За някои философски аспекти на естетическия акт

Когато човек отдели от времето си и посети някой спектакъл, примерно оперета, той винаги печели.
Хубавото представление му доставя радост и наслада. То е естетическо преживяване.
Не-хубавото представление, от своя страна, е философско преживяване.
То буди у човека изумление и го тласка към размисъл.
Кара го да си задава въпроси като:
– Какво правя аз тук?
– Щом историята е оставила дадено заглавие да потъне в забвение, какви вселенски сили карат някои хора да го ексхумират и да го турят на показ на сцената?
– Какъв ли злодей е бил този и този певец, щом кармата тъй жестоко му се подиграва (подритва го, пържи го, скача му по главата). Това, да се родиш с дарба, да я осъзнаеш, да работиш от детска възраст, да се изучиш в консерваторията и другаде, да изпееш толкова велики арии, и после да те кльофнат в някоя безумна постановка. А кажи ми? Разковничето сигурно е в някой предишен живот, няма друг начин.
Важи и за музиканти, хористи, балет.
– Оперетата, да речем, е комична. Това се разпознава по костюмите, въртенето на очи, правенето на смешки тип „Комиците“, женския бой, пиенето на очистително, пърденето, насирането и други физиологични изблици, използвани като кулминация на веселието, развръзка на конфликта и като цяло, като деус екс махина (лошият се е осрал, следователно е победен).
Следва ли, че всеки, който се е осрал, е победен, следователно лош? (В това число постановъчният екип?)
– Е ли възможно чувството за нереалност и неадекватност да идва от зле подбраното място? Ако дадена оперета се представи в някой бар, примерно в Тортуга, не би ли било по-хармонично и оправдано това и именно това изобилие от определени изразни средства?
– Бива ли да се ходи на оперета трезвен и това не затваря ли чакрите на зрителя, като го прави неподатлив и непропусклив за авторовите послания?
– Хубавата музика оправдава ли необяснимите и не дай си, боже, нелепи творчески решения?
– Ако преобладаващата част от публиката се смее и се забавлява, а конкретен зрител се мята в крайни състояния на изумление, съжаление (към изпълнителите и към себе си главно), потрес и нетърпение да се махне от залата, е ли това художествено преживяване, естетически феномен, вид катарзис?
– Какво разбирам аз?

?

Една и съща река, Здравка Евтимова

Стихът е фрагмент. Стилът довежда до фрагмент. Защото стилът е синтез. Синтез в мисълта и синтез в средствата. Сгъстяване, за постигане на своята задача – художествения ефект – изкуството си служи с минимум от средства.
Минимум от средства: сгъстяване: фрагмент: стил.
Не само една откъслечна мисъл – афоризъм – е фрагмент… Днес цялото изкуство е фрагментарно. Стилът довежда до фрагмент.
Стил: синтез: фрагмент.
Изкуство: стил: фрагмент.
Стилът, доведен докрай, ражда фрагмент. Стилът създава художествения ефект.
Оттук: голямата сила на фрагмента, на фрагментарното изкуство.
Фрагмент значи: да не кажеш всичко.Да не свържеш всички отделни части с логични мостчета.
Логиката е анализ.
Изкуството е синтез: фрагмент. Едно художествено произведение е построено не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано – от логично гледище; повече сгъстено – от стилно гледище. (Гео Милев, „Фрагментът“)

 

Толкова е магическо, че ти се приисква да умреш. Толкова реалистично, че ти се налага да продължиш да живееш.

Прочетох „Една и съща река“ и вече цяла седмица се опитвам да се освободя от нея. Говоря за нея, за стила, за героите. Изнесох цяла лекция пред мирни граждани в „Хеликон“, разказах я на Мима Атанасова в библиотеката. Сега и в блога си, в това злачно пасбище, ще разкажа нещо, дано се успокоя.

big-edna_i_sashta_rekaНа всички казвах – това първоначално е било разказ, един приятел си го спомни и спомена някои важни неща – Пирина, циганчето, крастата. От разказ да направиш роман, който да е толкова единен, едновременно стегнат, целенасочен и изобилно преливащ от детайли – за това се иска голяма сила. Да започнеш от много висок тон и да пееш високо, силно и вярно до края не е по силите на всеки. На малцина.
Така казвах, но снощи разбрах, че и сама не съм подозирала колко много съм права. Отворих отново книгата, за да си потърся цитати, с които да подкрепя мислите си, започнах пак да чета от началото, и установих, че тя всъщност започва лекичко. Започва рехаво и става все по-интензивна като емоция и напрежение. Станала съм жертва на ефекта на сварената жаба – снощи четох пак старата статия – ако топнете една жаба в гореща вода, тя ще скочи, ще избяга, ще се спаси; ако водата е топла и температурата се покачва постепенно, жабата ще се опитва да се нагоди към бавните промени, а когато стане непоносимо – вече няма да има сили да избяга и ще се свари.
Значи, осъзнах аз, в „Една и съща река“ емоционалният градус не се поддържа висок от началото до края. Става все по-горещо. Става толкова горещо, че изроди откриват любовта, църкви рухват и пак се издигат като при земетресение, луната се натрошава на парчета и пада в блатото, и от всяко парче пониква лилия, от гробовете израстват череши, а всичко завършва в усмивка, лека като сянка на кос.

Разказът тече по няколко начина, езикът не е като една река, като много реки е, една пресъхва, друга се забързва. Историята пулсира на тласъци, миговете се разгръщат в подробно повествование, а месеците се сгъват в едно чувство, повторено безброй пъти, оставено на и без това вече възпаленото въображение на читателя. Повторенията на отделни фрази, някои съвсем безсмислени, превръща цели страници в заклинания.

Има още

Селска чест

Ходих на опера!
Аз до последния момент не бях сигурна дали ще отида, защото предната вечер паднах на леда и всичко ме болеше (още ме боли, но по-малко). Обаче татко ми забрани да излизам и просто не ми остави избор.

Таксито ме остави на светофара откъм библиотеката. Както ми е сковано гръбчето, защото здравата се разтърсих, като се приземих по гъз оня ден, едва се добрах до входа на операта. Помислих, че от там ще е по-безопасно, не исках да вървя по мрамора, но се оказа, че вероятно съм сгрешила – грапав лед, заоблен и излъскан от колите, лоша работа. Стигнах де.

Публиката в салона беше с една идея по-многобройна от артистите и музикантите, което е тъжничко.

Програмата беше от две части: първо опера, „Селска чест“, после антракт с чаша вино, което беше, както се казва, комплимент, а после балет – „Делвата“.

Понеже „Селска чест“ е кратка като времетраене, било обичайно заедно с нея да се представя по още нещо.

А това е толкова хубава опера! Музиката е вълшебна! Написало е я момче на 21 години, Пиетро Маскани, а цялата опера има толкова могъщо и страстно звучене, че каквото и да е изпълнението, не можеш да не си съпричастен. Красота и страст, и какво значение има, че е студено? Всичко друго забравяш.

Микеланджело е завършил Пиета, когато е бил на 24 години. Изваял я е от един цял къс мрамор, и това парче камък излъчва толкова много нежност, мъка и красота…
„Селска чест“ ми напомня за Пиета. За непоправимото, за безвъзвратната загуба, за любовта, която буди гняв и ярост и копнеж по смъртта и по Бог. Цялата тази трагична нежност, самота и отчаяние – насред празника, кипналата пролет, множеството от безразлични хора в празнични дрехи, сладките деца, сладките звуци.

Гергана Русекова е Сантуца. Тя е отхвърлена, пренебрегната, изоставена, без чест и без любов. Чувала бях името Сантуца и съм си мислила – леле, какво глупаво име, едно такова пренебрежително и смешно ми звучи. Не, кажи честно, без да познаваш жените, с кого би искал да имаш любовна афера – с жена на име Кармен или с жена на име Сантуца?

Обаче, знаете ли, постепенно, с напредването на действието, те вече не я наричат Сантуца, а Санта. Може да е случайно. Не знам, не познавам тънкостите на италианския език. Но може и да не е случайно. Санта.

Тя е съвсем сама, без подкрепа от никого, потъва в земята от срам, унижение, разочарование и тъга. Тя живее в някакво тъпо италианско село, да му се не види!

Гергана Русекова е прекрасна.

Гласът й, присъствието й, цялата емоция, която излъчва. Затова не искам да пиша за нищо друго. Не можех да откъсна очи от нея, тя ми беше най-важното, в моето преживяване, заради нея ще отида на следващото представление.

По същата причина съжалявам малко, че останах за „Делвата“. Беше веселко и целият балет беше лекокрил и развлекателен, но аз бих искала да си тръгна с операта в ума и в сърцето. Те ме разсеяха, а аз не исках това.

Хайде да ходим на опера! Вярно, рисковано е в тази поледица и в студа, но балерините и певците рискуват много повече от нас. За нас операта е красиво преживяване, смислено развлечение, три прелестни часа от живота ни. За тях операта е тяхната съдба. И те са там.

И нека да споделя нещо прекрасно, което ми изпрати Яница Нешева:
Вижте как този диригент преживява музиката.

География на гения, Ерик Уайнър

Да кажа, че „География на гения” ми харесва, то ще е все едно да кажа, че харесвам Слънчевата система.
Слънчевата система е толкова категорична, голяма по размери, изпълнена със замах и преливаща от изненади, че то на нея й е все едно дали Мария Донева от Стара Загора я харесва.
Обаче пък да си читател и да пропуснеш „География на гения”, ще е все едно да пропуснеш Слънчевата система.

Пиша тука тез хвалби и се смея, и ми е весело, може би защото съм в театъра, чакам едни снимки да се покатерят на сайта на театъра с присъщата им костенуркова бързина, навън вали сняг на парцали, общинското парно грее, та се кине, а аз пия горещ шоколад с добавена капка уиски в прилив на вдъхновение и в разрез с трудовата дисциплина.

Пия си шоколада и гушкам „География на гения”.

geniusТя е дебеличка, топло жълта, с чаши гениален чай върху твърдата корица. Много красива, в духа на предишните две книги на Ерик Уайнър – „География на блаженството” и „Човек търси Бог”. Много обичам красиви неща. И безупречни неща обичам.
А най ми е любимо да получавам нови знания по чаровен и забавен начин. Според мен това е книга, която може да се чете и от ученици и други новаци в света на идеите, и от хора с познания в различни научни и и художествени области. Искам да кажа – Ренесансът във Флоренция е тема, която силно ме вълнува, чела съм книги по темата и съм виждала Сикстинската капела с очите си, затова бях страхотно ободрена и зарадвана да науча куп любопитни подробности от личния живот на най-великите творци от онова общество и време, да си ги представя, поставени в контекста на тогавашното ежедневие, политика и стил на живот.
За Ханджоу пък не знаех нищо, преди да започна книгата. А я ме вижте сега!
Това е книга, която едновременно провокира, ласкае ума и радва сърцето. Определено е обогатяваща.

”География на гения” е в жанр, създаден лично от Ерик Уайнър – несравнима с нищо друго сплав от история, журналистика, пътепис и жизнеописание. Поставя повече въпроси, отколкото са отговорите по страниците й. Погледът върху историческите и антропологичните проблеми е толкова широк, че всяко изречение би могло да бъде отправна точка за ново, по-задълбочено проучване, ако на някой му стане интересно точно това. Или онова. С хубост и блага обилна, тази книга, макар че я прочетох (два пъти!) в края на 2016, със сигурност ще бъде сред най-важните ми книги за 2017.
Аз съм горда собственичка на предишните две книги на автора, но още не съм ги прочела чисто целите. Може би защото ми ги подариха и не съм ги изстрадала (първата я получих срещу заек, втората като дар). Ето, сега ще си ги прочета подробно и последователно.

Макар че те не настояват да бъдат четени задължително точно така. Могат да се четат и в произволен ред, според вдъхновението. Примерно, надявам се Иво да прочете главата за Единбург, за какво мръзне там в тая ветровита Шотландия, нека да научи нещо. Нека да научи още нещо. А хване ли се да прочете една глава, книгата после няма да го пусне.

Когато за пръв път я взех в ръцете си, пихме кафе с Миленка в Дръмс, отваряхме си на произволни страници, да видим какво ще ни се падне. Аз отворих на абзац за древната китайска поезия. Миленка – на една история за Моцарт, който композирал дори в момента, когато жена му раждала първото им дете и вложил толкова много от емоциите си, че после музикантите не можели да повярват, че е възможно да има такова произведение и питали дали не е станала грешка при преписа на нотите. Живи хора! Какво е имало в стаите им, какво са обичали да похапват, къде са се разхождали и какво срещал погледът им сутрин, когато излязат от дома си.
И вдъхновяващо, и утешително четиво. Например някак почувствах прилив на сила и на доверие към света, когато прочетох, че промените, безпорядъкът, дори сътресенията в обществото са задължително, макар и не достатъчно условие за раждането на нови идеи. Значи не сме се мъчили напразно и интересните времена не са само проклятие, а и източник на надежда.

Редно е да предупредя за нещо. Докато я четях и дори седмици след това постоянно ми идеше да я цитирам. И понеже не можех – да я преразказвам. Така ми изпълни ума, че после все се сещах за нея, а когато хората наоколо не са я чели, допускам, че е имало риск да им досадя с тия гении. Минимален риск, но нека не го оставим неотчетен.

Много ми е приятно също, че Ерик Уайнър е написал точно три книги, и те всичките вече са достъпни на български език. Един път да сме в крак с времето.
Добре. Да видим кой абзац ще ни се падне, за да сложа произволен, но сто на сто приятен финал на този текст (че трябва и да си тръгвам, преди снегът да е затрупал всички улици между театъра и стадиона)

Стр. 164, сладурчета мили! Тя започва така:

”- Една. Почти.
– Е, през петнайсти век една книга е струвала горе-долу толкова, колкото струва една кола днес. Така че можеш да си представиш какво е означавало да имаш библиотека, колекция от, да речем, сто книги. Все едно да имаш сто коли днес. Когато някой през Ренесанса притежавал сто книги, всички го наричали „учен”.
– Защото е притежавал книгите?
– Защото е имал качествата да ги притежава. Защото, за да се сдобиеш с книга, за да вземеш решението „Коя трябва да бъде следващата?”, е трябвало да знаеш нещо за ценността й.
Сега разбирам защо книгите са оковани. Хуманистите вярвали, че в тях се съдържа най-малкото тайната на живота, така че пристигането на нов ръкопис било посрещано със същия ентусиазъм, с който ние посрещаме новия модел айфон.”

Хайде още на едно място да ви отворя за разкош. Средата на стр. 287:

”Отново сме в пежото, а Фредерике се е върнала към своята класация на композиторите. Музиката на Густав Малер е най-виенска, казва тя.
– Тя е като никога несбъднало се щастие. Като болка в сърцето. Толкова тъжна. Като живота. Музиката, добрата музика, е „износ на тъга”.
Фразата ми харесва. Тя ми дава една съвсем нова перспектива не само към музиката, а към всички форми на изкуството. Творците са във вносно-износния бизнес. Те са по-чувствителни от нас, както видяхме, и внасят страданието на несъвършения свят, обработват го, пресътворяват го в изкуство, след което го експортират, с което намаляват своята тъга и увеличават нашата наслада. Една перфектна симбиоза.”

И три (за късмет и от лакомия). Стр.112. О, тук сме в Китай!

„Ето ви и един пример за палавост по заповед отгоре. Една от големите автобусни компании в Ханджоу пуснала линия „KI55”. Комбинацията от букви и цифри наподобява английската дума “KISS” (целувка), и всички започнали да я наричат така. „Автобусът на целувките”. Хората се возели на „Автобуса на целувките”, дори ако не отивал в тяхната посока. Безумно непрактично действие за един иначе извънредно практичен народ. Един ден линията била спряна. Нямало вече „Автобус на целувките”. Хората били възмутени. Започнали да пишат писма до централните вестници. „Върнете ни автобуса на целувките!”, настоявали те. Историята завършила без хепиенд. Властите останали непоколебими.”

Как да не обичаш такава книга?!

 

В Нощния блок на Хоризонт

 

Толкова е топло и уютно при Кармен!
Довечера ще мога да чуя как сме разговаряли.
Не искам да забравя тази вечер.

Благодаря!