Новото фамилно име

Срам за зодията ми! Сядам да ви кажа две думи за книга, която е втори том от тетралогия.
Това не го очаквах от себе си.
Положението е наистина извънредно във всички концентрични кръгове, които туптят около сърцето ми. Сърцето ми е смаяно, защото този път не ги е предизвикало то. Кръговете на тревогата не се отдалечават и като се уголемят до необхватност – да се стопят и да се слеят със света. Сега те прииждат от вън навътре и се стягат.
Грабни тази книга, дръж я пред лицето си, опри поглед върху нея и стой така, докато думите ти проговорят.
Прочетох първия том, „Гениалната приятелка”, преди няколко месеца и си спомням неприятната минута, в която книгата завърши на най-интересното място, все едно врата се хлопна пред носа ми или лентата в киното се стопи и се скъса. Трябваше веднага да започна следващия том!
Само че три тома по 20 лева… то пък излезе и четвърти, ура… 80 лева са много за мойта фирма. Потърсих я в библиотеката – имало списък с резервации. Колко е хубаво, че имаме библиотеки. Е, дойде ми редът за втория том, записана съм и за третия (преди мен за него чакат двама), и за четвъртия (с петима записани).
Прочетох „Новото фамилно име“ за три дни, защото нарочно се бавех, да не ми свърши.
Елена Феранте разказва въвличащо и притегателно.
Преди няколко години бях в една тайна група във фейсбук. Групата първоначално беше за четене и обсъждане на книги, но се беше получила такава спойка между хората там, че си бяхме като семейство, с много смешки, скандали, празници и подкрепа. Намерих си истински приятели, които ще обичам винаги завинаги. Когато напуснах групата (страстите и споделянето ми дойдоха в повече в един момент), дни наред направо боледувах, не знаех какво да правя, с кого да си говоря, защо изобщо ще правя нещо, щом няма да мога да го споделя.
Подобна празнина зейва и когато поредният том на Елена Феранте изведнъж свърши. Държиш я ти тази книга, а тя се е изприказвала и ти мълчи. И да отвориш нещо да си препрочетеш, тя ти го повтаря хладно и чувстваш, че почва да се изнервя.
В началото на книгите героите са изброени по семейства, все едно ще четем пиеса. Важно е, защото става дума за живота на хората от един квартал, за техните семейни, приятелски, любовни и служебни отношения. Това наистина са много имена и до края се налагаше да поглеждам за справка. Точно за този вид картина, широка и плътна, това е неизбежно, а и защо да го избягва човек, като се е получило добре. Панорамна картина с безброй човешки фигури, заети с важни и маловажни дейности, на фона на домове, магазини, улици, смаляващи се в перспектива, и цялата картина – обрамчена от морето.
На преден план, в центъра на картината, са Елена и нейната приятелка Лила.
О, няма да ви разказвам какво става в книгата. Живот става, самият вълнуващ, еднообразен, разкъсван от светкавици живот. Интересно е, защото е разказано приказно интересно и богато, смело и жестоко, хубаво. Също – защото научих много за Италия, за италианците, за бедния квартал и за това, как който може, се опитва да издрапа колкото може по-далеч от него.
Интересно е най-вече защото става дума за хора като нас. Мммм… като мен, но аз препоръчвам книгата, защото най-вероятно става дума и за хора като теб. Какво по-интересно от нас!
Най-много ме вълнува начинът, по който Елена Феранте описва как се променят настроенията, самото преживяване на дадено събитие, как от перспективата на времето то може да се усети по един или друг начин. В рамките на един разговор Лила може да бъде игрива, после зла, после да проблесне острият й ум, да говори грубо, а после да се извини по неустоим начин, така че всичко да й простиш, и през цялото време тя си е тя, цялостна, открита и напълно неразбираема.
Пулсирането между огромните способности на Лила и начина, по който ги пропилява, и после проблясването на смисъла, и че тя знае какво прави, и как талантите й не се оставят да бъдат съсипани.
И връзката между двете, как съдбите им се преливат и като скачени съдове споделят общо щастие и нещастие, и израстват в състезанието помежду си, и… Ох бе.
Говоря смътно, за да не разказвам, а също и защото нямам този богат, разцъфтяващ и преливащ език на Елена Феранте, великолепно преведен от Вера Петрова, който позволява да се изразят безброй нюанси на желанието и настроението, без те да бъдат изсушени и да станат еднакви. Както има живописци, които рисуват червено и това са безброй цветове. А аз държа червения флумастер от комплект с шест цвята и се опитвам да ви прерисувам картината.
В началото на първия том Елена и Лила бяха малки момиченца, може би в първи или втори клас (Как да проверя, като съм върнала книгата в любимата библиотека?) В края на втория те са вече млади жени на 23 години, едната е разведена и има дете, другата е дипломирана филоложка с издадена книга.
Как ще чакам до третия том?!? Казва се „Тази, която си отива, тази, която остава”.
Непоносимо е, харесва ми.

Където пеят раците

„Където пеят раците” от Дилия Оуенс, превод от английски Лидия Шведова, художник на корицата Иван Масларов, издателство „Лабиринт”

Ако сте от хората, които не посягат към прехвалени книги и препоръките ги отблъскват, не четете този текст.
”Където пеят раците” стана книга на 2019 според книжарите от „Хеликон”, а това значи много. Аз затова си я купих, и пак затова все отлагах да я започна. Те ще ми кажат на мене те какво да чета, хайде де.
Даже я започнах и я зарязах след първите десетина страници. Много притисната се чувствах от хвалбите, все едно съм на изпит и за да го издържа, непременно трябва да я харесам.
А после стана някак като насън. Опитвам се да си припомня как съм започнала, къде съм стояла, кой ден е било. Все едно съм стъпила в мочурището и съм потънала и винаги съм била там. Последните стотина страници ги прочетох на светлината на фенерчето на телефона си в автобуса.
Струваше си. До последната страница и до последния стих на последното стихотворение.
За мен най-хубавото в книгата е чувството за волност, заразително и опияняващо, през цялото време. И не защото героинята е безгрижна или животът й е много радостен, а защото тя никога не загубва вкуса на свободата, независимо през какво преминава.
Историята е за оцеляването и израстването, а те винаги са жестоки. Но каквото и да сме преживели ние, всеки от нас, със сигурност не сме израснали съвсем сами сред природата, не сме се сливали с нея, за да се спасим.

Наградата за нещото е самото нещо.
Това изречение не излиза от ума ми от известно време.
Наградата за труда е самият труд. Колко е хубаво да виждаш как ставаш по-умел, колко силни стават ръцете ти, колко ловки – пръстите ти.
Наградата за това, че рисуваш, е това, че си рисувал и си създал нов свят върху платното.
Наградата за живота в природата е животът в природата.

Друго любимо нещо в книгата е все по-плътното щастливо внушение, че дори и най-самотният и изолиран човек е част от общество, съдбата му е вплетена в съдбата на неговите предци, на близките му – дори да са далеч, на града, дори да живее извън него. (Толкова мило ми стана, когато прочетох, че госпожата от магазина е давала на Кая центове от портмонето си, и че никой, освен мен, никога няма да научи това.) Мама, Джоди, Джъмпин и Мейбъл, Тейт, адвокатът, редакторът – всички те са толкова топли и ярки, толкова обични, дори когато Кая не съзнава това.

Някак много хармонично ми се струва, че Мама и Кая рисуват толкова добре, а самата книга е написана с цветен ярък език, образите на хората и пейзажите са като нарисувани и мога да ги видя. Толкова е радостно, всичко наред, всичко на мястото си. Кая рисува илюстрации за книгите, които е написала. Картини в книги в картини в книгите. И всичките верни и красиви.
Например ето:
”- Я виж тази.
Сочеше една изключително колоритна маслена картина на две деца, клекнали сред водовъртежи от зелена трева и диви цветя. Момиченцето беше едва проходило, може би беше на три години, правата му черна коса падаше по раменете. Момченцето, малко по-голямо, със златни къдрици, сочеше пеперуда монарх, разперила криле в черно и жълто над една маргаритка. Беше хванало за ръка момиченцето.
– Мисля, че това сте вие с Тейт Уокър – каза Джоди.
– Сигурно си прав. Прилича на него. Защо Мама е нарисувала Тейт?
– Той идваше доста често, ловеше риба с мен. Винаги ти показваше разни насекоми и други неща.
– Защо не си спомням?
– Беше много малка. Един следобед Тейт дойде с лодката си в нашата лагуна, Татко се наливаше от бутилката в плика, наистина беше много пиян. Ти газеше из водата и се предполагаше, че Татко те пази. Изведнъж, без никаква причина, Татко те сграбчи за ръцете и така те разтресе, че главата ти се отметна назад. После те пусна в калта и се разкикоти. Тейт изскочи от лодката и се затича към теб. Беше само седем-осемгодишен, но се разкрещя на Татко. Разбира се, Татко го зашлеви и му кресна да се омита от земята му и никога повече да не се връща, защото ще го застреля. Вече всички бяхме дотичали да видим какво става. Въпреки че Татко крещеше и беснееше, Тейт те вдигна и те подаде на Мама. Увери се, че си добре, преди да си тръгне. След това ние с него продължихме да ловим риба, но той никога повече не дойде у нас.
Не и докато не ме изпрати до тук, когато бях изкарала за първи път лодката в мочурището, помисли си Кая. Тя се загледа в картината – толкова пастелна и мирна. Умът на Мама някак си бе извлякъл красота от лудостта. Всеки, който погледнеше тези картини, щеше да си помисли, че изобразяват най-щастливото семейство на света, което живее на брега на морето и играе под слънцето.”

Не искам да ви издавам историята – освен красотата сама по себе си, тя има и сюжет със загадка за разкриване. Историята се разказва едновременно от двата края – откъм началото и откъм финала. Интересно е написано, увлекателно, пълно с вятър, чайки и море.
Книгата прелива от див живот.

Ако питате мене, да, прочетете я.

Невероятните приключения на Кавалиър и Клей

 

Прочетох голяма книга и бързам да ви кажа.
Нарича се „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“, от Майкъл Шейбон, изд. „Еднорог“, издадена през 2017 година.
 Голяма е не само заради обема си – над 700 гъсто изписани страници, нито само заради широтата на действието, което обхваща около двайсет години и се мести от Европа през Азия в САЩ, с едно дълго и драматично отклонение в Антарктида.
Това е история за едно непомрачимо приятелство.
За зората, блестящия зенит и залеза на изкуството на комикса, с цялото щастие, мъчително лутане, пикове и пропадания на творческия процес.
Също е роман за Втората световна война, от която можеш да избягаш, но не можеш да се спасиш. Всеотдайните, но безуспешни опити на Джо да спаси семейството си са възхитителни и сърцераздирателни едновременно.
Романът е за занаята на фокусниците – карти, кърпички, разрязани дами и невъзможни измъквания и бягства.
За приятелската и братската любов, за любовта между колеги, другари, съавтори, мъже и жени, мъже и мъже, учител и ученик, баща и син.
Книга за творчеството и всевъзможните форми, които то приема, за да се осъществи на този брутален меркантилен свят.
За мен беше щастливо съвпадение, че неотдавна прочетох „Град на момичета” на Елизабет Гилбърт. В нейната книга също се разказва за блестящия, мизерен, вдъхновен живот зад кулисите, само че в един вариететен театър, отново в Ню Йорк. Съвпадението на мястото и в известна част от действието – на времето, ми даде възможност да сглобя обща картинка от частите на два различни пъзела. И двете книги са, според мен, завладяващи. Всмукват те в действието си и те въвличат в отношения с героите. Пълноценно преживяване.
Езикът е богат, жизнен, цялостен, гъвкав, на места претрупан, на други остър и бърз. От време на време имаше пасажи, все в началото на отделни глави, през които ми беше трудно да си пробивам път, абзаци с изброявания на много имена и места, след които действието отново потичаше гладко и устремено. Преводачът е Стефан Аврамов. Представям си колко много му е минало през главата, докато е превеждал тази книга, за да я доведе до нас. Благодаря!
В историята за Кавалиър и Клей особено голямо удоволствие ми донесе начинът, по който авторът напластява живи, осезаеми светове. Например в началото, докато разказва за опитите на Йозеф (Джо) да се спаси от завладяната от нацистите Прага, читателят вижда, чува, вкусва, подушва Прага. Разказът тече непринудено и с лекота, а в същото време е препълнен с всевъзможни подробности – каква е храната, колко струва, на какво мирише, какви са столовете, масите и лампите в заведението, в което Йозеф и учителят му се отбиват на път за някоя среща, например. Авторът създава атмосфера, в която се потапяш, а когато изплуваш от нея, осъзнаваш, че си получил не само преживяване, а и знание за страната и епохата.
Купуваш си книга, а получаваш нови светове.

 

„Имена под снега. А7“ и непоносимо силната, непоносимо безсилна любов

„Имена под снега. А7“ на Иван Станков

Да четеш тази книга е като да сънуваш наяве много тъжен и много нежен сън.
На здравата връв на реката са нанизани като мъниста случки и спомени. В маранята на времето лицата се разместват, разтапят се и се сливат. Музиката и водата, самотата и любовта се смесват, удвояват образите си и преминават нататък с непроницаемо безразличие.
Приятелствата и родствата са вечни, и в същото време над всичко тегне дълбоката сянка на загубата. Сладка меланхолия, болезнена тъга, трагичност на всяко преживяване. Всичко, което се случва, е толкова обикновено, но и така затворено в себе си, едновременно просто и неразбираемо.
Меланхолията се натрупва разказ след разказ, на плътни слоеве, които се движат с различна бързина, допират се с цяло тяло, без да се смесват, като теченията на дълга бавна река. Сред втория-третия разказ непрекъснато имах желанието да се върна, за да сравня някое име, някое изречение, някой споделен спомен.
Над рамото ми надничаха героите от „Спомени за вода. Dm“ и „Улици и кораби. Gm“, все едно да видят помни ли ги някой, с добро ли ги помни, какво става с децата, къде са внуците.
Както край леглото на смъртник се събират съседите, за да пратят по него вести на починалите си близки, може би и обичните покойници чакат от другата страна нещо да видят, нещо да угаси тревогите им, да утоли жаждата им.
Хората от малкото крайдунавско село местят живота си в Русе, от Русе – във Виена, Будапеща, Букурещ, пътуват срещу реката, тя ги носи напред, връща ги назад – реално, или в съня, или в спомена, или в музиката, или чрез думите от езика, чрез срещите и чудесата. Дали времето върви, или човекът върви през неподвижното време? В кой край на Дунав е началото? И наистина ли вятърът вее там, където си поиска…
Реката с множеството мостове прилича на гръбнак, тя е гръбнакът на една родова история, която включва родство по кръв, но и по място, по любов, родство по понесените травми, родство по споделеното детство.
Безсилието да съхраниш не само най-близките и любими хора, но дори и спомена за техните имена. Любовта и вината, които като призраци стоят до леглото нощем. Непоносимо силната, непоносимо безсилна любов, която сигурно и у вас ще събуди порив да вземете молив и да допишете няколко имена на последната страница.

Мария Донева (1974 – )

Нормални тревожни хора

Започнах новата година с едно интервю, в което двеста пъти повтарям думата „хора”, и с две книги със заглавията „Тревожни хора” и „Нормални хора”.
Въздържанието увеличава удоволствието и като не бях чела от доста време книга на един дъх, сега успях с цели две.
Може би е добра идея да ги сравня? И двете явно са достатъчно увлекателни. И двете са успокояващи с факта, че ето на, има и по-притеснени и напрегнати хора от мене. И в двете има хубави мисли, които да запомня и после да ги въртя в ума си, да премислям и да се радвам, когато видя как добре пасват в разни ситуации.
И двете не текат гладко като горещ мармалад, а имат дразнещи прекъсвания – и в историята, и стилистично, но не чак толкова, че да ги зарежа на средата.

По принцип не пропускам книга на Бакман, въпреки че те не са еднакво силни, поне според мен. Дори ми беше любопитно „Тревожни хора” (превод от шведски: Любомир Гиздов) от кои ще бъде, от любимите или от поносимите. Е, някъде по средата е. Особено в първата половина диалозите ми звучаха нелогично, чак глупаво, всички герои говореха думи без видима логическа връзка и това ми беше неприятно. Постепенно с напредването на книгата глуповатите диалози взеха да стават по-обясними, а проницателните размисли и наблюдения да преобладават, така че накрая се почувствах удовлетворена. В крайна сметка и тази книга се оказа една хубава, лековита приказка за възрастни. Аз обичам така. Отделно от това, безкрайната поредица от уж сюрреалистични подробности и ситуации ме забавляваше на всяка страница. И това също много ми харесва.

„Нормални хора” на Сали Руни (превод от английски: Боряна Джанабетска) беше в списъците с важни книги на няколко човека и това привлече вниманието ми към нея. Милите книжарки от „Сиела” в стария мол ми намериха първо нея, така че „Някой си господин Пекелни” (също настоятелно препоръчвана от мнозина) ми остана за следваща покупка някой път.
„Нормални хора” ми причини страдание. Тя разказва за двама души, които просто са един за друг, и го чувстват, и го знаят, но все не успяват да се разберат, по някаква причина просто не умеят да разговарят. Мисля, че всеки си има една такава любов за цял живот, някой любим, сродна душа, човек, у когото сърцето ти остава завинаги, но вие не оставате завинаги заедно, а отново и отново се разделяте, разминавате, изоставяте – а любовта си остава жива. Кораво копеле е тази любов.
Сали Руни връща чувствителността на отдавна загрубели места по кожата и в душата, преобръща пластове от време и припомня много непрежалени загуби.

Да, и двете книги заслужават да им се отдели време. Препоръчвам.

Снощи в „Перото“

Картинка

Аз много се бях затъжила за концертите, за вас не знам.
Беше хубаво, просторно, думите втъкани в музиката, публиката и изпълнителите – втъкани. Венци Благоев донесе благи вести за детето на тромпета и флигорната, Антони свири на струните на рояла, а Марина ни подреди песни за цяла година, от Águas de Março през лятната Fotografia и Autmn leaves чак до Let it snow.
Беше топло и хубаво.
На 29 ноември – пак, в Сопот.
Ето няколко снимки от страницата на „Перото“.

Благодаря!

 

Реч за „Животните“

 

На премиери на книги често се държат речи.
Реших и аз да напиша за „Животните“ една такава реч.
След това обаче реших да не я чета. Само в Стара Загора, старозагорци са корави хора.
Готово нещо, написано, ще го оставя тук.

Не мога да твърдя, че познавам Мария Донева особено добре, но следя творчеството й отблизо.
Още с първите си изяви тя показа признаци на прекомерна чувствителност по незначителни въпроси, захласване по природата и стремеж към безсрамно разголване на интимни чувства и преживявания.

От друга страна, нейната индиферентност, да не кажа апатия, по остри социални теми винаги ни е правила лошо впечатление. В личен разговор авторката споделя, че би коментирала всеки нюанс в политическата и икономическата обстановка в страната, но бавно схваща, а събитията се сменят твърде бързо, за да може тя да ги отрази.

Ето защо още от първите си стъпки – и до днес, тя предпочита да спира вниманието си на теми и феномени, които се движат бавно и още по-бавно се променят: охлюви, слонове, някои геологически обекти като планини и равнини, както и вечната любов.

Бавните темпове на усвояване на реалността се отразява и в отказа й да следва туптящия пулс на епохата в неговите формални езикови изражения. Ще открие ли любознателният читател нови словоформи, новаторство в пунктуацията, революционен порив в правописа?
Не. Той няма да открие.

В тази тънка книжка, тривиална граматически, думите са подредени както баба знае. Дори съпругът на тази госпожа, да, вие там, на втория ред, дори той може безопасно да прочете не само разказ, но и стихотворение, и аз ви гарантирам, че той ще разбере… все нещо, дори всичко. Дори нещо повече от написаното, защото зад думите лежи поле, по което почти не личат стъпките на хора, въздухът е мек, есен е, гроздето е обрано в онова лозе там, виждате ли го, небето се е дръпнало и синее толкова ярко, че очите едва понасят светлината, хоризонтът е много далече, тихо е, чисто е, ела, влез, това място чака теб.
Извинете.

Както в предишните си книги, така в новата, авторката се опитва да изрази неизразимото в поредица от моментни снимки, чрез образи, обвити в светлина, чрез предмети, които едва се очертават в сенките и може би са опасни.

Прави впечатление наличието на герои-животни в повечето произведения в настоящия сборник, остроумно наречен „Животните”. Как да тълкуваме заглавието? Ако книгата е за животни, то какви са тези дивани, тези представления, тези строежи, пътешествия в корабни каюти, абитуриентски балове? Иде моментът, в който трябва да се запитаме – що за птици са тези животни?

Какво е това, което обединява героите на тази книга?

Вглеждането в текстовете ни доведе до извода, че „животинско” тук означава непринудено, спонтанно, без претенции, откровено, жизнерадостно, нежно, игриво, внимателно, свързано с природата – с чистата природа на нещата.
От света на книгата са отстранени долните прояви на алчност, грубост, корист, завист, пренебрежение, агресия – все качества, които авторката очевидно приписва на хората.
В търсене на чистота и достойнство тя се обръща към животните, създава свое измислено общество, населено с животни. По улиците крачи влюбен шаран. Банда катерици дрънкат сватбения марш на открадната китара. Крокодил покорява многохилядна публика с ласкавата си усмивка. Един гущер умира под погледа на горещото слънце – и не иска нищо друго, нищо различно и нищо повече от това.

Животните заслужават нежност и съчувствие. В своята чистота и невинност те се превръщат в опора, беззащитни – те даряват закрила.
В леглото на мечока се е пъхнал ангел, за да си отдъхне, и колко приятно е това…

В тези разкази преживяването е сетивно, дори чувствено. Звуците, цветовете, вкусовете се възприемат в тяхната пълнота, превръщат се в съдържание и смисъл на живота – като всяко нещо, на което се отдадеш изцяло.

В сборника има и текстове, в които животни не присъстват. Не е недоглеждане. Те са внимателно подбрани. В разказите за завещанието, за целувката, за дивана, в стиховете за зимата и за баба авторката си е позволила да помисли… така е преценила… надявала се е… би искала да вярва, че чувството в тези текстове е съвсем чисто. По детски, по ангелски, по животински безкористно и добро.
Това е, което тя обича. Надява се да го получи и затова го влага в думите си. Ако читателят го открие и го усети… Какво повече може да иска човек?