„Имена под снега. А7“ и непоносимо силната, непоносимо безсилна любов

„Имена под снега. А7“ на Иван Станков

Да четеш тази книга е като да сънуваш наяве много тъжен и много нежен сън.
На здравата връв на реката са нанизани като мъниста случки и спомени. В маранята на времето лицата се разместват, разтапят се и се сливат. Музиката и водата, самотата и любовта се смесват, удвояват образите си и преминават нататък с непроницаемо безразличие.
Приятелствата и родствата са вечни, и в същото време над всичко тегне дълбоката сянка на загубата. Сладка меланхолия, болезнена тъга, трагичност на всяко преживяване. Всичко, което се случва, е толкова обикновено, но и така затворено в себе си, едновременно просто и неразбираемо.
Меланхолията се натрупва разказ след разказ, на плътни слоеве, които се движат с различна бързина, допират се с цяло тяло, без да се смесват, като теченията на дълга бавна река. Сред втория-третия разказ непрекъснато имах желанието да се върна, за да сравня някое име, някое изречение, някой споделен спомен.
Над рамото ми надничаха героите от „Спомени за вода. Dm“ и „Улици и кораби. Gm“, все едно да видят помни ли ги някой, с добро ли ги помни, какво става с децата, къде са внуците.
Както край леглото на смъртник се събират съседите, за да пратят по него вести на починалите си близки, може би и обичните покойници чакат от другата страна нещо да видят, нещо да угаси тревогите им, да утоли жаждата им.
Хората от малкото крайдунавско село местят живота си в Русе, от Русе – във Виена, Будапеща, Букурещ, пътуват срещу реката, тя ги носи напред, връща ги назад – реално, или в съня, или в спомена, или в музиката, или чрез думите от езика, чрез срещите и чудесата. Дали времето върви, или човекът върви през неподвижното време? В кой край на Дунав е началото? И наистина ли вятърът вее там, където си поиска…
Реката с множеството мостове прилича на гръбнак, тя е гръбнакът на една родова история, която включва родство по кръв, но и по място, по любов, родство по понесените травми, родство по споделеното детство.
Безсилието да съхраниш не само най-близките и любими хора, но дори и спомена за техните имена. Любовта и вината, които като призраци стоят до леглото нощем. Непоносимо силната, непоносимо безсилна любов, която сигурно и у вас ще събуди порив да вземете молив и да допишете няколко имена на последната страница.

Мария Донева (1974 – )

Нормални тревожни хора

Започнах новата година с едно интервю, в което двеста пъти повтарям думата „хора”, и с две книги със заглавията „Тревожни хора” и „Нормални хора”.
Въздържанието увеличава удоволствието и като не бях чела от доста време книга на един дъх, сега успях с цели две.
Може би е добра идея да ги сравня? И двете явно са достатъчно увлекателни. И двете са успокояващи с факта, че ето на, има и по-притеснени и напрегнати хора от мене. И в двете има хубави мисли, които да запомня и после да ги въртя в ума си, да премислям и да се радвам, когато видя как добре пасват в разни ситуации.
И двете не текат гладко като горещ мармалад, а имат дразнещи прекъсвания – и в историята, и стилистично, но не чак толкова, че да ги зарежа на средата.

По принцип не пропускам книга на Бакман, въпреки че те не са еднакво силни, поне според мен. Дори ми беше любопитно „Тревожни хора” (превод от шведски: Любомир Гиздов) от кои ще бъде, от любимите или от поносимите. Е, някъде по средата е. Особено в първата половина диалозите ми звучаха нелогично, чак глупаво, всички герои говореха думи без видима логическа връзка и това ми беше неприятно. Постепенно с напредването на книгата глуповатите диалози взеха да стават по-обясними, а проницателните размисли и наблюдения да преобладават, така че накрая се почувствах удовлетворена. В крайна сметка и тази книга се оказа една хубава, лековита приказка за възрастни. Аз обичам така. Отделно от това, безкрайната поредица от уж сюрреалистични подробности и ситуации ме забавляваше на всяка страница. И това също много ми харесва.

„Нормални хора” на Сали Руни (превод от английски: Боряна Джанабетска) беше в списъците с важни книги на няколко човека и това привлече вниманието ми към нея. Милите книжарки от „Сиела” в стария мол ми намериха първо нея, така че „Някой си господин Пекелни” (също настоятелно препоръчвана от мнозина) ми остана за следваща покупка някой път.
„Нормални хора” ми причини страдание. Тя разказва за двама души, които просто са един за друг, и го чувстват, и го знаят, но все не успяват да се разберат, по някаква причина просто не умеят да разговарят. Мисля, че всеки си има една такава любов за цял живот, някой любим, сродна душа, човек, у когото сърцето ти остава завинаги, но вие не оставате завинаги заедно, а отново и отново се разделяте, разминавате, изоставяте – а любовта си остава жива. Кораво копеле е тази любов.
Сали Руни връща чувствителността на отдавна загрубели места по кожата и в душата, преобръща пластове от време и припомня много непрежалени загуби.

Да, и двете книги заслужават да им се отдели време. Препоръчвам.

Снощи в „Перото“

Картинка

Аз много се бях затъжила за концертите, за вас не знам.
Беше хубаво, просторно, думите втъкани в музиката, публиката и изпълнителите – втъкани. Венци Благоев донесе благи вести за детето на тромпета и флигорната, Антони свири на струните на рояла, а Марина ни подреди песни за цяла година, от Águas de Março през лятната Fotografia и Autmn leaves чак до Let it snow.
Беше топло и хубаво.
На 29 ноември – пак, в Сопот.
Ето няколко снимки от страницата на „Перото“.

Благодаря!

 

Реч за „Животните“

 

На премиери на книги често се държат речи.
Реших и аз да напиша за „Животните“ една такава реч.
След това обаче реших да не я чета. Само в Стара Загора, старозагорци са корави хора.
Готово нещо, написано, ще го оставя тук.

Не мога да твърдя, че познавам Мария Донева особено добре, но следя творчеството й отблизо.
Още с първите си изяви тя показа признаци на прекомерна чувствителност по незначителни въпроси, захласване по природата и стремеж към безсрамно разголване на интимни чувства и преживявания.

От друга страна, нейната индиферентност, да не кажа апатия, по остри социални теми винаги ни е правила лошо впечатление. В личен разговор авторката споделя, че би коментирала всеки нюанс в политическата и икономическата обстановка в страната, но бавно схваща, а събитията се сменят твърде бързо, за да може тя да ги отрази.

Ето защо още от първите си стъпки – и до днес, тя предпочита да спира вниманието си на теми и феномени, които се движат бавно и още по-бавно се променят: охлюви, слонове, някои геологически обекти като планини и равнини, както и вечната любов.

Бавните темпове на усвояване на реалността се отразява и в отказа й да следва туптящия пулс на епохата в неговите формални езикови изражения. Ще открие ли любознателният читател нови словоформи, новаторство в пунктуацията, революционен порив в правописа?
Не. Той няма да открие.

В тази тънка книжка, тривиална граматически, думите са подредени както баба знае. Дори съпругът на тази госпожа, да, вие там, на втория ред, дори той може безопасно да прочете не само разказ, но и стихотворение, и аз ви гарантирам, че той ще разбере… все нещо, дори всичко. Дори нещо повече от написаното, защото зад думите лежи поле, по което почти не личат стъпките на хора, въздухът е мек, есен е, гроздето е обрано в онова лозе там, виждате ли го, небето се е дръпнало и синее толкова ярко, че очите едва понасят светлината, хоризонтът е много далече, тихо е, чисто е, ела, влез, това място чака теб.
Извинете.

Както в предишните си книги, така в новата, авторката се опитва да изрази неизразимото в поредица от моментни снимки, чрез образи, обвити в светлина, чрез предмети, които едва се очертават в сенките и може би са опасни.

Прави впечатление наличието на герои-животни в повечето произведения в настоящия сборник, остроумно наречен „Животните”. Как да тълкуваме заглавието? Ако книгата е за животни, то какви са тези дивани, тези представления, тези строежи, пътешествия в корабни каюти, абитуриентски балове? Иде моментът, в който трябва да се запитаме – що за птици са тези животни?

Какво е това, което обединява героите на тази книга?

Вглеждането в текстовете ни доведе до извода, че „животинско” тук означава непринудено, спонтанно, без претенции, откровено, жизнерадостно, нежно, игриво, внимателно, свързано с природата – с чистата природа на нещата.
От света на книгата са отстранени долните прояви на алчност, грубост, корист, завист, пренебрежение, агресия – все качества, които авторката очевидно приписва на хората.
В търсене на чистота и достойнство тя се обръща към животните, създава свое измислено общество, населено с животни. По улиците крачи влюбен шаран. Банда катерици дрънкат сватбения марш на открадната китара. Крокодил покорява многохилядна публика с ласкавата си усмивка. Един гущер умира под погледа на горещото слънце – и не иска нищо друго, нищо различно и нищо повече от това.

Животните заслужават нежност и съчувствие. В своята чистота и невинност те се превръщат в опора, беззащитни – те даряват закрила.
В леглото на мечока се е пъхнал ангел, за да си отдъхне, и колко приятно е това…

В тези разкази преживяването е сетивно, дори чувствено. Звуците, цветовете, вкусовете се възприемат в тяхната пълнота, превръщат се в съдържание и смисъл на живота – като всяко нещо, на което се отдадеш изцяло.

В сборника има и текстове, в които животни не присъстват. Не е недоглеждане. Те са внимателно подбрани. В разказите за завещанието, за целувката, за дивана, в стиховете за зимата и за баба авторката си е позволила да помисли… така е преценила… надявала се е… би искала да вярва, че чувството в тези текстове е съвсем чисто. По детски, по ангелски, по животински безкористно и добро.
Това е, което тя обича. Надява се да го получи и затова го влага в думите си. Ако читателят го открие и го усети… Какво повече може да иска човек?

 

„Дарът“, Невена Митрополитска

 

Това, за което на спирам да мисля, откакто прочетох „Дарът” на Невена Митрополитска, е защо хората се държат грубо. Излишно грубо, без причина. Защо се заяждат. С близките си и с любимите си. Защо са все недоволни и критични. Мисля, че това е заради лошо възпитание, лоши примери в миналото. Също може да бъде грозен навик. Низходяща спирала, която те повлича, задръжките ти падат и ставаш все по-зъл. Или причината е общото усещане за неудовлетвореност и нещастие? Когато съм изпадала в такива ситуации… в такива периоди… най-яркият ми спомен е за общо усещане за лепкаво, безизходно нещастие. И аз съм живяла така. Ужасно е.
За себе си съм решила: не желая да бъда дребнава. Излишно критична. Отказвам да ми е скучно. Няма да се чувствам самотна (ако се почувствам самотна, в същата минута предприемам нещо, за да поправя това.) Понякога не е съвсем лесно, но нали затова съм човешка личност, с воля, с ръце и крака, с усмивка, с приятели и любими. Някой път обърквам работите, но все пак мога да се въздържа, да се извиня, да се старая всеки ден да се поправя.
В книгата се вижда като на длан, като върху предметното стъкло на микроскоп колко безсмислено заядливи могат да бъдат хората, и аз не искам да съм такава.

 „Дарът” се чете бързо и е увлекателна.
Разказва за две двойки, две семейства, които искат да имат дете. Това е общото между тях, почти всичко останало е различно до противоположност. Едните са бедни, груби, грозни, другите – богати, красиви, високопоставени. Мисля, че едно от най-силните качества на книгата е това, колко ярко е описан всеки от героите, как те се различават по поведение, по начин на говорене, дори по миризма – доста безжалостно и подробно описани миризми, даже твърде безжалостно спрямо читателя, бих казала.
Нали знаете как в повечето нови български филми героите говорят неестествено, чак да те хване срам като ги слушаш. Диалогът в „Дарът” е жив и истински и това е радост за душата. Неда и Филип говорят малко въздухарски, през цялото време се измъчвах, че тя аха да се изкаже – и се недоизказва, а и той все я прекъсва с бая дълги излишни обяснения, но и това е написано добре, казваш си – ами такива са.
Двете жени са толкова различни, че в един момент се достигат. Неда е идеална – красива, възвишена, добра и всеотдайна. Лина става такава, когато защитава Неда.
Конфликтът е и сложен, и остър. От този вид конфликти, в които побеждаваш само след като се предадеш. Чете се до последната страница с напрегнато внимание и очакване какво ще стане. По едно време вече знаеш какво, но пак четеш, за да се увериш с очите си.
Може би най-много ми харесва как внимателно и фино са предадени някои нюанси в преживяванията на героите, например тази приумица на Лина, че ще има момченце, и болезненият, но и мъдър, нежен начин, по който тя се прощава с представата си за бъдещото дете, когато научава, че чака момиче.
Беше ми интересно да чета за живота и работата на балерините. Това е много специална професия. А и нали знаете, че в Стара Загора, в нашата опера, в момента се случва чудо, включително в балета. Не възраждане, ами чудо, казвам ви. Имаме забележителна трупа и те правят красиви спектакли, и класически, и модерни. През цялото време си мислех, че Уляна трябва да прочете тази книга, защото сто на сто ще й хареса. Балетът, погледнат иззад кулисите.
В тази книга, каквото и да става, каквито и да са героите, каквото и да преживяват, колкото и горчивина да носят в себе си, като постоянен фон, като тих звук някъде далеч, като светлинка, която идва отнякъде, стои усещането какво е добро, какво е красиво, какво в крайна сметка е важно и неизменно. Историята е битова, любовна, криминална, медицинска, адвокатска, всякаква – сигурно различните читатели ще се концентрират върху един или друг аспект повече, но със сигурност това е роман за морала. Затова е важен.
Друго? Прочетете и ще видите. Препоръчвам.

Четене с рисуване

Картинка

То било много хубаво! Много повече неща осъзнаваш, след като ги нарисуваш. Иначе минават през ума ти, без да разтълкуваш следите им и без да ги обмислиш истински.
Тези дни в ЦПЛР имам часове, в които да занимавам деца, и донесох малко листове и моливи, докато четем – и да рисуваме, защото слушането ми идва малко пасивно.
И ето. Можеш да нарисуваш нещо от книгата. Това е конят Сърце мое от „Лятото на красивия бял кон“ на Сароян. Нашите коне са многоцветни и имат крила, защото после разказвахме разказа по роли и включих сестричките Ния и Ани, а те живеели на осмия етаж и как да се качи при тях горкият кон… с тези тесни асансьори…

„Сън в лятна нощ“, преразказана за деца, с великолепно-приказно-артистични картинки от Алмуд Кунерт, се оказа страхотна за прерисуване. Така човек може да се научи да рисува сладки елфчета.

А пък „Шантавия до шия“ на Радостина Николова, освен че е увлекателна и забавна (четем по две-три глави всеки път, затова не съм я дочела, искам и на мен да ми е интересно, когато четем на глас с децата), има хубави моливени илюстрации от Христина Ефтимова, които могат да се снимат на ксерокс и да се оцветяват.

Днес денят ми започна особено хубаво, защото Еми ми направи много хубав подарък – аз й бях дала мишле, а тя ми донесе картина и стихотворение, написано с туш и писалка. Много ме зарадва ❤

Имам намерение вече да рисувам поне по една рисунка за всяка книга, която прочета.

 

Завръщането на Албърт у дома

 

от Омър Хикъм, превод от английски – Галина Величкова, издателство „Изток-запад“.

Напоследък много ми върви на хубави книги. Три поред, чудесни по различен начин, четвърта започнах – и тя хубава. Затова ще взема да напиша по някой и друг ред за тях, докато са ми свежи в ума, може някой да види, че ги препоръчвам, да вземе някоя от тях, да я хареса и да ме спомене с добро.

Първата и най-забавна измежду наскоро прочетените е „Завръщането на Албърт у дома“. Роман за пътуване. Съпруг и съпруга тръгват през три щата в четвърти, за да заведат Албърт в дома му. Голямата депресия оставя хиляди хора без работа, трафикантите на алкохол си играят на преследване с полицията, никоя банка не е в безопасност заради зачестилите въоръжени обири, филмови звезди изгряват и залязват посред бял ден, радикали, лумпени, фабриканти и профсъюзни деятели се състезават кой първи ще взриви една чорапена фабрика, призраци и ангели закрилят пътниците, торнадото ги застига…
А Албърт е крокодил.
Няма нито една страница без невъобразимо приключение в този роман, който въпреки това успява да остане любовен.
Не зная дали наистина това е семеен биографичен роман за младостта на родителите на автора. Може да е измислица, допускам го като възможност, но предпочитам крепко да вярвам, че точно така е било, и че ако, докато пътуват заедно, Елзи и Омър са пътували един към друг, то, пишейки историята им, авторът е извървял дълъг и интересен път към своите родители.
Ние не винаги сме били, каквито сме сега. Баба ми беше стара, когато почина, а сега като се замисля – ами че тя си е отишла на около 60, това стара жена ли е? Майка ми стана баба на 42. Моите бъдещи внуци какво ще знаят за мен, освен че ги обичам и че не мога да готвя, нито да плета чорапи? Ще се кикотят и ще си представят каква млада кръшна поетеса съм била през миналото хилядолетие… Нищо няма да знаят. Нищо не знаем и ние. И става все по-необратимо късно да питаме.
Елзи и Омър са очарователни. Честно казано, пряката авторова характеристика ми идваше в повече на много места. Куцо и сакато по страниците заявява в прав текст, че Елзи е необикновена. Хубу де! Видях. Знам. Ай стига.
Макар че… то тя самата не знае каква е и с изненада открива своите сили и способности, и то по трудния начин. И през очите на другите забелязва какъв човек има до себе си. И Омър също. Пътуването прави това с хората – или ги отдалечава, или ги сближава; не знам има ли вариант да ги остави непроменени. Не и след толкова много изкушения и приключения, чудеса и смърти.
Появата на Стайнбек и Хемингуей е още нещо любимо в тази книга. Поезия, политика, полети и плавания, по-кратки и по-дълги спирания преди да продължат към целта си – която съвсем не е само очевидната.
Най-малкото, като чета този роман, виждам, че ако наистина искам или трябва да пътувам, нито липсата на пари, нито опасностите, нито природните бедствия могат да ме спрат. Защо стоя тогава? Какво чакам?
И още – колко е хубаво и важно да пътувам с лоялни, верни, почтени хора през живота си. И още по-хубаво и важно: аз да съм такъв човек.
Нямам търпение някой да се обади, че вече е прочел „Завръщането на Албърт у дома“, защото на финала има нещо, което не успявам да разбера и да си обясня, а засега няма с кого да го обсъдя.
И за финал – едно стихотворение, което Омър написа при крайно особени обстоятелства.

Позволи ми да те открия.
Ако не ми позволиш,
аз пак ще те търся.
Ако отказваш,
аз пак ще те търся.
Ако не можеш,
аз пак ще те търся.
Самото търсене открива любовта,
а не намирането.

За петела нямам какво да кажа, за него никой няма обяснение, освен може би Албърт.
Приятно четене!