Снощи в „Перото“

Картинка

Аз много се бях затъжила за концертите, за вас не знам.
Беше хубаво, просторно, думите втъкани в музиката, публиката и изпълнителите – втъкани. Венци Благоев донесе благи вести за детето на тромпета и флигорната, Антони свири на струните на рояла, а Марина ни подреди песни за цяла година, от Águas de Março през лятната Fotografia и Autmn leaves чак до Let it snow.
Беше топло и хубаво.
На 29 ноември – пак, в Сопот.
Ето няколко снимки от страницата на „Перото“.

Благодаря!

 

Реч за „Животните“

 

На премиери на книги често се държат речи.
Реших и аз да напиша за „Животните“ една такава реч.
След това обаче реших да не я чета. Само в Стара Загора, старозагорци са корави хора.
Готово нещо, написано, ще го оставя тук.

Не мога да твърдя, че познавам Мария Донева особено добре, но следя творчеството й отблизо.
Още с първите си изяви тя показа признаци на прекомерна чувствителност по незначителни въпроси, захласване по природата и стремеж към безсрамно разголване на интимни чувства и преживявания.

От друга страна, нейната индиферентност, да не кажа апатия, по остри социални теми винаги ни е правила лошо впечатление. В личен разговор авторката споделя, че би коментирала всеки нюанс в политическата и икономическата обстановка в страната, но бавно схваща, а събитията се сменят твърде бързо, за да може тя да ги отрази.

Ето защо още от първите си стъпки – и до днес, тя предпочита да спира вниманието си на теми и феномени, които се движат бавно и още по-бавно се променят: охлюви, слонове, някои геологически обекти като планини и равнини, както и вечната любов.

Бавните темпове на усвояване на реалността се отразява и в отказа й да следва туптящия пулс на епохата в неговите формални езикови изражения. Ще открие ли любознателният читател нови словоформи, новаторство в пунктуацията, революционен порив в правописа?
Не. Той няма да открие.

В тази тънка книжка, тривиална граматически, думите са подредени както баба знае. Дори съпругът на тази госпожа, да, вие там, на втория ред, дори той може безопасно да прочете не само разказ, но и стихотворение, и аз ви гарантирам, че той ще разбере… все нещо, дори всичко. Дори нещо повече от написаното, защото зад думите лежи поле, по което почти не личат стъпките на хора, въздухът е мек, есен е, гроздето е обрано в онова лозе там, виждате ли го, небето се е дръпнало и синее толкова ярко, че очите едва понасят светлината, хоризонтът е много далече, тихо е, чисто е, ела, влез, това място чака теб.
Извинете.

Както в предишните си книги, така в новата, авторката се опитва да изрази неизразимото в поредица от моментни снимки, чрез образи, обвити в светлина, чрез предмети, които едва се очертават в сенките и може би са опасни.

Прави впечатление наличието на герои-животни в повечето произведения в настоящия сборник, остроумно наречен „Животните”. Как да тълкуваме заглавието? Ако книгата е за животни, то какви са тези дивани, тези представления, тези строежи, пътешествия в корабни каюти, абитуриентски балове? Иде моментът, в който трябва да се запитаме – що за птици са тези животни?

Какво е това, което обединява героите на тази книга?

Вглеждането в текстовете ни доведе до извода, че „животинско” тук означава непринудено, спонтанно, без претенции, откровено, жизнерадостно, нежно, игриво, внимателно, свързано с природата – с чистата природа на нещата.
От света на книгата са отстранени долните прояви на алчност, грубост, корист, завист, пренебрежение, агресия – все качества, които авторката очевидно приписва на хората.
В търсене на чистота и достойнство тя се обръща към животните, създава свое измислено общество, населено с животни. По улиците крачи влюбен шаран. Банда катерици дрънкат сватбения марш на открадната китара. Крокодил покорява многохилядна публика с ласкавата си усмивка. Един гущер умира под погледа на горещото слънце – и не иска нищо друго, нищо различно и нищо повече от това.

Животните заслужават нежност и съчувствие. В своята чистота и невинност те се превръщат в опора, беззащитни – те даряват закрила.
В леглото на мечока се е пъхнал ангел, за да си отдъхне, и колко приятно е това…

В тези разкази преживяването е сетивно, дори чувствено. Звуците, цветовете, вкусовете се възприемат в тяхната пълнота, превръщат се в съдържание и смисъл на живота – като всяко нещо, на което се отдадеш изцяло.

В сборника има и текстове, в които животни не присъстват. Не е недоглеждане. Те са внимателно подбрани. В разказите за завещанието, за целувката, за дивана, в стиховете за зимата и за баба авторката си е позволила да помисли… така е преценила… надявала се е… би искала да вярва, че чувството в тези текстове е съвсем чисто. По детски, по ангелски, по животински безкористно и добро.
Това е, което тя обича. Надява се да го получи и затова го влага в думите си. Ако читателят го открие и го усети… Какво повече може да иска човек?

 

„Дарът“, Невена Митрополитска

 

Това, за което на спирам да мисля, откакто прочетох „Дарът” на Невена Митрополитска, е защо хората се държат грубо. Излишно грубо, без причина. Защо се заяждат. С близките си и с любимите си. Защо са все недоволни и критични. Мисля, че това е заради лошо възпитание, лоши примери в миналото. Също може да бъде грозен навик. Низходяща спирала, която те повлича, задръжките ти падат и ставаш все по-зъл. Или причината е общото усещане за неудовлетвореност и нещастие? Когато съм изпадала в такива ситуации… в такива периоди… най-яркият ми спомен е за общо усещане за лепкаво, безизходно нещастие. И аз съм живяла така. Ужасно е.
За себе си съм решила: не желая да бъда дребнава. Излишно критична. Отказвам да ми е скучно. Няма да се чувствам самотна (ако се почувствам самотна, в същата минута предприемам нещо, за да поправя това.) Понякога не е съвсем лесно, но нали затова съм човешка личност, с воля, с ръце и крака, с усмивка, с приятели и любими. Някой път обърквам работите, но все пак мога да се въздържа, да се извиня, да се старая всеки ден да се поправя.
В книгата се вижда като на длан, като върху предметното стъкло на микроскоп колко безсмислено заядливи могат да бъдат хората, и аз не искам да съм такава.

 „Дарът” се чете бързо и е увлекателна.
Разказва за две двойки, две семейства, които искат да имат дете. Това е общото между тях, почти всичко останало е различно до противоположност. Едните са бедни, груби, грозни, другите – богати, красиви, високопоставени. Мисля, че едно от най-силните качества на книгата е това, колко ярко е описан всеки от героите, как те се различават по поведение, по начин на говорене, дори по миризма – доста безжалостно и подробно описани миризми, даже твърде безжалостно спрямо читателя, бих казала.
Нали знаете как в повечето нови български филми героите говорят неестествено, чак да те хване срам като ги слушаш. Диалогът в „Дарът” е жив и истински и това е радост за душата. Неда и Филип говорят малко въздухарски, през цялото време се измъчвах, че тя аха да се изкаже – и се недоизказва, а и той все я прекъсва с бая дълги излишни обяснения, но и това е написано добре, казваш си – ами такива са.
Двете жени са толкова различни, че в един момент се достигат. Неда е идеална – красива, възвишена, добра и всеотдайна. Лина става такава, когато защитава Неда.
Конфликтът е и сложен, и остър. От този вид конфликти, в които побеждаваш само след като се предадеш. Чете се до последната страница с напрегнато внимание и очакване какво ще стане. По едно време вече знаеш какво, но пак четеш, за да се увериш с очите си.
Може би най-много ми харесва как внимателно и фино са предадени някои нюанси в преживяванията на героите, например тази приумица на Лина, че ще има момченце, и болезненият, но и мъдър, нежен начин, по който тя се прощава с представата си за бъдещото дете, когато научава, че чака момиче.
Беше ми интересно да чета за живота и работата на балерините. Това е много специална професия. А и нали знаете, че в Стара Загора, в нашата опера, в момента се случва чудо, включително в балета. Не възраждане, ами чудо, казвам ви. Имаме забележителна трупа и те правят красиви спектакли, и класически, и модерни. През цялото време си мислех, че Уляна трябва да прочете тази книга, защото сто на сто ще й хареса. Балетът, погледнат иззад кулисите.
В тази книга, каквото и да става, каквито и да са героите, каквото и да преживяват, колкото и горчивина да носят в себе си, като постоянен фон, като тих звук някъде далеч, като светлинка, която идва отнякъде, стои усещането какво е добро, какво е красиво, какво в крайна сметка е важно и неизменно. Историята е битова, любовна, криминална, медицинска, адвокатска, всякаква – сигурно различните читатели ще се концентрират върху един или друг аспект повече, но със сигурност това е роман за морала. Затова е важен.
Друго? Прочетете и ще видите. Препоръчвам.

Четене с рисуване

Картинка

То било много хубаво! Много повече неща осъзнаваш, след като ги нарисуваш. Иначе минават през ума ти, без да разтълкуваш следите им и без да ги обмислиш истински.
Тези дни в ЦПЛР имам часове, в които да занимавам деца, и донесох малко листове и моливи, докато четем – и да рисуваме, защото слушането ми идва малко пасивно.
И ето. Можеш да нарисуваш нещо от книгата. Това е конят Сърце мое от „Лятото на красивия бял кон“ на Сароян. Нашите коне са многоцветни и имат крила, защото после разказвахме разказа по роли и включих сестричките Ния и Ани, а те живеели на осмия етаж и как да се качи при тях горкият кон… с тези тесни асансьори…

„Сън в лятна нощ“, преразказана за деца, с великолепно-приказно-артистични картинки от Алмуд Кунерт, се оказа страхотна за прерисуване. Така човек може да се научи да рисува сладки елфчета.

А пък „Шантавия до шия“ на Радостина Николова, освен че е увлекателна и забавна (четем по две-три глави всеки път, затова не съм я дочела, искам и на мен да ми е интересно, когато четем на глас с децата), има хубави моливени илюстрации от Христина Ефтимова, които могат да се снимат на ксерокс и да се оцветяват.

Днес денят ми започна особено хубаво, защото Еми ми направи много хубав подарък – аз й бях дала мишле, а тя ми донесе картина и стихотворение, написано с туш и писалка. Много ме зарадва ❤

Имам намерение вече да рисувам поне по една рисунка за всяка книга, която прочета.

 

Завръщането на Албърт у дома

 

от Омър Хикъм, превод от английски – Галина Величкова, издателство „Изток-запад“.

Напоследък много ми върви на хубави книги. Три поред, чудесни по различен начин, четвърта започнах – и тя хубава. Затова ще взема да напиша по някой и друг ред за тях, докато са ми свежи в ума, може някой да види, че ги препоръчвам, да вземе някоя от тях, да я хареса и да ме спомене с добро.

Първата и най-забавна измежду наскоро прочетените е „Завръщането на Албърт у дома“. Роман за пътуване. Съпруг и съпруга тръгват през три щата в четвърти, за да заведат Албърт в дома му. Голямата депресия оставя хиляди хора без работа, трафикантите на алкохол си играят на преследване с полицията, никоя банка не е в безопасност заради зачестилите въоръжени обири, филмови звезди изгряват и залязват посред бял ден, радикали, лумпени, фабриканти и профсъюзни деятели се състезават кой първи ще взриви една чорапена фабрика, призраци и ангели закрилят пътниците, торнадото ги застига…
А Албърт е крокодил.
Няма нито една страница без невъобразимо приключение в този роман, който въпреки това успява да остане любовен.
Не зная дали наистина това е семеен биографичен роман за младостта на родителите на автора. Може да е измислица, допускам го като възможност, но предпочитам крепко да вярвам, че точно така е било, и че ако, докато пътуват заедно, Елзи и Омър са пътували един към друг, то, пишейки историята им, авторът е извървял дълъг и интересен път към своите родители.
Ние не винаги сме били, каквито сме сега. Баба ми беше стара, когато почина, а сега като се замисля – ами че тя си е отишла на около 60, това стара жена ли е? Майка ми стана баба на 42. Моите бъдещи внуци какво ще знаят за мен, освен че ги обичам и че не мога да готвя, нито да плета чорапи? Ще се кикотят и ще си представят каква млада кръшна поетеса съм била през миналото хилядолетие… Нищо няма да знаят. Нищо не знаем и ние. И става все по-необратимо късно да питаме.
Елзи и Омър са очарователни. Честно казано, пряката авторова характеристика ми идваше в повече на много места. Куцо и сакато по страниците заявява в прав текст, че Елзи е необикновена. Хубу де! Видях. Знам. Ай стига.
Макар че… то тя самата не знае каква е и с изненада открива своите сили и способности, и то по трудния начин. И през очите на другите забелязва какъв човек има до себе си. И Омър също. Пътуването прави това с хората – или ги отдалечава, или ги сближава; не знам има ли вариант да ги остави непроменени. Не и след толкова много изкушения и приключения, чудеса и смърти.
Появата на Стайнбек и Хемингуей е още нещо любимо в тази книга. Поезия, политика, полети и плавания, по-кратки и по-дълги спирания преди да продължат към целта си – която съвсем не е само очевидната.
Най-малкото, като чета този роман, виждам, че ако наистина искам или трябва да пътувам, нито липсата на пари, нито опасностите, нито природните бедствия могат да ме спрат. Защо стоя тогава? Какво чакам?
И още – колко е хубаво и важно да пътувам с лоялни, верни, почтени хора през живота си. И още по-хубаво и важно: аз да съм такъв човек.
Нямам търпение някой да се обади, че вече е прочел „Завръщането на Албърт у дома“, защото на финала има нещо, което не успявам да разбера и да си обясня, а засега няма с кого да го обсъдя.
И за финал – едно стихотворение, което Омър написа при крайно особени обстоятелства.

Позволи ми да те открия.
Ако не ми позволиш,
аз пак ще те търся.
Ако отказваш,
аз пак ще те търся.
Ако не можеш,
аз пак ще те търся.
Самото търсене открива любовта,
а не намирането.

За петела нямам какво да кажа, за него никой няма обяснение, освен може би Албърт.
Приятно четене!

 

Вселената срещу Алекс Удс

 

Открих си нова любима книга и много се гордея, защото сама я намерих.
Ако щете вярвайте, този път я познах на допир.
На пипане е като гумена. Честно! Не е хлъзгава, а по-скоро като… гума бе. Гума.

Бях в книжарница Сиела – Варна. Тя е толкова голяма, че като прегледаш многото нови заглавия и преджапаш през готините играчки, игри, раници и пъзели, попадаш в дълъг коридор от книги и усещането е по-скоро като в библиотека, не като в книжарница. Има много място, така че можеш да откриеш по няколко заглавия от всеки автор и да погалиш по гръбчетата любимите си книги, които уж били изчерпани от години. Не са изчерпани! Във Варна са!
Аз знаех много добре какво търся – да видя книжарките, които ми бяха толкова мили домакини миналото лято, а също и да купя една точно определена книга и една картичка. Намерих книгата и картичката и нарочно ги взех, за да са ми заети ръцете, докато разглеждам, и да намаля изкушението.
Но съдбата си има свои намерения и е доста упорита.
И там намерих „Вселената срещу Алекс Удс”

 

 

Авторът е Гавин Екстенс, преведена е от английски от Паулина Стойчева Мичева, издадена от издателство Gnezdoto.
До тук – добре.

Сега, как да ви убедя, че това е чудесна книга, която ще е хубаво да разгърнете и да прочетете, без да ви я разказвам?
Това, че ме избра и мълчаливо ме убеди да я взема, малко ли е?
От там изтичах на плажа, намокрих си дънките до…. горе. И отидох в хотела. Отворих „Вселената” в асансьора и до вратата на стаята си бях прочела пет страници.
Чете се много леко, но не прекалено бързо. Има много за възприемане и осмисляне и не е като захарен памук, по-скоро мммм… като голяма чиния с нарязани твърди сочни ябълки и круши.
Разказът е от първо лице и предава историята на едно момче, ударено по главата от метеорит. Това е началото.
След този челен удар с Вселената траекторията на живота му се измества. Никой не знае какво би било, ако нещата бяха различни и дали Алекс би бил толкова невинен и твърд в своята непреклонност винаги да постъпва точно така, както знае, че е правилно.
Донякъде може да се каже, че това е поредната книга за болен тийнейджър, по едно време всички бяхме сик от сиклит. Но тази е… Ми хубава е. Интересна. Научих куп неща за космоса и за мозъка. За живота, смъртта и свободната воля, за отглеждането на марихуана и за асистираното самоубийство.
Увлекателна. Четох я в рейс и не ми стана лошо.
Някак по невнимание дръпнах по-силно един от листовете и той се скъса до средата, и ми е неприятно.
Момчето организира читателски клуб, наречен „Светската църква на Кърт Вонегът”.
Момчето… Аз искам да имам такъв приятел. Нищо, че е странен. Кой от нас не е?
И освен това Алекс и мистър Патерсън посещават Церн. В предишната книга, която ми допадна, за Алби Брайт, пак ставаше дума за Големия адронен колайдер. Вселената нещо намеква ли ми?
Спирам до тук. „Вселената срещу Алекс Удс” ми е любима и я препоръчвам на всички.

 

 

Другите светове на Алби Брайт

Аз съм жена. Праисторическите ми прабаби са се занимавали със събирачество, аз също. Те са събирали корени и грудки, а аз – книги от любими автори.
Отдавна не се оправдавам, че ги събирам за детето. Лъжа е.
Събирам ги за себе си, за свое удоволствие и радост. А пък ако се случи искра да прескочи през поколенията, някоя внучка ще им се радва, дай Боже.
Ето, имам вече и трите книги на Кристофър Едж, които са излезли на български. Първите две бяха преведени от Юлия Спиридонова – Юлка, което само по себе си е сериозна препоръка. Милена Ташева ми подари първата – „Как да пишем страхотни истории”, разправяла съм ви, после аз с радост си купих втората, „Как да станеш страхотен автор”. Нали работя с деца, мисля, че може да ми послужат някой път, да взема назаем хубав трик или интересна тема за даване. И двете съм ги чела избирателно, но и радостно, имат още тайни от мен, но аз пък все си мисля, че има време.

Новоизлязлата книга на Кристофър Едж е в превод на Александър Маринов и се казва „Другите светове на Алби Брайт”.
Прочетох я на един дъх и открих само един недостатък в нея – че се чете на един дъх. Може би за час или за два, загубих представа.
Първо на първо, харесва ми, когато треньорът играе и когато режисьорът има роля във филма си. Друго е да си изцапаш ръцете и чак после да даваш акъл. Стана ми приятно, че вече няма да приемам съветите на доверие. Интересният роман някак вдигна качеството на наръчниците по творческо писане от този автор, поне в моите очи.
Другото е, че в книгата се разказва за наука. За квантова физика. Областта е такава, че компетентните хора не са много и може би затова е по-лесно между фактите да провреш и някоя и друга измислица. Авторът обаче хем го прави убедително и ловко, хем през цялото време се подсмихва и разсмива и нас, и ни казва – моля ви се,не приемайте нещата прекалено на сериозно, шегувам се. Може ли сериозно да има „Теория на квантовия банан” и на практика тя да се докаже чрез серия пътувания от една паралелна вселена в друга посредством банан в кашон?
Не нещо много трудно, не е сложно и не е сериозно.
Майката на Алби Брайт съвсем неотдавна е починала от рак, а баща му се е отдал на работата си и постоянно отсъства от къщи, в училище пък – други проблеми, и… нали не беше сериозно, защо ви се измени погледът сега.
Харесва ми това, че грижите на Алби не се омаловажават. Наистина е ужасно и непреодолимо изпитание да се наложи да танцуваш пред всички, когато си срамежлив и схванат, и в този миг тази беда измества всички останали на заден план. И не е малка работа да срещнеш лошото си друго аз или пък да направиш почти успешен опит за кражба на птицечовка.
Авторът е пуснал въображението си да тича на свобода от вселена във вселена, да размества планети и да възкресява загубените близки, но през цялото време не забравя, че има история за разказване и колкото и да криволичи, тя винаги върви към финала.
А финалът стопля сърцето.
Какво друго може да си пожелае едно сърце?