Препоръчвам детски книги!

Картинка

И това лято, юни-юли, два пъти седмично имах приятния ангажимент да занимавам дечица с четене и съчиняване на приказки. В ЦПЛР, на хладничко в залата за танци, в съгласие с всички разпоредби за безопасно четене и съчиняване.
Ние освен това правихме и фигури от сух филц, помпони от вълна, сгъвахме хартия и си рисувахме, играхме на думи и не помня още какво.
И четохме.
Децата ми бяха на възраст между 8 и 11 години и вижте какви хубави книги им предложих.
С категоричното уточнение, че всяка детска книга става сто пъти по-хубава, когато я разглеждат и четат дечица, тогава тя разцъфва и оживява.

„Пет приказки“ на Валери Петров, с илюстрации на Мирослава Николова. Избрах това издание, защото е най-компактно. На „Пук“ се разревах неудържимо и те ме пратиха да си измия лицето.
„Най-хубаво е у дома!“ от Юта Лангройтер, рисунки на Щефани Дале.
„Майска нощ с феята Кандилка“ с рисунки на Радостина Нейкова и „Майстори на феи“, илюстрирана божествено от Нели Друмева, на Весела Фламбурари.
„Хмутовете“ на Ирен Леви, художник Тодор Ангелиев.
„Слончето, което искаше да лети“ написана и нарисувана от Лиляна Дворянова (прочетохме я два пъти, в два поредни дни, много я харесаха).
„Кухнята на госпожа Черешова“ от Силвия Плат, превод Стефан Русинов, илюстрации Капка Кънева.
„Малки жабешки истории“ на Радичков, художник Виктор Паунов.

Нали бяхме малка група, имахме време подробно да разгледаме картинките, аз нарочно избирах книги с прелестни илюстрации.
Бяха едни хубави часове.

Вече и аз мога да кажа: ПРИЯТНА ВАКАНЦИЯЯЯЯЯ!!!!

„Жажда“, Амели Нотомб

 

Преди съм чела други книги на Амели Нотомб, главно защото Таня от Хеликон ми ги е препоръчвала, но за пръв път съм толкова дълбоко впечатлена.
В „Жажда“ няма нито едно случайно или слабо изречение. Възприемам я като поезия от край до край, като пречистена субстанция, концентрат от език и смисъл в пълно единство. Думите са толкова добре запълнени със смисъла, вложен в тях, че ми напомниха за лодките, с които хората от векове прекосяват морета и океани – лодки само от дърво, без нито един гвоздей, всяка част вклинена в съседните по такъв начин, че тя става неразрушима.
Преводът е на Светла Лекарска – точен и красив български език, изящни изрази с много нюанси и дълбочина, звучи естествено и ясно, и нежно.
Сюжетът е съвсем прост – часовете преди и след смъртта на Исус Христос, разказани от негово име, от първо лице. За всеки друг сигурно това би била твърде самонадеяна, неизпълнима задача, но Амели Нотомб не е никой друг освен себе си. (Радвам се, че на предната корица на българското издание на „Жажда” по изключение не е нейното лице, хич не го харесвам. Погледът й е такъв, че не ми се иска да държа книгите й вкъщи. Но пък сигурно трябва да имаш точно такива очи, за да видиш, каквото вижда тя.)
Разказът на Христос е възхвала на тялото, на радостите, които животът на тялото носи. Повечето разсъждения са точно през телесните усещания, и макар че става дума за умирането и смъртта, това е книга, пълна с радост.
Утешителна книга. Мисля, че ще я чета пак, когато ми е много страшно.
Знам на кого ще я подаря.
И много красива.
Съблазнявам се да извадя някой цитат, но макар че е написана афористично, мисля, че извън контекста си тези елегантни фрази ще значат нещо съвсем друго.
Все пак. Ще се опитам да избера няколко забавни и проницателни изречения. Има прекрасни думи за любовта, за насладата, за смъртта, за родителството, за Бог, но вие ще си намерите своите думи, когато я прочетете.

Загадката на злото е нищо в сравнение със загадката на посредствеността.

– Обвиняеми, имаш ли нещо да кажеш? – попита ме той с вид на интелигентен човек, който се обръща към себеподобен.

Защо да лъжа – тези чудеса наистина бяха мое дело. И противно на свидетелските показания те ми струваха безмерни усилия. Никой никога не ме е учил да правя чудеса.

Хората с основание се оплакват от несъвършенствата на тялото. Но те са обясними. Кой би пожелал къща, проектирана от бездомен архитект? Човек успява най-добре в това, което е негово ежедневие. Баща ми никога не е имал тяло. При такава липса на опит мисля, че се е справил прекрасно.

Странна жена е майка ми! Хем би искала да съм нормален, хем да правя чудеса!

По-късно размислих и вече не харесвах тези чудеса. Те подмениха това, за което бях дошъл. Любовта вече не беше безпричинна, а трябваше да служи за нещо.

Няма да се уморя да повтарям – да имаш тяло е най-хубавото нещо, което може да ти се случи.

Тези цитати са от началото на книгата.
Понеже я прочетох преди малко, вълнението ми е още е много силно. Няма сега да разлиствам нататък.
В момента часът е 18,35, след малко ще започне да се поразхлажда, ще отида до езерото и ще я прочета пак на някоя пейка. Ще се наслаждавам, че съм седнала на хубава пейка, ще гледам отражението на облаците върху повърхността на водата, ще слушам вятъра в листата и тихичките звуци на патиците, кученцата, които тичат, и другите птици, които летят, ще пия вода, ще държа книгата в ръцете си, ще чета, ще се наслаждавам.

Лападунди и тънкофини

Първото, което чух за „Лападунди и тънкофини“ беше, че някои хора я обожавали, а други – точно напротив. Веднага си казах – я сега да разберем от кои ще съм аз.
Чак пък толкова…

Книгата е просто хубава, но няма да вляза във война за нея; даже не мога и да си представя как ще събуди чак такива страсти.
Написана е от Андре Мороа. Преведена е на български език от Анна Сталева за първото издание през 1980, сега излиза за втори път – ех, че хубаво! – като част от прекрасната поредица на издателство „Лист” „Детски шедьоври от велики писатели”.
Тази поредица наистина е чудна, защото показва по-слабо известна страна от творчеството на автори, за някои от които поне аз не съм знаела преди, че са писали и за децата. Не съм проверила специално, но мисля, че повечето от тези книги излизат за пръв път на български. Има и книги от Вапцаров и от Валери Петров, не са само преводни. А оформлението на всяка от тези книги е просто великолепно – разпознаваем квадратен формат, и красиви забавни илюстрации от чудесни художници. Например аз имам „Кухнята на госпожа Черешова” и вероятно съм я разглеждала поне десет пъти, а съм я чела само веднъж.
Лападундите и тънкофините са нарисувани от Тоня Горанова и според мен това вдига стойността на книгата поне двойно. Обичам нейните човечета и животни, които тичат между редовете и са толкова уж мънички и дребни, че правят света на историята жив. При кльощавите тънкофини и мишленцата са дръгливи, а при бонвиваните лападунди дори кученцата се излежават по бански на плажа и зобят грозде. Кой би измислил нещо подобно? Значи е истина.
Не съм прочела тази приказка навремето, излязла е, когато съм била на 6 години; но ето че я прочетох сега и определено пак си ми беше навреме.
Това е детска книга за войната.
Аз я четох точно както чете дете. Смях се на смешките – любимо място ми е как нашата архитектура е неподходяща за прекалено тънките и прекалено дебелите жители на долната земя и никой от тях не успява да използва въртяща се врата например. И все пак при цялото чистосърдечие, с което поглъщах историята (прочетох я наведнъж), нямаше как да пропусна резливата ирония на автора по някои политически и обществени въпроси.

По-запознати и проницателни читатели са открили директни връзки с отношенията между Франция и Германия (явно лападундите са нещо като подземни французи и пристрастието на автора към тях си личи, макар че той и с тях доста се подиграва.)
Аз виждам тези исторически препратки само когато ми ги посочат, но в момента те не са ми никак важни.
Темата е универсална. За войната и за нетолерантността, но най-вече за бедите, които човешката глупост предизвиква. И тънкофините, и лападундите си имат своите симпатични и не толкова симпатични особености, пристрастия и прекалявания, но това не е причина да се води война. То се вижда особено ясно през погледа на двете братчета от горната земя – погледът отстрани на чужденеца, на детето, на писателя; те виждат различни неща, дори когато не разбират предисторията и контекста – или точно защото не ги разбират. Сетих се за войната на лилипутите (следва преразказ – цитат от уикипедия) „Съперничеството и войните между Лилипутия и Блефуску лесно се идентифицират с вековните разпри между Англия и Франция, но в сатиричния план на повествованието причината за това е в спора откъм коя страна трябва да се чупи вареното яйце – откъм тъпата или откъм острата.”
Същата работа и тук: бият се заради името на един остров, дали да е Финодунд или Дундофин.

Не зная как е на френски „Лападунди и тънкофини”, ако Анна Сталева е измислила българските думички – чест и слава, чудесни са.
Книгата е за деца и затова завършва подредено, помирително и щастливо. Но тя така и започва, като се замисля. В семейството на братчетата Едмон и Тиери също има различия – бащата и Тиери не обичат особено много да ядат, а майката и Едмон харесват похапването и да се наслаждават на храната, и това си личи по външния им вид и по постоянните караници между децата. Въпреки това те много се обичат и не могат един без друг. С търпение, труд и добронамереност две мънички деца успяват да помогнат на две воюващи държави да спрат да се бият, да се помирят и да заживеят заедно в мир и радост.
На каквото те научат вкъщи, това се пренесеш и в света навън.
Беше ми забавно да чета. Историята се развива за няколко (подземни) месеца, но се чете лекичко и е приятно кратка. Предполагам, че авторът се е забавлявал, докато е измислял особеностите на двата народа, например как се люлеят корабите им, каква е архитектурата, влаковете са чудни, а пък имената са един разкош (на манифестацията на 24 май ще нося плакат АННА СТАЛЕВА).
Накратко – не бих се метнала в бой, за да защитавам „Лападунди и тънкофини” – просто защото не мога да си представя къде ще срещна някой, с когото да се скараме на тази тема. Хубава е – и за четене, и за слушане, и за разглеждане.

Ето тук препоръчвам същата книга във видео-рецензия на сайта booklover.bg.

Сайтът е нов, но вече успях да си купя от там две книги – „Говори с Нева“ и „Майстора и Маргарита“ – с червената корица.

Новото фамилно име

Срам за зодията ми! Сядам да ви кажа две думи за книга, която е втори том от тетралогия.
Това не го очаквах от себе си.
Положението е наистина извънредно във всички концентрични кръгове, които туптят около сърцето ми. Сърцето ми е смаяно, защото този път не ги е предизвикало то. Кръговете на тревогата не се отдалечават и като се уголемят до необхватност – да се стопят и да се слеят със света. Сега те прииждат от вън навътре и се стягат.
Грабни тази книга, дръж я пред лицето си, опри поглед върху нея и стой така, докато думите ти проговорят.
Прочетох първия том, „Гениалната приятелка”, преди няколко месеца и си спомням неприятната минута, в която книгата завърши на най-интересното място, все едно врата се хлопна пред носа ми или лентата в киното се стопи и се скъса. Трябваше веднага да започна следващия том!
Само че три тома по 20 лева… то пък излезе и четвърти, ура… 80 лева са много за мойта фирма. Потърсих я в библиотеката – имало списък с резервации. Колко е хубаво, че имаме библиотеки. Е, дойде ми редът за втория том, записана съм и за третия (преди мен за него чакат двама), и за четвъртия (с петима записани).
Прочетох „Новото фамилно име“ за три дни, защото нарочно се бавех, да не ми свърши.
Елена Феранте разказва въвличащо и притегателно.
Преди няколко години бях в една тайна група във фейсбук. Групата първоначално беше за четене и обсъждане на книги, но се беше получила такава спойка между хората там, че си бяхме като семейство, с много смешки, скандали, празници и подкрепа. Намерих си истински приятели, които ще обичам винаги завинаги. Когато напуснах групата (страстите и споделянето ми дойдоха в повече в един момент), дни наред направо боледувах, не знаех какво да правя, с кого да си говоря, защо изобщо ще правя нещо, щом няма да мога да го споделя.
Подобна празнина зейва и когато поредният том на Елена Феранте изведнъж свърши. Държиш я ти тази книга, а тя се е изприказвала и ти мълчи. И да отвориш нещо да си препрочетеш, тя ти го повтаря хладно и чувстваш, че почва да се изнервя.
В началото на книгите героите са изброени по семейства, все едно ще четем пиеса. Важно е, защото става дума за живота на хората от един квартал, за техните семейни, приятелски, любовни и служебни отношения. Това наистина са много имена и до края се налагаше да поглеждам за справка. Точно за този вид картина, широка и плътна, това е неизбежно, а и защо да го избягва човек, като се е получило добре. Панорамна картина с безброй човешки фигури, заети с важни и маловажни дейности, на фона на домове, магазини, улици, смаляващи се в перспектива, и цялата картина – обрамчена от морето.
На преден план, в центъра на картината, са Елена и нейната приятелка Лила.
О, няма да ви разказвам какво става в книгата. Живот става, самият вълнуващ, еднообразен, разкъсван от светкавици живот. Интересно е, защото е разказано приказно интересно и богато, смело и жестоко, хубаво. Също – защото научих много за Италия, за италианците, за бедния квартал и за това, как който може, се опитва да издрапа колкото може по-далеч от него.
Интересно е най-вече защото става дума за хора като нас. Мммм… като мен, но аз препоръчвам книгата, защото най-вероятно става дума и за хора като теб. Какво по-интересно от нас!
Най-много ме вълнува начинът, по който Елена Феранте описва как се променят настроенията, самото преживяване на дадено събитие, как от перспективата на времето то може да се усети по един или друг начин. В рамките на един разговор Лила може да бъде игрива, после зла, после да проблесне острият й ум, да говори грубо, а после да се извини по неустоим начин, така че всичко да й простиш, и през цялото време тя си е тя, цялостна, открита и напълно неразбираема.
Пулсирането между огромните способности на Лила и начина, по който ги пропилява, и после проблясването на смисъла, и че тя знае какво прави, и как талантите й не се оставят да бъдат съсипани.
И връзката между двете, как съдбите им се преливат и като скачени съдове споделят общо щастие и нещастие, и израстват в състезанието помежду си, и… Ох бе.
Говоря смътно, за да не разказвам, а също и защото нямам този богат, разцъфтяващ и преливащ език на Елена Феранте, великолепно преведен от Вера Петрова, който позволява да се изразят безброй нюанси на желанието и настроението, без те да бъдат изсушени и да станат еднакви. Както има живописци, които рисуват червено и това са безброй цветове. А аз държа червения флумастер от комплект с шест цвята и се опитвам да ви прерисувам картината.
В началото на първия том Елена и Лила бяха малки момиченца, може би в първи или втори клас (Как да проверя, като съм върнала книгата в любимата библиотека?) В края на втория те са вече млади жени на 23 години, едната е разведена и има дете, другата е дипломирана филоложка с издадена книга.
Как ще чакам до третия том?!? Казва се „Тази, която си отива, тази, която остава”.
Непоносимо е, харесва ми.

Където пеят раците

„Където пеят раците” от Дилия Оуенс, превод от английски Лидия Шведова, художник на корицата Иван Масларов, издателство „Лабиринт”

Ако сте от хората, които не посягат към прехвалени книги и препоръките ги отблъскват, не четете този текст.
”Където пеят раците” стана книга на 2019 според книжарите от „Хеликон”, а това значи много. Аз затова си я купих, и пак затова все отлагах да я започна. Те ще ми кажат на мене те какво да чета, хайде де.
Даже я започнах и я зарязах след първите десетина страници. Много притисната се чувствах от хвалбите, все едно съм на изпит и за да го издържа, непременно трябва да я харесам.
А после стана някак като насън. Опитвам се да си припомня как съм започнала, къде съм стояла, кой ден е било. Все едно съм стъпила в мочурището и съм потънала и винаги съм била там. Последните стотина страници ги прочетох на светлината на фенерчето на телефона си в автобуса.
Струваше си. До последната страница и до последния стих на последното стихотворение.
За мен най-хубавото в книгата е чувството за волност, заразително и опияняващо, през цялото време. И не защото героинята е безгрижна или животът й е много радостен, а защото тя никога не загубва вкуса на свободата, независимо през какво преминава.
Историята е за оцеляването и израстването, а те винаги са жестоки. Но каквото и да сме преживели ние, всеки от нас, със сигурност не сме израснали съвсем сами сред природата, не сме се сливали с нея, за да се спасим.

Наградата за нещото е самото нещо.
Това изречение не излиза от ума ми от известно време.
Наградата за труда е самият труд. Колко е хубаво да виждаш как ставаш по-умел, колко силни стават ръцете ти, колко ловки – пръстите ти.
Наградата за това, че рисуваш, е това, че си рисувал и си създал нов свят върху платното.
Наградата за живота в природата е животът в природата.

Друго любимо нещо в книгата е все по-плътното щастливо внушение, че дори и най-самотният и изолиран човек е част от общество, съдбата му е вплетена в съдбата на неговите предци, на близките му – дори да са далеч, на града, дори да живее извън него. (Толкова мило ми стана, когато прочетох, че госпожата от магазина е давала на Кая центове от портмонето си, и че никой, освен мен, никога няма да научи това.) Мама, Джоди, Джъмпин и Мейбъл, Тейт, адвокатът, редакторът – всички те са толкова топли и ярки, толкова обични, дори когато Кая не съзнава това.

Някак много хармонично ми се струва, че Мама и Кая рисуват толкова добре, а самата книга е написана с цветен ярък език, образите на хората и пейзажите са като нарисувани и мога да ги видя. Толкова е радостно, всичко наред, всичко на мястото си. Кая рисува илюстрации за книгите, които е написала. Картини в книги в картини в книгите. И всичките верни и красиви.
Например ето:
”- Я виж тази.
Сочеше една изключително колоритна маслена картина на две деца, клекнали сред водовъртежи от зелена трева и диви цветя. Момиченцето беше едва проходило, може би беше на три години, правата му черна коса падаше по раменете. Момченцето, малко по-голямо, със златни къдрици, сочеше пеперуда монарх, разперила криле в черно и жълто над една маргаритка. Беше хванало за ръка момиченцето.
– Мисля, че това сте вие с Тейт Уокър – каза Джоди.
– Сигурно си прав. Прилича на него. Защо Мама е нарисувала Тейт?
– Той идваше доста често, ловеше риба с мен. Винаги ти показваше разни насекоми и други неща.
– Защо не си спомням?
– Беше много малка. Един следобед Тейт дойде с лодката си в нашата лагуна, Татко се наливаше от бутилката в плика, наистина беше много пиян. Ти газеше из водата и се предполагаше, че Татко те пази. Изведнъж, без никаква причина, Татко те сграбчи за ръцете и така те разтресе, че главата ти се отметна назад. После те пусна в калта и се разкикоти. Тейт изскочи от лодката и се затича към теб. Беше само седем-осемгодишен, но се разкрещя на Татко. Разбира се, Татко го зашлеви и му кресна да се омита от земята му и никога повече да не се връща, защото ще го застреля. Вече всички бяхме дотичали да видим какво става. Въпреки че Татко крещеше и беснееше, Тейт те вдигна и те подаде на Мама. Увери се, че си добре, преди да си тръгне. След това ние с него продължихме да ловим риба, но той никога повече не дойде у нас.
Не и докато не ме изпрати до тук, когато бях изкарала за първи път лодката в мочурището, помисли си Кая. Тя се загледа в картината – толкова пастелна и мирна. Умът на Мама някак си бе извлякъл красота от лудостта. Всеки, който погледнеше тези картини, щеше да си помисли, че изобразяват най-щастливото семейство на света, което живее на брега на морето и играе под слънцето.”

Не искам да ви издавам историята – освен красотата сама по себе си, тя има и сюжет със загадка за разкриване. Историята се разказва едновременно от двата края – откъм началото и откъм финала. Интересно е написано, увлекателно, пълно с вятър, чайки и море.
Книгата прелива от див живот.

Ако питате мене, да, прочетете я.

Невероятните приключения на Кавалиър и Клей

 

Прочетох голяма книга и бързам да ви кажа.
Нарича се „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“, от Майкъл Шейбон, изд. „Еднорог“, издадена през 2017 година.
 Голяма е не само заради обема си – над 700 гъсто изписани страници, нито само заради широтата на действието, което обхваща около двайсет години и се мести от Европа през Азия в САЩ, с едно дълго и драматично отклонение в Антарктида.
Това е история за едно непомрачимо приятелство.
За зората, блестящия зенит и залеза на изкуството на комикса, с цялото щастие, мъчително лутане, пикове и пропадания на творческия процес.
Също е роман за Втората световна война, от която можеш да избягаш, но не можеш да се спасиш. Всеотдайните, но безуспешни опити на Джо да спаси семейството си са възхитителни и сърцераздирателни едновременно.
Романът е за занаята на фокусниците – карти, кърпички, разрязани дами и невъзможни измъквания и бягства.
За приятелската и братската любов, за любовта между колеги, другари, съавтори, мъже и жени, мъже и мъже, учител и ученик, баща и син.
Книга за творчеството и всевъзможните форми, които то приема, за да се осъществи на този брутален меркантилен свят.
За мен беше щастливо съвпадение, че неотдавна прочетох „Град на момичета” на Елизабет Гилбърт. В нейната книга също се разказва за блестящия, мизерен, вдъхновен живот зад кулисите, само че в един вариететен театър, отново в Ню Йорк. Съвпадението на мястото и в известна част от действието – на времето, ми даде възможност да сглобя обща картинка от частите на два различни пъзела. И двете книги са, според мен, завладяващи. Всмукват те в действието си и те въвличат в отношения с героите. Пълноценно преживяване.
Езикът е богат, жизнен, цялостен, гъвкав, на места претрупан, на други остър и бърз. От време на време имаше пасажи, все в началото на отделни глави, през които ми беше трудно да си пробивам път, абзаци с изброявания на много имена и места, след които действието отново потичаше гладко и устремено. Преводачът е Стефан Аврамов. Представям си колко много му е минало през главата, докато е превеждал тази книга, за да я доведе до нас. Благодаря!
В историята за Кавалиър и Клей особено голямо удоволствие ми донесе начинът, по който авторът напластява живи, осезаеми светове. Например в началото, докато разказва за опитите на Йозеф (Джо) да се спаси от завладяната от нацистите Прага, читателят вижда, чува, вкусва, подушва Прага. Разказът тече непринудено и с лекота, а в същото време е препълнен с всевъзможни подробности – каква е храната, колко струва, на какво мирише, какви са столовете, масите и лампите в заведението, в което Йозеф и учителят му се отбиват на път за някоя среща, например. Авторът създава атмосфера, в която се потапяш, а когато изплуваш от нея, осъзнаваш, че си получил не само преживяване, а и знание за страната и епохата.
Купуваш си книга, а получаваш нови светове.

 

„Имена под снега. А7“ и непоносимо силната, непоносимо безсилна любов

„Имена под снега. А7“ на Иван Станков

Да четеш тази книга е като да сънуваш наяве много тъжен и много нежен сън.
На здравата връв на реката са нанизани като мъниста случки и спомени. В маранята на времето лицата се разместват, разтапят се и се сливат. Музиката и водата, самотата и любовта се смесват, удвояват образите си и преминават нататък с непроницаемо безразличие.
Приятелствата и родствата са вечни, и в същото време над всичко тегне дълбоката сянка на загубата. Сладка меланхолия, болезнена тъга, трагичност на всяко преживяване. Всичко, което се случва, е толкова обикновено, но и така затворено в себе си, едновременно просто и неразбираемо.
Меланхолията се натрупва разказ след разказ, на плътни слоеве, които се движат с различна бързина, допират се с цяло тяло, без да се смесват, като теченията на дълга бавна река. Сред втория-третия разказ непрекъснато имах желанието да се върна, за да сравня някое име, някое изречение, някой споделен спомен.
Над рамото ми надничаха героите от „Спомени за вода. Dm“ и „Улици и кораби. Gm“, все едно да видят помни ли ги някой, с добро ли ги помни, какво става с децата, къде са внуците.
Както край леглото на смъртник се събират съседите, за да пратят по него вести на починалите си близки, може би и обичните покойници чакат от другата страна нещо да видят, нещо да угаси тревогите им, да утоли жаждата им.
Хората от малкото крайдунавско село местят живота си в Русе, от Русе – във Виена, Будапеща, Букурещ, пътуват срещу реката, тя ги носи напред, връща ги назад – реално, или в съня, или в спомена, или в музиката, или чрез думите от езика, чрез срещите и чудесата. Дали времето върви, или човекът върви през неподвижното време? В кой край на Дунав е началото? И наистина ли вятърът вее там, където си поиска…
Реката с множеството мостове прилича на гръбнак, тя е гръбнакът на една родова история, която включва родство по кръв, но и по място, по любов, родство по понесените травми, родство по споделеното детство.
Безсилието да съхраниш не само най-близките и любими хора, но дори и спомена за техните имена. Любовта и вината, които като призраци стоят до леглото нощем. Непоносимо силната, непоносимо безсилна любов, която сигурно и у вас ще събуди порив да вземете молив и да допишете няколко имена на последната страница.

Мария Донева (1974 – )

Нормални тревожни хора

Започнах новата година с едно интервю, в което двеста пъти повтарям думата „хора”, и с две книги със заглавията „Тревожни хора” и „Нормални хора”.
Въздържанието увеличава удоволствието и като не бях чела от доста време книга на един дъх, сега успях с цели две.
Може би е добра идея да ги сравня? И двете явно са достатъчно увлекателни. И двете са успокояващи с факта, че ето на, има и по-притеснени и напрегнати хора от мене. И в двете има хубави мисли, които да запомня и после да ги въртя в ума си, да премислям и да се радвам, когато видя как добре пасват в разни ситуации.
И двете не текат гладко като горещ мармалад, а имат дразнещи прекъсвания – и в историята, и стилистично, но не чак толкова, че да ги зарежа на средата.

По принцип не пропускам книга на Бакман, въпреки че те не са еднакво силни, поне според мен. Дори ми беше любопитно „Тревожни хора” (превод от шведски: Любомир Гиздов) от кои ще бъде, от любимите или от поносимите. Е, някъде по средата е. Особено в първата половина диалозите ми звучаха нелогично, чак глупаво, всички герои говореха думи без видима логическа връзка и това ми беше неприятно. Постепенно с напредването на книгата глуповатите диалози взеха да стават по-обясними, а проницателните размисли и наблюдения да преобладават, така че накрая се почувствах удовлетворена. В крайна сметка и тази книга се оказа една хубава, лековита приказка за възрастни. Аз обичам така. Отделно от това, безкрайната поредица от уж сюрреалистични подробности и ситуации ме забавляваше на всяка страница. И това също много ми харесва.

„Нормални хора” на Сали Руни (превод от английски: Боряна Джанабетска) беше в списъците с важни книги на няколко човека и това привлече вниманието ми към нея. Милите книжарки от „Сиела” в стария мол ми намериха първо нея, така че „Някой си господин Пекелни” (също настоятелно препоръчвана от мнозина) ми остана за следваща покупка някой път.
„Нормални хора” ми причини страдание. Тя разказва за двама души, които просто са един за друг, и го чувстват, и го знаят, но все не успяват да се разберат, по някаква причина просто не умеят да разговарят. Мисля, че всеки си има една такава любов за цял живот, някой любим, сродна душа, човек, у когото сърцето ти остава завинаги, но вие не оставате завинаги заедно, а отново и отново се разделяте, разминавате, изоставяте – а любовта си остава жива. Кораво копеле е тази любов.
Сали Руни връща чувствителността на отдавна загрубели места по кожата и в душата, преобръща пластове от време и припомня много непрежалени загуби.

Да, и двете книги заслужават да им се отдели време. Препоръчвам.

Снощи в „Перото“

Картинка

Аз много се бях затъжила за концертите, за вас не знам.
Беше хубаво, просторно, думите втъкани в музиката, публиката и изпълнителите – втъкани. Венци Благоев донесе благи вести за детето на тромпета и флигорната, Антони свири на струните на рояла, а Марина ни подреди песни за цяла година, от Águas de Março през лятната Fotografia и Autmn leaves чак до Let it snow.
Беше топло и хубаво.
На 29 ноември – пак, в Сопот.
Ето няколко снимки от страницата на „Перото“.

Благодаря!

 

Реч за „Животните“

 

На премиери на книги често се държат речи.
Реших и аз да напиша за „Животните“ една такава реч.
След това обаче реших да не я чета. Само в Стара Загора, старозагорци са корави хора.
Готово нещо, написано, ще го оставя тук.

Не мога да твърдя, че познавам Мария Донева особено добре, но следя творчеството й отблизо.
Още с първите си изяви тя показа признаци на прекомерна чувствителност по незначителни въпроси, захласване по природата и стремеж към безсрамно разголване на интимни чувства и преживявания.

От друга страна, нейната индиферентност, да не кажа апатия, по остри социални теми винаги ни е правила лошо впечатление. В личен разговор авторката споделя, че би коментирала всеки нюанс в политическата и икономическата обстановка в страната, но бавно схваща, а събитията се сменят твърде бързо, за да може тя да ги отрази.

Ето защо още от първите си стъпки – и до днес, тя предпочита да спира вниманието си на теми и феномени, които се движат бавно и още по-бавно се променят: охлюви, слонове, някои геологически обекти като планини и равнини, както и вечната любов.

Бавните темпове на усвояване на реалността се отразява и в отказа й да следва туптящия пулс на епохата в неговите формални езикови изражения. Ще открие ли любознателният читател нови словоформи, новаторство в пунктуацията, революционен порив в правописа?
Не. Той няма да открие.

В тази тънка книжка, тривиална граматически, думите са подредени както баба знае. Дори съпругът на тази госпожа, да, вие там, на втория ред, дори той може безопасно да прочете не само разказ, но и стихотворение, и аз ви гарантирам, че той ще разбере… все нещо, дори всичко. Дори нещо повече от написаното, защото зад думите лежи поле, по което почти не личат стъпките на хора, въздухът е мек, есен е, гроздето е обрано в онова лозе там, виждате ли го, небето се е дръпнало и синее толкова ярко, че очите едва понасят светлината, хоризонтът е много далече, тихо е, чисто е, ела, влез, това място чака теб.
Извинете.

Както в предишните си книги, така в новата, авторката се опитва да изрази неизразимото в поредица от моментни снимки, чрез образи, обвити в светлина, чрез предмети, които едва се очертават в сенките и може би са опасни.

Прави впечатление наличието на герои-животни в повечето произведения в настоящия сборник, остроумно наречен „Животните”. Как да тълкуваме заглавието? Ако книгата е за животни, то какви са тези дивани, тези представления, тези строежи, пътешествия в корабни каюти, абитуриентски балове? Иде моментът, в който трябва да се запитаме – що за птици са тези животни?

Какво е това, което обединява героите на тази книга?

Вглеждането в текстовете ни доведе до извода, че „животинско” тук означава непринудено, спонтанно, без претенции, откровено, жизнерадостно, нежно, игриво, внимателно, свързано с природата – с чистата природа на нещата.
От света на книгата са отстранени долните прояви на алчност, грубост, корист, завист, пренебрежение, агресия – все качества, които авторката очевидно приписва на хората.
В търсене на чистота и достойнство тя се обръща към животните, създава свое измислено общество, населено с животни. По улиците крачи влюбен шаран. Банда катерици дрънкат сватбения марш на открадната китара. Крокодил покорява многохилядна публика с ласкавата си усмивка. Един гущер умира под погледа на горещото слънце – и не иска нищо друго, нищо различно и нищо повече от това.

Животните заслужават нежност и съчувствие. В своята чистота и невинност те се превръщат в опора, беззащитни – те даряват закрила.
В леглото на мечока се е пъхнал ангел, за да си отдъхне, и колко приятно е това…

В тези разкази преживяването е сетивно, дори чувствено. Звуците, цветовете, вкусовете се възприемат в тяхната пълнота, превръщат се в съдържание и смисъл на живота – като всяко нещо, на което се отдадеш изцяло.

В сборника има и текстове, в които животни не присъстват. Не е недоглеждане. Те са внимателно подбрани. В разказите за завещанието, за целувката, за дивана, в стиховете за зимата и за баба авторката си е позволила да помисли… така е преценила… надявала се е… би искала да вярва, че чувството в тези текстове е съвсем чисто. По детски, по ангелски, по животински безкористно и добро.
Това е, което тя обича. Надява се да го получи и затова го влага в думите си. Ако читателят го открие и го усети… Какво повече може да иска човек?

 

„Дарът“, Невена Митрополитска

 

Това, за което на спирам да мисля, откакто прочетох „Дарът” на Невена Митрополитска, е защо хората се държат грубо. Излишно грубо, без причина. Защо се заяждат. С близките си и с любимите си. Защо са все недоволни и критични. Мисля, че това е заради лошо възпитание, лоши примери в миналото. Също може да бъде грозен навик. Низходяща спирала, която те повлича, задръжките ти падат и ставаш все по-зъл. Или причината е общото усещане за неудовлетвореност и нещастие? Когато съм изпадала в такива ситуации… в такива периоди… най-яркият ми спомен е за общо усещане за лепкаво, безизходно нещастие. И аз съм живяла така. Ужасно е.
За себе си съм решила: не желая да бъда дребнава. Излишно критична. Отказвам да ми е скучно. Няма да се чувствам самотна (ако се почувствам самотна, в същата минута предприемам нещо, за да поправя това.) Понякога не е съвсем лесно, но нали затова съм човешка личност, с воля, с ръце и крака, с усмивка, с приятели и любими. Някой път обърквам работите, но все пак мога да се въздържа, да се извиня, да се старая всеки ден да се поправя.
В книгата се вижда като на длан, като върху предметното стъкло на микроскоп колко безсмислено заядливи могат да бъдат хората, и аз не искам да съм такава.

 „Дарът” се чете бързо и е увлекателна.
Разказва за две двойки, две семейства, които искат да имат дете. Това е общото между тях, почти всичко останало е различно до противоположност. Едните са бедни, груби, грозни, другите – богати, красиви, високопоставени. Мисля, че едно от най-силните качества на книгата е това, колко ярко е описан всеки от героите, как те се различават по поведение, по начин на говорене, дори по миризма – доста безжалостно и подробно описани миризми, даже твърде безжалостно спрямо читателя, бих казала.
Нали знаете как в повечето нови български филми героите говорят неестествено, чак да те хване срам като ги слушаш. Диалогът в „Дарът” е жив и истински и това е радост за душата. Неда и Филип говорят малко въздухарски, през цялото време се измъчвах, че тя аха да се изкаже – и се недоизказва, а и той все я прекъсва с бая дълги излишни обяснения, но и това е написано добре, казваш си – ами такива са.
Двете жени са толкова различни, че в един момент се достигат. Неда е идеална – красива, възвишена, добра и всеотдайна. Лина става такава, когато защитава Неда.
Конфликтът е и сложен, и остър. От този вид конфликти, в които побеждаваш само след като се предадеш. Чете се до последната страница с напрегнато внимание и очакване какво ще стане. По едно време вече знаеш какво, но пак четеш, за да се увериш с очите си.
Може би най-много ми харесва как внимателно и фино са предадени някои нюанси в преживяванията на героите, например тази приумица на Лина, че ще има момченце, и болезненият, но и мъдър, нежен начин, по който тя се прощава с представата си за бъдещото дете, когато научава, че чака момиче.
Беше ми интересно да чета за живота и работата на балерините. Това е много специална професия. А и нали знаете, че в Стара Загора, в нашата опера, в момента се случва чудо, включително в балета. Не възраждане, ами чудо, казвам ви. Имаме забележителна трупа и те правят красиви спектакли, и класически, и модерни. През цялото време си мислех, че Уляна трябва да прочете тази книга, защото сто на сто ще й хареса. Балетът, погледнат иззад кулисите.
В тази книга, каквото и да става, каквито и да са героите, каквото и да преживяват, колкото и горчивина да носят в себе си, като постоянен фон, като тих звук някъде далеч, като светлинка, която идва отнякъде, стои усещането какво е добро, какво е красиво, какво в крайна сметка е важно и неизменно. Историята е битова, любовна, криминална, медицинска, адвокатска, всякаква – сигурно различните читатели ще се концентрират върху един или друг аспект повече, но със сигурност това е роман за морала. Затова е важен.
Друго? Прочетете и ще видите. Препоръчвам.

Четене с рисуване

Картинка

То било много хубаво! Много повече неща осъзнаваш, след като ги нарисуваш. Иначе минават през ума ти, без да разтълкуваш следите им и без да ги обмислиш истински.
Тези дни в ЦПЛР имам часове, в които да занимавам деца, и донесох малко листове и моливи, докато четем – и да рисуваме, защото слушането ми идва малко пасивно.
И ето. Можеш да нарисуваш нещо от книгата. Това е конят Сърце мое от „Лятото на красивия бял кон“ на Сароян. Нашите коне са многоцветни и имат крила, защото после разказвахме разказа по роли и включих сестричките Ния и Ани, а те живеели на осмия етаж и как да се качи при тях горкият кон… с тези тесни асансьори…

„Сън в лятна нощ“, преразказана за деца, с великолепно-приказно-артистични картинки от Алмуд Кунерт, се оказа страхотна за прерисуване. Така човек може да се научи да рисува сладки елфчета.

А пък „Шантавия до шия“ на Радостина Николова, освен че е увлекателна и забавна (четем по две-три глави всеки път, затова не съм я дочела, искам и на мен да ми е интересно, когато четем на глас с децата), има хубави моливени илюстрации от Христина Ефтимова, които могат да се снимат на ксерокс и да се оцветяват.

Днес денят ми започна особено хубаво, защото Еми ми направи много хубав подарък – аз й бях дала мишле, а тя ми донесе картина и стихотворение, написано с туш и писалка. Много ме зарадва ❤

Имам намерение вече да рисувам поне по една рисунка за всяка книга, която прочета.

 

Завръщането на Албърт у дома

 

от Омър Хикъм, превод от английски – Галина Величкова, издателство „Изток-запад“.

Напоследък много ми върви на хубави книги. Три поред, чудесни по различен начин, четвърта започнах – и тя хубава. Затова ще взема да напиша по някой и друг ред за тях, докато са ми свежи в ума, може някой да види, че ги препоръчвам, да вземе някоя от тях, да я хареса и да ме спомене с добро.

Първата и най-забавна измежду наскоро прочетените е „Завръщането на Албърт у дома“. Роман за пътуване. Съпруг и съпруга тръгват през три щата в четвърти, за да заведат Албърт в дома му. Голямата депресия оставя хиляди хора без работа, трафикантите на алкохол си играят на преследване с полицията, никоя банка не е в безопасност заради зачестилите въоръжени обири, филмови звезди изгряват и залязват посред бял ден, радикали, лумпени, фабриканти и профсъюзни деятели се състезават кой първи ще взриви една чорапена фабрика, призраци и ангели закрилят пътниците, торнадото ги застига…
А Албърт е крокодил.
Няма нито една страница без невъобразимо приключение в този роман, който въпреки това успява да остане любовен.
Не зная дали наистина това е семеен биографичен роман за младостта на родителите на автора. Може да е измислица, допускам го като възможност, но предпочитам крепко да вярвам, че точно така е било, и че ако, докато пътуват заедно, Елзи и Омър са пътували един към друг, то, пишейки историята им, авторът е извървял дълъг и интересен път към своите родители.
Ние не винаги сме били, каквито сме сега. Баба ми беше стара, когато почина, а сега като се замисля – ами че тя си е отишла на около 60, това стара жена ли е? Майка ми стана баба на 42. Моите бъдещи внуци какво ще знаят за мен, освен че ги обичам и че не мога да готвя, нито да плета чорапи? Ще се кикотят и ще си представят каква млада кръшна поетеса съм била през миналото хилядолетие… Нищо няма да знаят. Нищо не знаем и ние. И става все по-необратимо късно да питаме.
Елзи и Омър са очарователни. Честно казано, пряката авторова характеристика ми идваше в повече на много места. Куцо и сакато по страниците заявява в прав текст, че Елзи е необикновена. Хубу де! Видях. Знам. Ай стига.
Макар че… то тя самата не знае каква е и с изненада открива своите сили и способности, и то по трудния начин. И през очите на другите забелязва какъв човек има до себе си. И Омър също. Пътуването прави това с хората – или ги отдалечава, или ги сближава; не знам има ли вариант да ги остави непроменени. Не и след толкова много изкушения и приключения, чудеса и смърти.
Появата на Стайнбек и Хемингуей е още нещо любимо в тази книга. Поезия, политика, полети и плавания, по-кратки и по-дълги спирания преди да продължат към целта си – която съвсем не е само очевидната.
Най-малкото, като чета този роман, виждам, че ако наистина искам или трябва да пътувам, нито липсата на пари, нито опасностите, нито природните бедствия могат да ме спрат. Защо стоя тогава? Какво чакам?
И още – колко е хубаво и важно да пътувам с лоялни, верни, почтени хора през живота си. И още по-хубаво и важно: аз да съм такъв човек.
Нямам търпение някой да се обади, че вече е прочел „Завръщането на Албърт у дома“, защото на финала има нещо, което не успявам да разбера и да си обясня, а засега няма с кого да го обсъдя.
И за финал – едно стихотворение, което Омър написа при крайно особени обстоятелства.

Позволи ми да те открия.
Ако не ми позволиш,
аз пак ще те търся.
Ако отказваш,
аз пак ще те търся.
Ако не можеш,
аз пак ще те търся.
Самото търсене открива любовта,
а не намирането.

За петела нямам какво да кажа, за него никой няма обяснение, освен може би Албърт.
Приятно четене!

 

Вселената срещу Алекс Удс

 

Открих си нова любима книга и много се гордея, защото сама я намерих.
Ако щете вярвайте, този път я познах на допир.
На пипане е като гумена. Честно! Не е хлъзгава, а по-скоро като… гума бе. Гума.

Бях в книжарница Сиела – Варна. Тя е толкова голяма, че като прегледаш многото нови заглавия и преджапаш през готините играчки, игри, раници и пъзели, попадаш в дълъг коридор от книги и усещането е по-скоро като в библиотека, не като в книжарница. Има много място, така че можеш да откриеш по няколко заглавия от всеки автор и да погалиш по гръбчетата любимите си книги, които уж били изчерпани от години. Не са изчерпани! Във Варна са!
Аз знаех много добре какво търся – да видя книжарките, които ми бяха толкова мили домакини миналото лято, а също и да купя една точно определена книга и една картичка. Намерих книгата и картичката и нарочно ги взех, за да са ми заети ръцете, докато разглеждам, и да намаля изкушението.
Но съдбата си има свои намерения и е доста упорита.
И там намерих „Вселената срещу Алекс Удс”

 

 

Авторът е Гавин Екстенс, преведена е от английски от Паулина Стойчева Мичева, издадена от издателство Gnezdoto.
До тук – добре.

Сега, как да ви убедя, че това е чудесна книга, която ще е хубаво да разгърнете и да прочетете, без да ви я разказвам?
Това, че ме избра и мълчаливо ме убеди да я взема, малко ли е?
От там изтичах на плажа, намокрих си дънките до…. горе. И отидох в хотела. Отворих „Вселената” в асансьора и до вратата на стаята си бях прочела пет страници.
Чете се много леко, но не прекалено бързо. Има много за възприемане и осмисляне и не е като захарен памук, по-скоро мммм… като голяма чиния с нарязани твърди сочни ябълки и круши.
Разказът е от първо лице и предава историята на едно момче, ударено по главата от метеорит. Това е началото.
След този челен удар с Вселената траекторията на живота му се измества. Никой не знае какво би било, ако нещата бяха различни и дали Алекс би бил толкова невинен и твърд в своята непреклонност винаги да постъпва точно така, както знае, че е правилно.
Донякъде може да се каже, че това е поредната книга за болен тийнейджър, по едно време всички бяхме сик от сиклит. Но тази е… Ми хубава е. Интересна. Научих куп неща за космоса и за мозъка. За живота, смъртта и свободната воля, за отглеждането на марихуана и за асистираното самоубийство.
Увлекателна. Четох я в рейс и не ми стана лошо.
Някак по невнимание дръпнах по-силно един от листовете и той се скъса до средата, и ми е неприятно.
Момчето организира читателски клуб, наречен „Светската църква на Кърт Вонегът”.
Момчето… Аз искам да имам такъв приятел. Нищо, че е странен. Кой от нас не е?
И освен това Алекс и мистър Патерсън посещават Церн. В предишната книга, която ми допадна, за Алби Брайт, пак ставаше дума за Големия адронен колайдер. Вселената нещо намеква ли ми?
Спирам до тук. „Вселената срещу Алекс Удс” ми е любима и я препоръчвам на всички.

 

 

Другите светове на Алби Брайт

Аз съм жена. Праисторическите ми прабаби са се занимавали със събирачество, аз също. Те са събирали корени и грудки, а аз – книги от любими автори.
Отдавна не се оправдавам, че ги събирам за детето. Лъжа е.
Събирам ги за себе си, за свое удоволствие и радост. А пък ако се случи искра да прескочи през поколенията, някоя внучка ще им се радва, дай Боже.
Ето, имам вече и трите книги на Кристофър Едж, които са излезли на български. Първите две бяха преведени от Юлия Спиридонова – Юлка, което само по себе си е сериозна препоръка. Милена Ташева ми подари първата – „Как да пишем страхотни истории”, разправяла съм ви, после аз с радост си купих втората, „Как да станеш страхотен автор”. Нали работя с деца, мисля, че може да ми послужат някой път, да взема назаем хубав трик или интересна тема за даване. И двете съм ги чела избирателно, но и радостно, имат още тайни от мен, но аз пък все си мисля, че има време.

Новоизлязлата книга на Кристофър Едж е в превод на Александър Маринов и се казва „Другите светове на Алби Брайт”.
Прочетох я на един дъх и открих само един недостатък в нея – че се чете на един дъх. Може би за час или за два, загубих представа.
Първо на първо, харесва ми, когато треньорът играе и когато режисьорът има роля във филма си. Друго е да си изцапаш ръцете и чак после да даваш акъл. Стана ми приятно, че вече няма да приемам съветите на доверие. Интересният роман някак вдигна качеството на наръчниците по творческо писане от този автор, поне в моите очи.
Другото е, че в книгата се разказва за наука. За квантова физика. Областта е такава, че компетентните хора не са много и може би затова е по-лесно между фактите да провреш и някоя и друга измислица. Авторът обаче хем го прави убедително и ловко, хем през цялото време се подсмихва и разсмива и нас, и ни казва – моля ви се,не приемайте нещата прекалено на сериозно, шегувам се. Може ли сериозно да има „Теория на квантовия банан” и на практика тя да се докаже чрез серия пътувания от една паралелна вселена в друга посредством банан в кашон?
Не нещо много трудно, не е сложно и не е сериозно.
Майката на Алби Брайт съвсем неотдавна е починала от рак, а баща му се е отдал на работата си и постоянно отсъства от къщи, в училище пък – други проблеми, и… нали не беше сериозно, защо ви се измени погледът сега.
Харесва ми това, че грижите на Алби не се омаловажават. Наистина е ужасно и непреодолимо изпитание да се наложи да танцуваш пред всички, когато си срамежлив и схванат, и в този миг тази беда измества всички останали на заден план. И не е малка работа да срещнеш лошото си друго аз или пък да направиш почти успешен опит за кражба на птицечовка.
Авторът е пуснал въображението си да тича на свобода от вселена във вселена, да размества планети и да възкресява загубените близки, но през цялото време не забравя, че има история за разказване и колкото и да криволичи, тя винаги върви към финала.
А финалът стопля сърцето.
Какво друго може да си пожелае едно сърце?