Ама много Долна!

 

Когато репетицията е на привършване, нагласят се микрофони, танцьорите тропат, колоните гърмят със страшна сила, до началото на концерта остават 30 минути, а поздравителните адреси от цялата страна не спират да прииждат и едва смогваш да запишеш подателите:

🙂

 

Наръчник на оптимиста

 

В началото на годината, по вдъхновение от Веселина Седларска, си пожелах през 2017 три дни да мълча. Засега ми се вижда неизпълнимо, но не съм го отменила. То не беше решение, защото не понасям да ме командва никой, а да вземеш решение е като да си дадеш команда, не, не. А и желанието има по-голяма сила от решението, поне за мене. Решава се с една дума, а се желае с душа и тяло.
За лятото си намислих ново желание – да чета повече книги. Най-лесно става, ако си взема книгата и изляза навън, да чета на някоя пейка. Чета и дишам, дишам и чета, гледам как минават бебенца, кученца, хубави хора, гледам листата и цветята и пак чета. И като нямам компютър да ме разсейва, чета с часове. Пия вода, не ям, мозъкът ми работи, значи и отслабвам, както си седя и чета. Нали?
Ето, след „Бьорнстад” прочетох „Наръчник на оптимиста”, и то с голямо удоволствие.
Тази книга беше пълна с подаръци за мен.
Взех я от библиотеката, което си е подарък – цяла институция, пълна с любезни хора, които събират книги и ги пазят, а аз мога да отида при тях и без да ми задават други въпроси, освен например каква книга желая да получа, ми дават безплатно всякакви четива. И дори не изискват да ги чета наистина. Често ми се случва да взема някоя книга, цял месец да я нося в чантата си и накрая да я върна, без да съм я отгърнала. Но тя си е била моя през това време. Повечето ги чета де. Това е подарък.
Между страниците някой е оставил четирилистна детелина. Оставена или забравена – аз я намерих. Който вземе „Наръчник на оптимиста” след мен, също ще я види и сигурно ще се усмихне. Това е подарък.
Отделните глави в книгата имат чудесни загадъчни заглавия. Все едно авторът ме кани да играем – оставил е заглавието и аз се забавлявам да го открия в текста и да разбера какво значи. Ето първите шест:
„Неопределено време до неизбежното ми събиране с Ники”
„Той не проповядва песимизъм”
„Оранжево зарево пронизва черепа ми”
„Възможно най-лошият край”
„Мога само да те обичам”
„Бетонната поничка”
Непознат човек да играе на интересни и весели игри с теб – това е подарък.
Сега, като търсих линк към „Наръчника”, се сетих, че това ми е втората книга от Матю Куик – първата беше „Добрият късмет на момента”. Ами да!
И в тази книга се говори за хора с тежки психологически проблеми. Някои от тях са с диагноза и пият хапчета, другите не, но всички имат грижи и проблеми, и не успяват да се сработят добре със света, реагират странно, търсят начини да са щастливи… Освен това имат любови и привързаности, някои умеят да рисуват реалистични портрети върху автобуси, други добре готвят кебап, трети умеят да изберат най-страхотния подарък… Това е книга за хора като мен, и аз се радвам, че не съм сама. Това е подарък.
Разбира се, някои от героите не са като мен, много по-зле са. Обаче се справят. Аз съм по-добре, значи непременно също ще се справя, с каквото ме чака зад ъгъла. Знаете какво е това обещание. Подаръъъък!
Преводът е хубав, на нито едно място не си спрях четенето, за да се чудя защо пък това е казано така (от английски на български – Стела Джелепова).
Има филм по книгата, с любими актьори, с най-високи отличия и награди, ето трейлър тук:

Ще го гледам.
И какво друго да направя, освен да избера един цитат, а? Тази книга не гъмжи от премъдрости или от непоносимо красиви и поетични описания, но се чете леко и вълнува с начина, по който събитията преливат от едно в друго, затова е хубаво просто да се чете, без да се вадят откъси от нея… Но ето.

„- Искаш ли да поплуваме?
Тя кимва, а аз я прегръщам и започвам да джапам из водата.
Морето се е поразвълнувало и вълните вече са много по-високи. Бързо ги заобикалям до място, където водата стига до гърдите ми. С Емили се носим по вълните. Те стават по-големи и се налага да подскачам и да ритам силно, за да държа главите ни над водата, но на Емили страшно й харесва: започва да пляска и да се смее всеки път като изплуваме на повърхността. В продължение на десет минути съм безкрайно щастлив; целувам кръглите й бузки отново и отново. Нещо у Емили ме кара да искам да се нося по вълните с нея до края на живота си и решавам веднага щом приключи изпитателният срок с Ники да си родим дъщеря, защото откакто се разделихме, нищо друго не ме е правило толкова щастлив.
Вълните стават все по-големи. Вдигам Емили и я слагам на раменете си – така лицето й не се мокри, а тя писука доволна, че е толкова нависоко.
Издигаме се.
Спускаме се.
Щастливи сме.
Толкова сме щастливи.”

 

Препоръчвам.

Бьорнстад

Доколкото знам, Фредрик Бакман е написал 5 художествени романа, и те всички са преведени на български.
Единия от тях не съм прочела още, макар че го имам – „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“.
Книгите на Бакман, които съм чела, не са еднакво хубави, и имам предвид две неща:
1. Не ми харесват еднакво силно.
2. Хубави са по различни начини.
„Човек на име Уве“ грабна сърцето ми. Радвам се, че много хора я обичат и че това доведе до нови издания, в които за щастие поправиха печатните грешки от първото и за дълбоко мое съжаление смениха чудно хубавата първоначална корица.
По книгата за бабата не си припаднах чак тъй силно, в Брит Мари се влюбих.
Имам си теория, че Фр.Б. пише прекрасни нечетни по ред (в бг-превод) книги.
Уве – Брит Мари – Бьорнстад. Първа – трета – пета.
На 2 юни Фредрик Бакман е навършил 36 години. Това означава, че пред очите ни, благодарение на Сиела, един писател се развива и показва възможностите си, а ние сме негови съвременници и можем да следим какво се случва, да се радваме, да се разочароваме, да се радваме още повече и да не спираме да се надяваме на още.

Не искам да ви издам какво се случва в „Бьорнстад“. Мога да кажа, че ми беше много трудно да я чета, защото нещата са заплетени много майсторски, увлекателна е… и ужасно мъчителна на места.
Знам, че има хора, които смятат Бакман за елементарен и декларативен, аз пък тях ги смятам за претенциозни. Да, особеност на неговия начин да разказва е, че често назовава нещата много директно. Позволява си съвсем непрофесионално да казва как се чувстват героите, да съобщава страховете и надеждите им, да казва как са сега и как ще бъдат след малко – ами елементарно е, разбира се. Обаче той го прави по такъв начин, че въздейства, увлича те, надъхва те, не можеш да оставиш книгата, даже когато ти се иска да я хвърлиш в другия край на стаята. А и освен че казва нещата, той и ги показва, някак успява да ти ги внуши, в бърз порядък, динамично да те вкара в кожата на всеки от тях, така че за всеки да ти стане мъчно.

Да, на моменти говори мъдрости… само че те наистина са мъдри и аха-аха да прескочат ръба на баналното – но нито за момент не го прескачат наистина.

И още нещо – при цялата си яснота, кристална, режеща, той разказва и описва нежно. Можеш да усетиш аромата на череши, можеш да вкусиш снежинката, която докосва езика ти. Наред с цялата грубост, бруталност, циничност, които са си там, защото те наистина са си там.

В предишните книги, струва ми се, Бакман много повече е разчитал на ефектната фраза, на смешните сравнения, на точните, смели метафори. (Преводът и на тази книга е на Любомир Гиздов, само книгата за Уве е преведена от Цветана Генчева, значи промяната си е от автора, а не от преводача.) В „Бьорнстад“ езикът е много по-пестелив. Стилът му се разпознава, пак си квичах от кеф заради хубави изречения тук и там, но бях много по-дълбоко потопена в историята.

Тук става въпрос за сблъсък на ценности, за принципи, за отговорност и за решения, за бедността, страстта, любовта и приятелството. Оф, така, като говори човек крайно обобщено, в един момент думите му може да се отнасят за всичко на света! Ама не искам да ви издавам за какво става дума, искам и вие да се мъчите, както се мъчих аз.

Мъчих се. Заради всички герои в тази книга се измъчвах.
Заради някои – повече.

А самото четене беше все на места злачни и приятни. Един час четох на тераската на нашия Хеликон и се чувствах VVVVVIР (даже стол ми дадоха, само за мене). Четох също до шадраван под цъфтяща липа. Пред библиотеката (излязох предсрочно от един македонски и от един естонски филм, защото не можеха да се сравняват с недочетената ми книга). Накрая си я довърших у дома.
На моменти имах нужда някой да ме държи за ръката, толкова ми беше напрегнато. Обадих се на Ива, нали е редактор, знае нещата, и й изквичах – ужасно е! Тя ми вика – ти докъде си стигнала? До 265 страница! О, после ще стане още по-ужасно.

Ако не бяха книги, а питиета, „Човек на име Уве“ щеше да е джин с тоник под розов храст. „Бьорнстад“ е тройно уиски, естествено – с лед. В мазе.

Не знам успях ли да кажа, че „Бьорнстад“ е много силна, задълбочена, смислена, и на всичкото отгоре – красива книга? Така мисля. Много я харесвам.

Сега какъв ли цитат да приложа, за да разберете колко е страхотна, без да разберете какво става там вътре, да си го откриете сами, докато четете?
Ще го кажа така – ако сте като мен, на моменти ще ви бъде трудно, но ще бъдете щедро възнаградени за усилието.

Ще избера цитат от страницата, на която отворя случайно – каквото ви се падне, това ще е.

„… никога не можеш да се подготвиш за чувствителността, която идва с появата на децата ти. Не чувствата, а чувствителността. Петер не бе предполагал, че е възможно сетивата му да са изострени дотолкова, че едва да издържа да живее в собствената си кожа. След раждането на Исак дори най-тихите звуци ставаха оглушителни, най-малката уплаха се превръщаше в ужас, всички коли започнаха да се движат по-бързо, а той не можеше да гледа новините, без да получи нервен срив. Когато Исак умря, Петер си мислеше, че ще се вцепени, но вместо това сякаш порите му се отвориха и дори самият въздух започна да му причинява болка. Само един недоволен поглед от страна на някое от децата, особено дъщеря му, можеше да разкъса гръдния му кош на парченца. Докато растеше, искаше единствено животът да се забърза, а сега най-голямото му желание е всичко да се забави. Часовниците да спрат и Мая никога да не порасне.

Обича я нечувано много заради това, че винаги го кара да се чувства глупав. Не ѝ е помагал с домашните от години, но тя все пак му задава въпроси от време на време, просто заради жеста. Когато беше малка, Мая се преструваше, че е заспала на задната седалка, така че татко ѝ да я отнесе вкъщи на ръце. Той винаги се оплакваше, когато трябваше да мъкне както торбите с храна, така и дъщеря си, докато в същото време бута количката на Лео, но тайно обичаше здравата прегръдка на Мая около врата му. Именно по това разбираше, че се прави на заспала. Когато наистина спеше, тя бе като кофа с вода в ръцете му, но когато се преструваше, заравяше нос дълбоко в шията му и го прегръщаше така, сякаш се боеше да не го изгуби. Откакто Мая стана твърде голяма за това, тези мигове липсват на Петер всеки ден. Преди година дъщеря му си изкълчи крака по време на спортен полуден и той отново трябваше да я пренесе от колата до къщата. Никога не се е чувствал като толкова лош родител, колкото когато осъзна, че му се иска тя да си изкълчва крака по-често.“

А пък вие – ако щете.

Как да пишем страхотни истории

Това е заглавието на книгата, която получих един ден по куриер от Мила Ташева.
Мила Ташева е от приказните човешки същества, които ме карат да се чувствам, все едно имам рожден ден по няколко пъти в годината (дорогой Гена, затвори си песимистичната крокодилска уста!).
Много хубава книга ми подари Мила – шарена, забавна и полезна.

Как да пишем страхотни истории

Първото, което видях, беше името на преводача – не кой да е, а Юлия Спиридонова – Юлка. По-сигурна препоръка и по-добра гаранция за хубав превод точно на тази книга аз не мога да си представя. И мисля, че ако имената на преводачите винаги стоят на корицата, това ще ме насочи много повече от дежурните хвалебствия и препоръките от неизвестни за мен критици. Например ако се колебая между две книги (кой в наши дни има пари да си купува по няколко книги извън панаира?), винаги бих избрала онази, преведена от Нева Мичева например. Не че не мога да разгърна и да прочета онези ситни буквета там долу вътре, но все се чудя – защо издателите не се гордеят с преводачите си, защо не се хвалят, защо не ги славят, защо не парадират с тях? Аз бих.
Автор на книгата е Кристофър Едж, и след като отмина първоначалното ми смайване и малко объркване от шарените смехорийки и картинчици и цялата тази изобилна невероятност, какво мислите че осъзнах?
Осъзнах, че това е една подредена, систематична, методична, ясна книга. Подозирам дори, че децата, които я разлистят, може да не осъзнаят, че държат в ръцете си помагало, какво помагало, направо учебник! Тук спретнато и ясно са представени правила и закони на граматиката – на всички езикови нива – от морфология до синтаксис и стилистика, но така, че нищо не звучи отвлечено или абстрактно, напротив, видяно е в своята функция. Правилата живеят, заобиколени от такива сладурски примери, че човек се вдъхновява и няма търпение да напише нещо, а после пак да продължи да си чете.
Трикове и тайни, мрежа от думички, които дават тон да напишеш нещо в определен жанр, идеи и провокации към въображението, и чиста радост!
Елементите на текста и видовете текстове са представени хем кратко, хем разбираемо, хем образно. Както каза Еми от литературния клуб, защо не може всички учебници да са такива, или поне часът по български в сряда да бъде по тази книга? Защо точно в сряда, не попитах, но и на мен ми иде да въздъхна – защо?!
Но вместо да я попитам, дадох две задачки (това беше миналия вторник), всеки да си избере.
Едната беше всеки да каже две числа (от 5 до 235 и от 1 до към 20 – съответно страница и ред от една книга, която носех), и каквото му се падне, това да е началото на текста му. Втората тема взех от „Как да пишем страхотни истории“ – „Денят, в който размених татко за две златни рибки“.
И аз бях там, и аз писах, и шоколад ядох, и с мастило се омазах…
Но това не е всичко! В края на книгата има индекс на използваните понятия и децата могат хем да го използват, хем да се научат да работят с научна литература неусетно и по свое желание.
А съвсем на финала има два списъка с книги, от които са използвани цитати. В първия списък са онези, които вече са преведени на български език. Във втория – на все още непреведените.
Ами да ви кажа, това е един твърде читав списък за лятото.
Препоръчвам горещо на деца, родители, учители и методисти, издатели и преводачи. Вижте, четете и радвайте се!

 

Прегръдки в Ямбол

 

Ние може да се виждаме за първи път, може и никога повече да не се срещнем.

Но през часа, който споделихме, беше толкова уютно и вълнуващо, чиста радост, чиста тъга, чиста близост, че аз наистина имах нужда от допир, преди да се разделим. И всички, които дойдоха накрая, за да се погледнем съвсем отблизо, и ми дадоха прегръдка, всъщност ми дадоха нещо много повече.Ние си имахме един общ час безсмъртие и си тръгнахме с обикнати сърца.

Мисля, че затова се правят такива срещи. За какво друго?!

Благодаря! ❤
София, Весела, Петко, благодаря ви, че ми подарихте тази среща.

 

Бохеми

 

Много е важно да не спираме да живеем.
Трябва да живеем много дълго, толкова, колкото е възможно.
Към всички причини, които знаем, днес ще добавя още една.
В самия край на 19 век Джа̀комо Анто̀нио Домѐнико Микѐле Втори Марѝя Пучѝни е написал операта „Бохеми“.
Затова.
Защото можем да я гледаме за първи път, и после да я гледаме отново, и никога повече да не забравим колко е сладък животът.

Аз я гледах миналата седмица. Бях на премиерата, разбрахте ли сега колко съм важна. Направо се чувствам като една от по-първите хора на нашия хубав град. Ще има още две премиери, с различни солисти, така че и вие не сте пропуснали шанса си да се наредите сред нас 🙂

Беше много красиво и елегантно. Сценографията ме очарова. Пренесе ме в най-мечтаното време, при любимите ми художници, в любими книги от (и за) онези години – „Безкраен празник“, „И слънце изгрява“, „Един последен поглед“ на Джеймс Олдридж…
Целият спектакъл излъчва непобедим младежки дух. Още от първата минута – защото артистите на сцената са толкова хубави, сладки, жизнени. Боже, защо съм толкова възрастна – всичките ми приличаха на моя син, как да не ги обикна от пръв поглед? Свежи, смешни и да, непобедими.


И не си мислете, че робувам на текста. Аз даже по едно време изобщо спрях да следя надписите. И не само защото пак не им липсваха печатни грешки.
Музиката разказва.
Сега ще кажа нещо, което може би ще прозвучи глупаво, но аз го усещах през цялото време. В другите опери между божествените арии има моменти, в които действието трябва да се придвижи, певците си говорят по разни въпроси, и понеже е опера – говорят пеейки. Влизам им в положението. В „Бохеми“ няма обикновена музика между божествените откъси. В „Бохеми“ всеки миг е романтичен и мелодичен. За пръв път имам такова цялостно преживяване на музикалния текст.

Голяма красота.

Красота, която се преживява ярко, даже остро. Мисля, че е така, защото високото и ниското живеят заедно по пълноценен и естествен начин. Не „като в живота“, защото те в нормалния живот извън операта не са така красиви и пречистени. Но ето – трагичната и комичната двойка са заедно, пред едните има много живот, който те като нищо ще прекарат разделени или пък в заяждане, пред другите има смърт, нямат си бъдеще, имат си само любов, и те се обичат, а се разделят, и пеят, и оркестърът свири, и дъждът не спира да вали на платното зад гърбовете им

и неприятният човек с големия фотоапарат не спира да се катери по сцената, слава богу, че поне снимки е направил, някои от тях взех от страницата на операта и ще сложа тук, ама верно, бива ли по време на спектакъл точно него да гледаме как броди из сенките?

Също не ми хареса, че в най-красивия, най-тъжния миг, на финала, когато Рудолф осъзна, че Мими е мъртва, и той, и приятелите му (защото това е и опера за приятелството) бяха покрусени
сцената се завъртя и Мими си лежеше мъртва, а те като на някакво увеселително влакче минаха покрай нея, тресейки рамене. Аман бе!
Тоска я налазиха зомбита и не я оставиха да умре като човек, след „Селска чест“, вместо да оставят ехото на операта да затихва в мен, ми показаха игриви балеринки, сега пък това… Категорично съм против. Не е хубаво да ти отнемат насладата от красивото, от трагично-красивото също. Верно че всички сме такива – „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.“, ама…

И така с живота. И със смъртта. „Бохеми“. Хубаво е. Да живееш, и още да ти се живее.