарът” на Невена Митрополитска, е защо хората се държат грубо. Излишно грубо, без причина. Защо се заяждат. С близките си и с любимите си. Защо са все недоволни и критични. Мисля, че това е заради лошо възпитание, лоши примери в миналото. Също може да бъде грозен навик. Низходяща спирала, която те повлича, задръжките ти падат и ставаш все по-зъл. Или причината е общото усещане за неудовлетвореност и нещастие? Когато съм изпадала в такива ситуации… в такива периоди… най-яркият ми спомен е за общо усещане за лепкаво, безизходно нещастие. И аз съм живяла така. Ужасно е.
За себе си съм решила: не желая да бъда дребнава. Излишно критична. Отказвам да ми е скучно. Няма да се чувствам самотна (ако се почувствам самотна, в същата минута предприемам нещо, за да поправя това.) Понякога не е съвсем лесно, но нали затова съм човешка личност, с воля, с ръце и крака, с усмивка, с приятели и любими. Някой път обърквам работите, но все пак мога да се въздържа, да се извиня, да се старая всеки ден да се поправя.
В книгата се вижда като на длан, като върху предметното стъкло на микроскоп колко безсмислено заядливи могат да бъдат хората, и аз не искам да съм такава.

 „Дарът” се чете бързо и е увлекателна.
Разказва за две двойки, две семейства, които искат да имат дете. Това е общото между тях, почти всичко останало е различно до противоположност. Едните са бедни, груби, грозни, другите – богати, красиви, високопоставени. Мисля, че едно от най-силните качества на книгата е това, колко ярко е описан всеки от героите, как те се различават по поведение, по начин на говорене, дори по миризма – доста безжалостно и подробно описани миризми, даже твърде безжалостно спрямо читателя, бих казала.
Нали знаете как в повечето нови български филми героите говорят неестествено, чак да те хване срам като ги слушаш. Диалогът в „Дарът” е жив и истински и това е радост за душата. Неда и Филип говорят малко въздухарски, през цялото време се измъчвах, че тя аха да се изкаже – и се недоизказва, а и той все я прекъсва с бая дълги излишни обяснения, но и това е написано добре, казваш си – ами такива са.
Двете жени са толкова различни, че в един момент се достигат. Неда е идеална – красива, възвишена, добра и всеотдайна. Лина става такава, когато защитава Неда.
Конфликтът е и сложен, и остър. От този вид конфликти, в които побеждаваш само след като се предадеш. Чете се до последната страница с напрегнато внимание и очакване какво ще стане. По едно време вече знаеш какво, но пак четеш, за да се увериш с очите си.
Може би най-много ми харесва как внимателно и фино са предадени някои нюанси в преживяванията на героите, например тази приумица на Лина, че ще има момченце, и болезненият, но и мъдър, нежен начин, по който тя се прощава с представата си за бъдещото дете, когато научава, че чака момиче.
Беше ми интересно да чета за живота и работата на балерините. Това е много специална професия. А и нали знаете, че в Стара Загора, в нашата опера, в момента се случва чудо, включително в балета. Не възраждане, ами чудо, казвам ви. Имаме забележителна трупа и те правят красиви спектакли, и класически, и модерни. През цялото време си мислех, че Уляна трябва да прочете тази книга, защото сто на сто ще й хареса. Балетът, погледнат иззад кулисите.
В тази книга, каквото и да става, каквито и да са героите, каквото и да преживяват, колкото и горчивина да носят в себе си, като постоянен фон, като тих звук някъде далеч, като светлинка, която идва отнякъде, стои усещането какво е добро, какво е красиво, какво в крайна сметка е важно и неизменно. Историята е битова, любовна, криминална, медицинска, адвокатска, всякаква – сигурно различните читатели ще се концентрират върху един или друг аспект повече, но със сигурност това е роман за морала. Затова е важен.
Друго? Прочетете и ще видите. Препоръчвам.

Четене с рисуване

Картинка

То било много хубаво! Много повече неща осъзнаваш, след като ги нарисуваш. Иначе минават през ума ти, без да разтълкуваш следите им и без да ги обмислиш истински.
Тези дни в ЦПЛР имам часове, в които да занимавам деца, и донесох малко листове и моливи, докато четем – и да рисуваме, защото слушането ми идва малко пасивно.
И ето. Можеш да нарисуваш нещо от книгата. Това е конят Сърце мое от „Лятото на красивия бял кон“ на Сароян. Нашите коне са многоцветни и имат крила, защото после разказвахме разказа по роли и включих сестричките Ния и Ани, а те живеели на осмия етаж и как да се качи при тях горкият кон… с тези тесни асансьори…

„Сън в лятна нощ“, преразказана за деца, с великолепно-приказно-артистични картинки от Алмуд Кунерт, се оказа страхотна за прерисуване. Така човек може да се научи да рисува сладки елфчета.

А пък „Шантавия до шия“ на Радостина Николова, освен че е увлекателна и забавна (четем по две-три глави всеки път, затова не съм я дочела, искам и на мен да ми е интересно, когато четем на глас с децата), има хубави моливени илюстрации от Христина Ефтимова, които могат да се снимат на ксерокс и да се оцветяват.

Днес денят ми започна особено хубаво, защото Еми ми направи много хубав подарък – аз й бях дала мишле, а тя ми донесе картина и стихотворение, написано с туш и писалка. Много ме зарадва ❤

Имам намерение вече да рисувам поне по една рисунка за всяка книга, която прочета.

 

Завръщането на Албърт у дома

 

от Омър Хикъм, превод от английски – Галина Величкова, издателство „Изток-запад“.

Напоследък много ми върви на хубави книги. Три поред, чудесни по различен начин, четвърта започнах – и тя хубава. Затова ще взема да напиша по някой и друг ред за тях, докато са ми свежи в ума, може някой да види, че ги препоръчвам, да вземе някоя от тях, да я хареса и да ме спомене с добро.

Първата и най-забавна измежду наскоро прочетените е „Завръщането на Албърт у дома“. Роман за пътуване. Съпруг и съпруга тръгват през три щата в четвърти, за да заведат Албърт в дома му. Голямата депресия оставя хиляди хора без работа, трафикантите на алкохол си играят на преследване с полицията, никоя банка не е в безопасност заради зачестилите въоръжени обири, филмови звезди изгряват и залязват посред бял ден, радикали, лумпени, фабриканти и профсъюзни деятели се състезават кой първи ще взриви една чорапена фабрика, призраци и ангели закрилят пътниците, торнадото ги застига…
А Албърт е крокодил.
Няма нито една страница без невъобразимо приключение в този роман, който въпреки това успява да остане любовен.
Не зная дали наистина това е семеен биографичен роман за младостта на родителите на автора. Може да е измислица, допускам го като възможност, но предпочитам крепко да вярвам, че точно така е било, и че ако, докато пътуват заедно, Елзи и Омър са пътували един към друг, то, пишейки историята им, авторът е извървял дълъг и интересен път към своите родители.
Ние не винаги сме били, каквито сме сега. Баба ми беше стара, когато почина, а сега като се замисля – ами че тя си е отишла на около 60, това стара жена ли е? Майка ми стана баба на 42. Моите бъдещи внуци какво ще знаят за мен, освен че ги обичам и че не мога да готвя, нито да плета чорапи? Ще се кикотят и ще си представят каква млада кръшна поетеса съм била през миналото хилядолетие… Нищо няма да знаят. Нищо не знаем и ние. И става все по-необратимо късно да питаме.
Елзи и Омър са очарователни. Честно казано, пряката авторова характеристика ми идваше в повече на много места. Куцо и сакато по страниците заявява в прав текст, че Елзи е необикновена. Хубу де! Видях. Знам. Ай стига.
Макар че… то тя самата не знае каква е и с изненада открива своите сили и способности, и то по трудния начин. И през очите на другите забелязва какъв човек има до себе си. И Омър също. Пътуването прави това с хората – или ги отдалечава, или ги сближава; не знам има ли вариант да ги остави непроменени. Не и след толкова много изкушения и приключения, чудеса и смърти.
Появата на Стайнбек и Хемингуей е още нещо любимо в тази книга. Поезия, политика, полети и плавания, по-кратки и по-дълги спирания преди да продължат към целта си – която съвсем не е само очевидната.
Най-малкото, като чета този роман, виждам, че ако наистина искам или трябва да пътувам, нито липсата на пари, нито опасностите, нито природните бедствия могат да ме спрат. Защо стоя тогава? Какво чакам?
И още – колко е хубаво и важно да пътувам с лоялни, верни, почтени хора през живота си. И още по-хубаво и важно: аз да съм такъв човек.
Нямам търпение някой да се обади, че вече е прочел „Завръщането на Албърт у дома“, защото на финала има нещо, което не успявам да разбера и да си обясня, а засега няма с кого да го обсъдя.
И за финал – едно стихотворение, което Омър написа при крайно особени обстоятелства.

Позволи ми да те открия.
Ако не ми позволиш,
аз пак ще те търся.
Ако отказваш,
аз пак ще те търся.
Ако не можеш,
аз пак ще те търся.
Самото търсене открива любовта,
а не намирането.

За петела нямам какво да кажа, за него никой няма обяснение, освен може би Албърт.
Приятно четене!

 

Вселената срещу Алекс Удс

 

Открих си нова любима книга и много се гордея, защото сама я намерих.
Ако щете вярвайте, този път я познах на допир.
На пипане е като гумена. Честно! Не е хлъзгава, а по-скоро като… гума бе. Гума.

Бях в книжарница Сиела – Варна. Тя е толкова голяма, че като прегледаш многото нови заглавия и преджапаш през готините играчки, игри, раници и пъзели, попадаш в дълъг коридор от книги и усещането е по-скоро като в библиотека, не като в книжарница. Има много място, така че можеш да откриеш по няколко заглавия от всеки автор и да погалиш по гръбчетата любимите си книги, които уж били изчерпани от години. Не са изчерпани! Във Варна са!
Аз знаех много добре какво търся – да видя книжарките, които ми бяха толкова мили домакини миналото лято, а също и да купя една точно определена книга и една картичка. Намерих книгата и картичката и нарочно ги взех, за да са ми заети ръцете, докато разглеждам, и да намаля изкушението.
Но съдбата си има свои намерения и е доста упорита.
И там намерих „Вселената срещу Алекс Удс”

 

 

Авторът е Гавин Екстенс, преведена е от английски от Паулина Стойчева Мичева, издадена от издателство Gnezdoto.
До тук – добре.

Сега, как да ви убедя, че това е чудесна книга, която ще е хубаво да разгърнете и да прочетете, без да ви я разказвам?
Това, че ме избра и мълчаливо ме убеди да я взема, малко ли е?
От там изтичах на плажа, намокрих си дънките до…. горе. И отидох в хотела. Отворих „Вселената” в асансьора и до вратата на стаята си бях прочела пет страници.
Чете се много леко, но не прекалено бързо. Има много за възприемане и осмисляне и не е като захарен памук, по-скоро мммм… като голяма чиния с нарязани твърди сочни ябълки и круши.
Разказът е от първо лице и предава историята на едно момче, ударено по главата от метеорит. Това е началото.
След този челен удар с Вселената траекторията на живота му се измества. Никой не знае какво би било, ако нещата бяха различни и дали Алекс би бил толкова невинен и твърд в своята непреклонност винаги да постъпва точно така, както знае, че е правилно.
Донякъде може да се каже, че това е поредната книга за болен тийнейджър, по едно време всички бяхме сик от сиклит. Но тази е… Ми хубава е. Интересна. Научих куп неща за космоса и за мозъка. За живота, смъртта и свободната воля, за отглеждането на марихуана и за асистираното самоубийство.
Увлекателна. Четох я в рейс и не ми стана лошо.
Някак по невнимание дръпнах по-силно един от листовете и той се скъса до средата, и ми е неприятно.
Момчето организира читателски клуб, наречен „Светската църква на Кърт Вонегът”.
Момчето… Аз искам да имам такъв приятел. Нищо, че е странен. Кой от нас не е?
И освен това Алекс и мистър Патерсън посещават Церн. В предишната книга, която ми допадна, за Алби Брайт, пак ставаше дума за Големия адронен колайдер. Вселената нещо намеква ли ми?
Спирам до тук. „Вселената срещу Алекс Удс” ми е любима и я препоръчвам на всички.

 

 

Другите светове на Алби Брайт

Аз съм жена. Праисторическите ми прабаби са се занимавали със събирачество, аз също. Те са събирали корени и грудки, а аз – книги от любими автори.
Отдавна не се оправдавам, че ги събирам за детето. Лъжа е.
Събирам ги за себе си, за свое удоволствие и радост. А пък ако се случи искра да прескочи през поколенията, някоя внучка ще им се радва, дай Боже.
Ето, имам вече и трите книги на Кристофър Едж, които са излезли на български. Първите две бяха преведени от Юлия Спиридонова – Юлка, което само по себе си е сериозна препоръка. Милена Ташева ми подари първата – „Как да пишем страхотни истории”, разправяла съм ви, после аз с радост си купих втората, „Как да станеш страхотен автор”. Нали работя с деца, мисля, че може да ми послужат някой път, да взема назаем хубав трик или интересна тема за даване. И двете съм ги чела избирателно, но и радостно, имат още тайни от мен, но аз пък все си мисля, че има време.

Новоизлязлата книга на Кристофър Едж е в превод на Александър Маринов и се казва „Другите светове на Алби Брайт”.
Прочетох я на един дъх и открих само един недостатък в нея – че се чете на един дъх. Може би за час или за два, загубих представа.
Първо на първо, харесва ми, когато треньорът играе и когато режисьорът има роля във филма си. Друго е да си изцапаш ръцете и чак после да даваш акъл. Стана ми приятно, че вече няма да приемам съветите на доверие. Интересният роман някак вдигна качеството на наръчниците по творческо писане от този автор, поне в моите очи.
Другото е, че в книгата се разказва за наука. За квантова физика. Областта е такава, че компетентните хора не са много и може би затова е по-лесно между фактите да провреш и някоя и друга измислица. Авторът обаче хем го прави убедително и ловко, хем през цялото време се подсмихва и разсмива и нас, и ни казва – моля ви се,не приемайте нещата прекалено на сериозно, шегувам се. Може ли сериозно да има „Теория на квантовия банан” и на практика тя да се докаже чрез серия пътувания от една паралелна вселена в друга посредством банан в кашон?
Не нещо много трудно, не е сложно и не е сериозно.
Майката на Алби Брайт съвсем неотдавна е починала от рак, а баща му се е отдал на работата си и постоянно отсъства от къщи, в училище пък – други проблеми, и… нали не беше сериозно, защо ви се измени погледът сега.
Харесва ми това, че грижите на Алби не се омаловажават. Наистина е ужасно и непреодолимо изпитание да се наложи да танцуваш пред всички, когато си срамежлив и схванат, и в този миг тази беда измества всички останали на заден план. И не е малка работа да срещнеш лошото си друго аз или пък да направиш почти успешен опит за кражба на птицечовка.
Авторът е пуснал въображението си да тича на свобода от вселена във вселена, да размества планети и да възкресява загубените близки, но през цялото време не забравя, че има история за разказване и колкото и да криволичи, тя винаги върви към финала.
А финалът стопля сърцето.
Какво друго може да си пожелае едно сърце?

Три книги – три мечти

Картинка

На 24 май е особено подходящо и приятно да си говорим за книгите, които обичаме.
Днес искам да ви кажа три заглавия, да потърсите тези книги и ако успеете да се сдобиете с тях, да им се радвате, както им се радвам аз.
Двете са детски, но стават и за възрастни.
Третата е за възрастни, но определено става за деца, защото дава знания и събужда мечти.
И трите са илюстрирани повече от великолепно, всяка по свой начин.
Първата е художествена, третата е научна, а втората – и двете.

За „Най-кратките приказки на света” си мечтая, откакто Таня от Хеликон ми я подари. Толкова е красива и интересна, че още като я видях, ме обзе бурно желание да имам поне още 5! Не пет Тани, пет „Най-кратки приказки”. Минимум! За да мога и аз да я подарявам на специални хора, които съм сигурна, че ще я оценят. Истински комплимент е да ти дадат такава книжка – значи знаят колко обичаш фантазията, изненадите, смеха, загадъчните образи, значи искат да погалят неспокойния ти дух, да ти дадат безброй отправни точки за приключения и пътешествия на ума.
Авторите са Тамаш Ияш и Янош Лафицки, преведена е от унгарски от Адриана Петкова, а невероятните илюстрации са на Жаклин Молнар.
На която и страница да отгърнеш, прочиташ кратка приказчица, между 2 и 12 реда, и квадратна картина. И приказката, и картинката са жива поезия. Отгръщаш пак – пак.
И ти искаш да я четеш на глас и да се смееш, а пък аз каквато съм – същевременно се трогвам и се изчервявам, а най-вече се смея. (Има и израз „най-паче”, но тук той ще прозвучи неочаквано уместно, а нали не трябва да ви се разкривам прекалено, за да ви бъда загадъчна и привлекателна.)
Бих сложила в рамка поне десет от картинките.
Райна от Книжарница в Куфар беше сложила няколко бройки в куфара.
Аз си купих пет, но май ще отида за още.
Не ме мислете за безотговорна майка, която харчи всичките си пари за удоволствия. „Най-кратките приказки на света” е издадена от издателство Рива с финансовата подкрепа на ред унгарски институции и вероятно затова струва 4 (четири) лева.

*
”Пчелите” струва 36 лева. Обаче като формат е около един декар, с твърди корици, разкошни забавни и красиви илюстрации и интересно и ведро поднесена информация, така че си струва всяка стотинка от цената.
За първи път я видях на фестивала в Сохо в София през септември, разглеждах я жадно и ненаситно повече от половин час, и после с жална въздишка я оставих, защото човек не може всеки път просто така да извади левовете.
Но цената е такава, каквато е, а стойността е неизмерима и с времето се вдига. Ако си мечтал за нещо месеци наред, то ти е още по-ценно, когато най-после стане твое.
Автор на текста и илюстрациите е Пьотр Соха. Какво ли е да познаваш човек, който умее да рисува тъй добре, и като сте приятели, да го помолиш – нарисувай ми… всичко?
Ама първо трябва да научиш полски, понеже Пьотр Соха е поляк и ако му го кажеш на български, може да не те разбере. Или трябва да кажеш на Марина Огнянова да ви превежда, така и така е превела книгата.
Това е енциклопедия за пчелите, само че всичко е написано толкова весело, че не се чувстваш като ученик, забравяш, че те учат, а само четеш и се радваш и попиваш. Уж текстовете са кратки, уж пчелите са ни добре познати, уж аз съм сравнително начетен и любознателен човек, а почти всичко, което прочетох на тези страници, ми беше ново. Ето някои от темите: „Пчелите и динозаврите”, „Устройство на тялото на пчелата”, „Видове пчели и техните задачи”, „Танцът на пчелите”, „Биомиметика”… „Първи следи от връзката между хора и пчели”, „Древен Египет”, „Гръцките богове”, „Александър Македонски”, „Наполеон и Жозефина”… „Пътуващи пчелини”… „Кошери в града и хотели за опрашителите”.
Но аз по-малко четох, а повече гледах рисунките и… Даже не помня какво си мислех, само знам, че като погледна и фокусирам погледа, имам чувството, че ми се е случило нещо хубаво. Прелистя – и пак. И сто часа да гледаш, другия път пак откриваш нови, незабелязани преди детайли.
И тази прелест е моя. Аз я притежавам.
Обаче знаете ли какво направи издателство „Дакелче”? То направи нова книга, „Дърветата”. Автор, формат, рисунки, информация, красота – всичко.
Искам и аз да рисувам.

 

*
Третата книга не е художествена. Тя е справочник. „Полеви определител на птиците на Европа, Северна Африка и Близкия изток”.
Имената на авторите са написани на родния им език. Текст и карти: Lars Svensson, илюстрации и пояснения Killian Mullarney и Dan Zetterstrom. Над о-то в Zetterstrom има две точки, но не знам как да ги напиша тук.
Превод на български: Петър Янков със съдействието на Божидар Иванов, Боряна Михова, Даниел Митев и Диляна Германова.
Книгата е 442 страници, но изглежда тънка като за страниците си. Протягаш ръка, взимаш я, вдигаш я – и може да я изпуснеш, защото си неподготвен за това, колко тежи. И как няма да е тежка, като е отпечатана на една такава гладка, твърда, здрава, но много тънка хартия. Явно целта е била книгата наистина да стои в раницата или в някой от безбройните джобове на зеленото ти яке, за да я носиш със себе си по планини, полета и морета и да сравняваш всяко видяно птиченце с картинките по страниците.
КАРТИНКИТЕ! Не са снимки, рисунки са, изрисувани с фотографска точност и прецизност. И ти виждаш всяка птица в детайли, разбираш колко сантиметра е размахът на крилете й, намираш на картата къде е ареалът й, гледаш как изглежда през различните сезони, как изглежда в полет и на земята или докато плава, по какво се различават мъжките от женските и младите от възрастните екземпляри, какви нюанси има оперението й в зависимост от това, дали светлината пада отгоре или отстрани… Не мога дори да си представя колко години наблюдение, изучаване, описание и изследване, колко милиони километри път и колко часове труд са били нужни, за да се събере цялото това знание за птиците, и то да е достъпно. Да можеш да носиш хиляди птици в раницата или в някой от джобовете на зеленото си яке. Чувствам се смаяна и благодарна.
Също е книга за разглеждане и мечтаене. Намислила съм да си взема скицник и много остри моливи и да се опитам да прерисувам някои птици. Искам да прерисувам толкова много птици правилно и точно, че след време да мога да рисувам фантастични птици, без да мисля за линиите и точките. Ръката ми да слага цветове един до друг и на листа да се редят птици.
Не книга, а съкровище. Богатство. 20 лева. В някакъв момент ще купя още. Всяко дете трябва да израсне с такава книга върху нощното си шкафче.

Моята теза за щастието

 

Доктор Толев много пъти ми е казвал, че щастието е липса на нещастие.
Ами не, Тошко.
Това е все едно да кажеш, че любов е, когато не те мразят.
Да направим стъпка напред.
Когато не си нещастен и не те мразят, е кота нула.
Когато знаеш буквите и си базисно грамотен, е кота нула.
Щастието е…
Щастието е да си пълноценен и полезен, и в този момент направиш нещо, което само ти и точно ти можеш да направиш, а хората, за които е предназначено, да го видят и да го оценят. Може да е прашинка, но да попадне за част от мига в лъч светлина и да блесне, и който трябва – да я види.
И любовта е, когато си приет в пълнотата си (дори да си слабичък), с цялата способност за щастие и нещастие, която носиш.
И това да се случва не за миг. Да бъде постоянно, усърдно, щателно. С високо КПД.
Да имаме щастие и любов.
Късмет с кафето. От новогодишната баница. Поради труда си. Защото сме такива личности.
Защо не?

Добавям стихотворение на доктор Толев, защото той е моят любим поет:

Не мога да не вдишам пролетта!
С уханните нюанси на зелено!
И толкова безплатна красота.
Освен това, съвсем не е студено.

Не мога да не видя този ден!
Със слънчице, доколкото ще трябва.
Светът е хубав, чист и подреден.
И много искам във това да вярвам!

„Бабата бандит“ в Нова Загора

Картинка

 

Да, аз съм пристрастна и се гордея с това.
Обективно е вдъхновяващо и замайващо от радост да видиш деца, които са отделили от личното си време, за да работят нещо незадължително, а по сърце и по желание; да познаваш учители, които създават нов свят, хора, отдадени на някакво изкуство, които го преживяват и споделят. Аз познавам такива хора, видях ги в Нова Загора, ръкоплясках им, смях се, а ми се ревеше, толкова е трогателно и хубаво.
А субективно ми хареса особено много, защото моята част от работата е свършена отдавна и сега просто трябваше да отида и празнувам.
А сега ще кача тук малко снимки от Нова Загора и от представлението, с което Театрално ателие „Мигчета“  с ръководител Станиела Хаджиева откри официално Осмия фестивал на ученическите театри „Арлекин“.

Благодаря ❤

„Океанът в края на пътя“, Нийл Геймън

 

„Вълшебен и страховит разказ
за тайни и оцеляване, за спомени и магия.
Невъзможното се превръща в реалност…“

Така пише на корицата и макар че думите са доста общи, те са верни на романа, защото в него еднакво важни са както образите и сюжетът, така и настроението, което обгръща читателя и не го напуска до последната страница.
„Океанът в края на пътя“ (превод – Валерий Русинов) е поетичен и красив роман на ужасите.
Аз съм страхлива – хората с будно въображение имат много повече поводи за страх, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено. Спрях да чета Стивън Кинг. Изпитвам остра завист към героя на Рей Бредбъри от „Смъртта е занимание самотно“, „Гробище за лунатици“ и „Хайде всички да убием Констанс“ – той описва така привлекателно и уютно насладата от книгите и филмите на ужаса. Аз съм лишена от тези удоволствия, мен си ме е страх и толкова. Стига ми да слушам новините, даже и те ми идват в повече.

Но Нийл Геймън разказва приказка. Приказка-сън-спомен-фантазия… Всичко започва с безцелна разходка в деня на едно погребение, връщане към старите места на детството. И после става една…
През унеса на спомените, които се завръщат неусетно, героят се потапя в океана на детството и преживява отново един цял живот. Не, всъщност са само няколко дни и нощи.
През цялото време историята пулсира между чувството за нереалност и съмнението в реалността. Но границите са толкова тънки и едно и също нещо може да има безброй лица. Например не е ли невероятно, че седемгодишното момче със старовремска нощница и 47-годишният мъж с официален черен костюм са един и същ човек… Защо пък, нормално си е. Също колкото океанът да е голям колкото патешка локва, но при нужда да можем да го пренесем в кофа на километър по-надолу по пътя.
През дупчица от ужилване в ходилото на дете може да се отвори портал през световете. Малките сестрички могат да бъдат непоносимо досадни. Бащите могат да бъдат едновременно и страшни, и безсилни… но ние имаме нужда да обичаме своите бащи, нали?
Книгата се чете бързо, наистина неусетно, направо лакомо – за да разберем по-скоро как детето от историята ще се спаси… Защото би било непоносимо едно толкова умно и смело дете да загине. И макар че то е толкова самотно и безсилно, тежи на своето място за трудното равновесие на света.
Емоциите са чисти и ярки, колкото могат да бъдат единствено в детството.
И аз бях истински признателна да усетя,четейки, и страха, и тъгата, и самотата, и облекчението… Но най-силно и щастливо – чувството за доверие и приятелство.
Лети Хемпсток и нейното вълшебно семейство, Лети, която не успява да опази своя нов приятел, но после се жертва за него и всъщност никога, никога не го забравя и не го изоставя. Благодарение на книгата, и аз за малко държах ръката й и твърдо реших никога да не я пускам.
Помислих си с обич за тези, които са важни за мен.
Да си помислиш така, то е нещо като хубава молитва, отправена към вселената.
Категорично и завинаги, Нийл Геймън ми е любим писател. Колко хубаво, че има цял куп негови книги, които още не съм чела!
„Океанът на края на пътя“ не е роман на ужасите.
Приказка за приятелството, детството и обичта е.
А хората с будно въображение имат много повече поводи за мечти, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено.

 

 

„Копелето на Истанбул“, Елиф Шафак

Добре, че книгите са трайни и дълготърпеливи.
Чак сега и за мен дойде моментът да прочета книга на Елиф Шафак. Препоръча ми я Веселина Седларска и макар че едни мили приятели в предишния ми живот ми подариха „Любов”, реших да се съобразя с препоръката и първо да взема „Копелето на Истанбул”. Веднага погледнах и видях, че преводът е на Емилия Масларова, добре, добре, чудесно. И започнах да чета.
Любимо чувство: историята ме хвана за ръката, придърпа ме към себе си и ме поведе. Вървеше бързо, аз подтичвах след нея по улиците, валеше, разместените плочки ми плисваха кална вода, после беше неловко и тревожно, започна молитва, случи се чудо, някой хвърли една голяма лъжа на масата, а от всякъде се усещаха сладки и солени аромати. Какво направи тази книга с мене, че за два дни я прочетох, снощи стигнах до последната страница и после много дълго не можах да заспя, защото си мислех – как се заплитат историите ни, колко сме различни, колко си приличаме, как има толкова много омраза с тежки причини и страшни последствия, а без смисъл…

Мислих си за баба Катерина, светла й памет, и че нищо не знаем за миналото дори на собствените си близки, и няма значение дали се борим с това незнание или го игнорираме – историята определя и характерите, и постъпките, и съдбата ни.
Преди няколко дни бях на среща с Тасула Зисаки-Хили, представяше книгата си за гражданската война в Гърция. На тази среща пак се присетих за баба Катерина.

Тя не е била баба, когато са ги преследвали – защото са били комунисти? Защото са говорели български, местен славянски говор, не гръцки?… Тя била момиче на 16-17 години, бягали през планината, преследвачите им – редовна войска? Какви военни сили? – стреляли, тя паднала, близките й продължили. Те избягали в Скопие, там се установили, и години наред не знаели, че тя е жива, в затвор в Гърция.
Моята живописна баба Катерина, едра, кривогледа, куца, шумна, с писклив глас и със сърце – гюл бахче. Сетих се, че я имам на снимка, на сватбата ми поиска да се снимаме заедно – като е с булката, нямало да й изхвърлим снимката. Пък сега я няма вече, и от всичко, преживяно през бурния й живот, помним все по-малко, ежедневни неща, нищо историческо – слагаше кадаиф в баклавата, правеше един десерт, криа паста, през лятото… на една Нова година какини й подариха кантар и тя толкова се възмути, че кантарът я изкарвал дебела, че се съблече по комбинезон, дано да излезе по-слабичка. Сърце – гюл бахче, баба Катерина.

В „Копелето на Истанбул” се разказва за две момичета, за техните семейства – три или четири поколения в рамките на близо век, в Турция и в САЩ. За арменците и турците. Заради историята за геноцида над арменците Елиф Шафак е била съдена за обида на турската държава. Тя показва как променят историята пред очите на хората, дори пред очите на тези, които лично са преживели събитията – чрез дезинформация, цензура, или просто чрез невежество и забрава. В 20 век, в държава, която е и в Европа, политиката може да моделира истината, докато тя престане изобщо да прилича на себе си. Ние знаем, че е така, че това се случва. Ето така става. И само там да беше…

Елиф Шафак разказва историята и като лична и семейна история, и като част от ежедневието на Истанбул (копнежът по Истанбул е съвсем отделно и специално човешко чувство, копнежът по Истанбул е непосилен, докато четеш книгата, прилича на влюбване, което никога на никого не му е минало, няма да ти мине и на тебе).
Многообразието на този град, който всъщност е свят, е проектирано в семейството на Ася – а също и в семейството на Армануш, те са огледални образи. Цялата книга е като пъзел, в който всяко парченце се стреми към мястото си, но е трудно да го намери – най-трудни са пъзелите, в които пейзажите се отразяват във вода и образите са двойни, с незабележими нюанси. И о, какво удоволствие е, когато поредното парченце намери мястото си с нечуто, но осезаемо щрак.
Наистина съдбите на хората са като зрънцата на нара, разпръснат ли се веднъж, не можеш да ги събереш и да ги върнеш на същото място… Но все пак ние сме били в един и същи нар – колко различни можем да бъдем?

Такова топло, уютно, женско разказване! Книга като прегръдка, от която не ти се иска да излезеш. Очарователно, вкусно, задълбочено, изпълнено с милост към всеки.
Точно защото книгата е пленителна, няма да премълча негодуванието си от многото грешки, които редакторът и коректорът са пропуснали.
И пак щях да премълча! Ако не бях видяла, че специално екземплярът, който съм си купила, е част от шеста допечатка, с която тиражът е достигнал 21770 броя. Станалото-станало с първия тираж. Но щом книгата е търсена и желана, защо не са поправили грешките при допечатките? Бабата свири на пиЯно, за думата чьорек има две бележки под линия през няколко страници, които си противоречат, баба Шушан „яде най-много по една чаена чашка на ден” (как ли ги храносмила?). Мерва се някакъв внушителен рус певец травестит, който си прави татуировка на „кокалчетата на дланите” (явно трябва да си рус певец травестит, за да имаш кокалчета там, аз например нямам). Ей такива дребни тъпотии, които… да.

А аз вече обичам Елиф Шафак.
Сега не знам, веднага ли да започна „Любов”, или да изчакам, или да взема някоя друга от книгите й – според уикипедия на български има вече 11 преведени.
Много ми е добре на душата. Все едно съм се нахранила вкусно и сега ми е уютно и топло.
”Копелето на Истанбул”, Елиф Шафак.

Рядък модел, Том Ханкс

 

Съдбата е много щедра към някои хора. Засипва ги с блага, поднася им радостни изненади. Сигурно ги обича.
Например мен.

 

 

Един от най-любимите ми актьори, Том Ханкс, се оказа и писател. Надя Баева е превела цяла книга с негови разкази, а издателство Колибри не само че я е издало, ами и уцелих един ден, в който имаше 40% отстъпка, така че си я купих по-евтино.
А разказите са чудесни.
Разнообразни са – има за пътуване във времето, има за пътуване по суша, въздух и вода и в космическото пространство, има три разказа с едни и същи герои, има за деца, за юноши, за млади и за възрастни хора.
Историите текат точно както ми харесва най-много – спокойно и последователно, с подробности и с чувство, което се натрупва постепенно, без някакви ужасно силни изрази, а с общата атмосфера, в която си въвлечен неусетно и я носиш около себе си още известно време, след като разказът е свършил.
Първо малко ме подразни това, че на корицата пише „няколко разказа”. Еми няколко ще са, и лесно може да се провери колко точно. Видя ми се някак подценяващо. Даже отворих съдържанието, за да преброя заглавията, и там попаднах на „Това са съзерцанията на сърцето ми” – и до там със съпротивата.
Непринудено е. Естествено и леко, все едно някой приятел ми разказва истории, които е чул от друг свой приятел.
Героите са чаровни, мечтатели, някои работливи, други – никак („Аз съм от онези лениви самотници, които могат да прозяпат деня и да останат с чувството, че нито секунда не е била пропиляна.”) Още от първите изречения ми се искаше да разбера какво ще стане с тях. В почти всички разкази (съблазнявам се да кажа – във всички) финалът обръща перспективата. Нещо важно, най-важното, се случва в последното изречение. Краят на историята в почти всички случаи е начало на нещо ново за героя. Добре де, един от тях се разпада на молекули по болезнен и страшен начин, но преди това преживява съвършения ден. Ще издребняваме ли?
Чудех се какво е изобразено на корицата. Първо мислех, че това са капаци на метални кутии с боя и недоумявах защо са сложени там. Чак на третия или четвъртия разказ забелязах, че навсякъде се появява пишеща машина и осъзнах, че тези кръгчета са клавиши на машина. Сега, дали снимката на автора в този ситен размер също трябва да бъде изтипосана на клавиш, не съм сигурна. Книгата е преведена на доста езици и на всички корици има пишещи машини. От кориците разбрах и че цялото заглавие е „Рядък модел: няколко разказа”. Ами да, българската корица би могла да е по-хубава, определено има накъде.
Любимата ми машина е от разказа за съзерцанията на сърцето. Прииска ми се точно този разказ да е за мен.
Харесва ми добродушният хумор, с който разказвачът се отнася към героите си, когато са в беда, а също и когато са щастливи. Приятен ми е самият говор, начинът, по който поднася образите и ситуациите. „Франзелата в Манхатън е достойна за анализиране от теолози…
Харесва ми, че в „Рядък модел” хората са добри. Понякога имаме нужда да ни се припомня. Хората са добри.
И така. Да не пропуснете този хубав сборник с разкази, струва си четенето.

 

„Шепа врани“, Джоан Харис

О, колко съм болен!
Много хора не са добре и дано се оправят скоро, обаче като моето такова лошо, друго няма. Схвана ми се гърбът, чувала бях, но не знаех колко грозно зло е това. Денем, когато съм права или седнала, някак се живее, но нощем е едно от най-лошите лошавини, които са ме спохождали.
Естествено, аз знам, че актуалното зло е най-ярко, но то съвсем обективно ме боли.
Казвам го по три причини:
1. Да ви стане жал за мене и да си помислите: каква мила жена, а толкова горкичка (приятно е някой да те полюлее за миг в ума си, все едно си бебе)
2. Като ми мине, да си припомня и да тържествувам.
3. Да разберете колко интересна е книгата, за която ще ви пиша, щом любовта към нея ме осени при най-неблагоприятни обстоятелства.

Става дума за „Шепа врани” на Джоан Харис.

Отдавна не ми се беше случвало да отворя една книга, да започна да я чета и да не я оставя, докато не стигна до последната страница.

Езикът й е поетичен, лек, прозрачен, което се дължи и на превода на Богдан Русев.
Историята е и приказка, и любовен роман, и пълна обиколка около слънцето. Месеците се сменят, природата показва различните си лица, времето тече заедно с обичаите, песните и традициите. Не зная доколко описаните ритуали са автентични, но те са така естествено вписани в романтичната история на кафявото момиче, че аз ги възприех като част от пейзажа, като невидима пътека, по която човек върви, за да не се загуби в тъгите, надеждите и страховете си.
Необичаен герой в обичайна ситуация. Момичето е от рода на Странниците, не е човек, а вълшебно същество, което може да се вселява в животните, птиците и рибите, да лети, да ловува, да усеща света с листата и клоните си, когато избере да се превърне в растение. Тя се влюбва, прави огромни жертви, но е разочарована и прогонена. Тъгува, опитва се да си върне любовта, опитва да се освободи от нея, мисли за отмъщение… С една дума – банални неща, кой не ги е преживявал?
Но красиво. Ярко, образно, с всичките си сетива го усетих. Нежността, покрусата, оцеляването, топлината на вълците.
Честно казано, на края митологията доста ми се омеша и не ми стана ясно какво точно се случва, но не изпитах вътрешна съпротива срещу това. Стана ми ясно, че всичко си е дошло на мястото, всичко е било необходимо, и дори – че всичко е станало точно така, както трябва.
Една интересна идея: да, след младостта идва старост, но след старостта отново ще бъдем млади, и после пак и пак.
Как да не прегърнеш такава утешителна идея?
И за финал на краткия ми текст за „Шепа врани”, вместо цитат, ще ви щракна няколко фрагмента от илюстрациите. Даже е малко смешно – корицата ми беше разочарование. Толкова обичам кориците на Джоан Харис, като чуя името й, веднага пред очите ми изплуват топли натюрморти, предмети от ежедневието, които разказват история, описват характер, създават атмосфера още преди първата дума. И сега една черна корица, никаква такава…
И отваряш! И разгръщаш! И там? Най-нежните, изящни, прелестни рисунки, направо ми иде да си ги татуирам тук и там, толкова са красиви и пълни със смисъл и живот.
В частта с благодарностите авторката е написала: „Благодаря… на илюстраторката Бони Хелън Хоукинс, която се появи случайно в живота ми, донесена от вятъра в един летен ден, но нейната визия помогна на тази история да оживее.” Корицата е направена от друг художник, но след малко аз ще си изпия афламила за здравето на Бони Хелън Хоукинс.
Хайде сега пратете по една изцелителна и окуражителна мисъл за мене и за гърба ми, после вземете 15 лева и ги разменете в някоя книжарница за „Шепа врани”.

Супердуперпревъзходноекстраидеалното ми приключение

Картинка

 

Със седем думи – в събота сутринта бях на детски концерт.
Сега разбрахте ли защо лапидарността е хубаво нещо, но някой път никаква работа не върши?

Защото за да стигнем до концерта, от предната вечер тръгнахме двете с Яничка от Стара Загора към Пловдив. Беше тъмно и страшно, дълбока нощ, ние към 7 вечерта тръгнахме, а тъмното си е тъмно, и имаше много бързи коли, които профучаваха край нас, и безброй табели и отбивки, обаче Яничка освен оперна дива е и супершофьор и окото й не мигна (аз наблюдавах – не, не мигна!), и ние стигнахме изключително благополучно до вдругиденшната европейска столица на културата.
И после бяхме в къщата на операта, и там се запознах с Роси – пък ние сме се срещали косвено на една друга Коледа с нея, и живеем на две пресечки в СтЗ, ама там се видяхме, и с Жоро Динев, и незабелязано изпихме някои божествени напитки, докато си бърборехме до еее, до няколко часа.
А на сутринта отивам аз на концерта, тълпа от зрители, купуват си билети, и последното местенце на последния ред на балкона даже пълно с публика.

Аз мислех, че културната ми 2018 е приключила, и изведнъж – за десерт и награда – детската академия на госпожа Опера.
Случвало ли ви се е да гледате как дечица танцуват народни танци, или рецитират стихотворението за буквите, или пеят страхотни песни от най-хубавите музикъли за деца… и дори вашето детенце да не участва, както се смеете, на вас ви потичат сълзите, защото толкова много се гордеете и обичате тези малки човечета, които са се трудили и са научили красиви неща, и как да ги споделят…
Нещо такова получих като награда и подарък.
Даже имаше и две песни, на които направих думичките и сега ги чух за първи път…

Голяма работа е това.
Да правиш песни и да ги поднасяш на света като букет от музика и думи, а той, светът, да подсмърча изчервен от радост и вълнение и да снима с всичките си телефони.
После имаше торта.

Хайде, догодина – още торти!

Ето ви и малко размазани снимки, правени от седемнайсти ред.