„Океанът в края на пътя“, Нийл Геймън

 

„Вълшебен и страховит разказ
за тайни и оцеляване, за спомени и магия.
Невъзможното се превръща в реалност…“

Така пише на корицата и макар че думите са доста общи, те са верни на романа, защото в него еднакво важни са както образите и сюжетът, така и настроението, което обгръща читателя и не го напуска до последната страница.
„Океанът в края на пътя“ (превод – Валерий Русинов) е поетичен и красив роман на ужасите.
Аз съм страхлива – хората с будно въображение имат много повече поводи за страх, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено. Спрях да чета Стивън Кинг. Изпитвам остра завист към героя на Рей Бредбъри от „Смъртта е занимание самотно“, „Гробище за лунатици“ и „Хайде всички да убием Констанс“ – той описва така привлекателно и уютно насладата от книгите и филмите на ужаса. Аз съм лишена от тези удоволствия, мен си ме е страх и толкова. Стига ми да слушам новините, даже и те ми идват в повече.

Но Нийл Геймън разказва приказка. Приказка-сън-спомен-фантазия… Всичко започва с безцелна разходка в деня на едно погребение, връщане към старите места на детството. И после става една…
През унеса на спомените, които се завръщат неусетно, героят се потапя в океана на детството и преживява отново един цял живот. Не, всъщност са само няколко дни и нощи.
През цялото време историята пулсира между чувството за нереалност и съмнението в реалността. Но границите са толкова тънки и едно и също нещо може да има безброй лица. Например не е ли невероятно, че седемгодишното момче със старовремска нощница и 47-годишният мъж с официален черен костюм са един и същ човек… Защо пък, нормално си е. Също колкото океанът да е голям колкото патешка локва, но при нужда да можем да го пренесем в кофа на километър по-надолу по пътя.
През дупчица от ужилване в ходилото на дете може да се отвори портал през световете. Малките сестрички могат да бъдат непоносимо досадни. Бащите могат да бъдат едновременно и страшни, и безсилни… но ние имаме нужда да обичаме своите бащи, нали?
Книгата се чете бързо, наистина неусетно, направо лакомо – за да разберем по-скоро как детето от историята ще се спаси… Защото би било непоносимо едно толкова умно и смело дете да загине. И макар че то е толкова самотно и безсилно, тежи на своето място за трудното равновесие на света.
Емоциите са чисти и ярки, колкото могат да бъдат единствено в детството.
И аз бях истински признателна да усетя,четейки, и страха, и тъгата, и самотата, и облекчението… Но най-силно и щастливо – чувството за доверие и приятелство.
Лети Хемпсток и нейното вълшебно семейство, Лети, която не успява да опази своя нов приятел, но после се жертва за него и всъщност никога, никога не го забравя и не го изоставя. Благодарение на книгата, и аз за малко държах ръката й и твърдо реших никога да не я пускам.
Помислих си с обич за тези, които са важни за мен.
Да си помислиш така, то е нещо като хубава молитва, отправена към вселената.
Категорично и завинаги, Нийл Геймън ми е любим писател. Колко хубаво, че има цял куп негови книги, които още не съм чела!
„Океанът на края на пътя“ не е роман на ужасите.
Приказка за приятелството, детството и обичта е.
А хората с будно въображение имат много повече поводи за мечти, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено.

 

 

„Копелето на Истанбул“, Елиф Шафак

Добре, че книгите са трайни и дълготърпеливи.
Чак сега и за мен дойде моментът да прочета книга на Елиф Шафак. Препоръча ми я Веселина Седларска и макар че едни мили приятели в предишния ми живот ми подариха „Любов”, реших да се съобразя с препоръката и първо да взема „Копелето на Истанбул”. Веднага погледнах и видях, че преводът е на Емилия Масларова, добре, добре, чудесно. И започнах да чета.
Любимо чувство: историята ме хвана за ръката, придърпа ме към себе си и ме поведе. Вървеше бързо, аз подтичвах след нея по улиците, валеше, разместените плочки ми плисваха кална вода, после беше неловко и тревожно, започна молитва, случи се чудо, някой хвърли една голяма лъжа на масата, а от всякъде се усещаха сладки и солени аромати. Какво направи тази книга с мене, че за два дни я прочетох, снощи стигнах до последната страница и после много дълго не можах да заспя, защото си мислех – как се заплитат историите ни, колко сме различни, колко си приличаме, как има толкова много омраза с тежки причини и страшни последствия, а без смисъл…

Мислих си за баба Катерина, светла й памет, и че нищо не знаем за миналото дори на собствените си близки, и няма значение дали се борим с това незнание или го игнорираме – историята определя и характерите, и постъпките, и съдбата ни.
Преди няколко дни бях на среща с Тасула Зисаки-Хили, представяше книгата си за гражданската война в Гърция. На тази среща пак се присетих за баба Катерина.

Тя не е била баба, когато са ги преследвали – защото са били комунисти? Защото са говорели български, местен славянски говор, не гръцки?… Тя била момиче на 16-17 години, бягали през планината, преследвачите им – редовна войска? Какви военни сили? – стреляли, тя паднала, близките й продължили. Те избягали в Скопие, там се установили, и години наред не знаели, че тя е жива, в затвор в Гърция.
Моята живописна баба Катерина, едра, кривогледа, куца, шумна, с писклив глас и със сърце – гюл бахче. Сетих се, че я имам на снимка, на сватбата ми поиска да се снимаме заедно – като е с булката, нямало да й изхвърлим снимката. Пък сега я няма вече, и от всичко, преживяно през бурния й живот, помним все по-малко, ежедневни неща, нищо историческо – слагаше кадаиф в баклавата, правеше един десерт, криа паста, през лятото… на една Нова година какини й подариха кантар и тя толкова се възмути, че кантарът я изкарвал дебела, че се съблече по комбинезон, дано да излезе по-слабичка. Сърце – гюл бахче, баба Катерина.

В „Копелето на Истанбул” се разказва за две момичета, за техните семейства – три или четири поколения в рамките на близо век, в Турция и в САЩ. За арменците и турците. Заради историята за геноцида над арменците Елиф Шафак е била съдена за обида на турската държава. Тя показва как променят историята пред очите на хората, дори пред очите на тези, които лично са преживели събитията – чрез дезинформация, цензура, или просто чрез невежество и забрава. В 20 век, в държава, която е и в Европа, политиката може да моделира истината, докато тя престане изобщо да прилича на себе си. Ние знаем, че е така, че това се случва. Ето така става. И само там да беше…

Елиф Шафак разказва историята и като лична и семейна история, и като част от ежедневието на Истанбул (копнежът по Истанбул е съвсем отделно и специално човешко чувство, копнежът по Истанбул е непосилен, докато четеш книгата, прилича на влюбване, което никога на никого не му е минало, няма да ти мине и на тебе).
Многообразието на този град, който всъщност е свят, е проектирано в семейството на Ася – а също и в семейството на Армануш, те са огледални образи. Цялата книга е като пъзел, в който всяко парченце се стреми към мястото си, но е трудно да го намери – най-трудни са пъзелите, в които пейзажите се отразяват във вода и образите са двойни, с незабележими нюанси. И о, какво удоволствие е, когато поредното парченце намери мястото си с нечуто, но осезаемо щрак.
Наистина съдбите на хората са като зрънцата на нара, разпръснат ли се веднъж, не можеш да ги събереш и да ги върнеш на същото място… Но все пак ние сме били в един и същи нар – колко различни можем да бъдем?

Такова топло, уютно, женско разказване! Книга като прегръдка, от която не ти се иска да излезеш. Очарователно, вкусно, задълбочено, изпълнено с милост към всеки.
Точно защото книгата е пленителна, няма да премълча негодуванието си от многото грешки, които редакторът и коректорът са пропуснали.
И пак щях да премълча! Ако не бях видяла, че специално екземплярът, който съм си купила, е част от шеста допечатка, с която тиражът е достигнал 21770 броя. Станалото-станало с първия тираж. Но щом книгата е търсена и желана, защо не са поправили грешките при допечатките? Бабата свири на пиЯно, за думата чьорек има две бележки под линия през няколко страници, които си противоречат, баба Шушан „яде най-много по една чаена чашка на ден” (как ли ги храносмила?). Мерва се някакъв внушителен рус певец травестит, който си прави татуировка на „кокалчетата на дланите” (явно трябва да си рус певец травестит, за да имаш кокалчета там, аз например нямам). Ей такива дребни тъпотии, които… да.

А аз вече обичам Елиф Шафак.
Сега не знам, веднага ли да започна „Любов”, или да изчакам, или да взема някоя друга от книгите й – според уикипедия на български има вече 11 преведени.
Много ми е добре на душата. Все едно съм се нахранила вкусно и сега ми е уютно и топло.
”Копелето на Истанбул”, Елиф Шафак.

Рядък модел, Том Ханкс

 

Съдбата е много щедра към някои хора. Засипва ги с блага, поднася им радостни изненади. Сигурно ги обича.
Например мен.

 

 

Един от най-любимите ми актьори, Том Ханкс, се оказа и писател. Надя Баева е превела цяла книга с негови разкази, а издателство Колибри не само че я е издало, ами и уцелих един ден, в който имаше 40% отстъпка, така че си я купих по-евтино.
А разказите са чудесни.
Разнообразни са – има за пътуване във времето, има за пътуване по суша, въздух и вода и в космическото пространство, има три разказа с едни и същи герои, има за деца, за юноши, за млади и за възрастни хора.
Историите текат точно както ми харесва най-много – спокойно и последователно, с подробности и с чувство, което се натрупва постепенно, без някакви ужасно силни изрази, а с общата атмосфера, в която си въвлечен неусетно и я носиш около себе си още известно време, след като разказът е свършил.
Първо малко ме подразни това, че на корицата пише „няколко разказа”. Еми няколко ще са, и лесно може да се провери колко точно. Видя ми се някак подценяващо. Даже отворих съдържанието, за да преброя заглавията, и там попаднах на „Това са съзерцанията на сърцето ми” – и до там със съпротивата.
Непринудено е. Естествено и леко, все едно някой приятел ми разказва истории, които е чул от друг свой приятел.
Героите са чаровни, мечтатели, някои работливи, други – никак („Аз съм от онези лениви самотници, които могат да прозяпат деня и да останат с чувството, че нито секунда не е била пропиляна.”) Още от първите изречения ми се искаше да разбера какво ще стане с тях. В почти всички разкази (съблазнявам се да кажа – във всички) финалът обръща перспективата. Нещо важно, най-важното, се случва в последното изречение. Краят на историята в почти всички случаи е начало на нещо ново за героя. Добре де, един от тях се разпада на молекули по болезнен и страшен начин, но преди това преживява съвършения ден. Ще издребняваме ли?
Чудех се какво е изобразено на корицата. Първо мислех, че това са капаци на метални кутии с боя и недоумявах защо са сложени там. Чак на третия или четвъртия разказ забелязах, че навсякъде се появява пишеща машина и осъзнах, че тези кръгчета са клавиши на машина. Сега, дали снимката на автора в този ситен размер също трябва да бъде изтипосана на клавиш, не съм сигурна. Книгата е преведена на доста езици и на всички корици има пишещи машини. От кориците разбрах и че цялото заглавие е „Рядък модел: няколко разказа”. Ами да, българската корица би могла да е по-хубава, определено има накъде.
Любимата ми машина е от разказа за съзерцанията на сърцето. Прииска ми се точно този разказ да е за мен.
Харесва ми добродушният хумор, с който разказвачът се отнася към героите си, когато са в беда, а също и когато са щастливи. Приятен ми е самият говор, начинът, по който поднася образите и ситуациите. „Франзелата в Манхатън е достойна за анализиране от теолози…
Харесва ми, че в „Рядък модел” хората са добри. Понякога имаме нужда да ни се припомня. Хората са добри.
И така. Да не пропуснете този хубав сборник с разкази, струва си четенето.

 

„Шепа врани“, Джоан Харис

О, колко съм болен!
Много хора не са добре и дано се оправят скоро, обаче като моето такова лошо, друго няма. Схвана ми се гърбът, чувала бях, но не знаех колко грозно зло е това. Денем, когато съм права или седнала, някак се живее, но нощем е едно от най-лошите лошавини, които са ме спохождали.
Естествено, аз знам, че актуалното зло е най-ярко, но то съвсем обективно ме боли.
Казвам го по три причини:
1. Да ви стане жал за мене и да си помислите: каква мила жена, а толкова горкичка (приятно е някой да те полюлее за миг в ума си, все едно си бебе)
2. Като ми мине, да си припомня и да тържествувам.
3. Да разберете колко интересна е книгата, за която ще ви пиша, щом любовта към нея ме осени при най-неблагоприятни обстоятелства.

Става дума за „Шепа врани” на Джоан Харис.

Отдавна не ми се беше случвало да отворя една книга, да започна да я чета и да не я оставя, докато не стигна до последната страница.

Езикът й е поетичен, лек, прозрачен, което се дължи и на превода на Богдан Русев.
Историята е и приказка, и любовен роман, и пълна обиколка около слънцето. Месеците се сменят, природата показва различните си лица, времето тече заедно с обичаите, песните и традициите. Не зная доколко описаните ритуали са автентични, но те са така естествено вписани в романтичната история на кафявото момиче, че аз ги възприех като част от пейзажа, като невидима пътека, по която човек върви, за да не се загуби в тъгите, надеждите и страховете си.
Необичаен герой в обичайна ситуация. Момичето е от рода на Странниците, не е човек, а вълшебно същество, което може да се вселява в животните, птиците и рибите, да лети, да ловува, да усеща света с листата и клоните си, когато избере да се превърне в растение. Тя се влюбва, прави огромни жертви, но е разочарована и прогонена. Тъгува, опитва се да си върне любовта, опитва да се освободи от нея, мисли за отмъщение… С една дума – банални неща, кой не ги е преживявал?
Но красиво. Ярко, образно, с всичките си сетива го усетих. Нежността, покрусата, оцеляването, топлината на вълците.
Честно казано, на края митологията доста ми се омеша и не ми стана ясно какво точно се случва, но не изпитах вътрешна съпротива срещу това. Стана ми ясно, че всичко си е дошло на мястото, всичко е било необходимо, и дори – че всичко е станало точно така, както трябва.
Една интересна идея: да, след младостта идва старост, но след старостта отново ще бъдем млади, и после пак и пак.
Как да не прегърнеш такава утешителна идея?
И за финал на краткия ми текст за „Шепа врани”, вместо цитат, ще ви щракна няколко фрагмента от илюстрациите. Даже е малко смешно – корицата ми беше разочарование. Толкова обичам кориците на Джоан Харис, като чуя името й, веднага пред очите ми изплуват топли натюрморти, предмети от ежедневието, които разказват история, описват характер, създават атмосфера още преди първата дума. И сега една черна корица, никаква такава…
И отваряш! И разгръщаш! И там? Най-нежните, изящни, прелестни рисунки, направо ми иде да си ги татуирам тук и там, толкова са красиви и пълни със смисъл и живот.
В частта с благодарностите авторката е написала: „Благодаря… на илюстраторката Бони Хелън Хоукинс, която се появи случайно в живота ми, донесена от вятъра в един летен ден, но нейната визия помогна на тази история да оживее.” Корицата е направена от друг художник, но след малко аз ще си изпия афламила за здравето на Бони Хелън Хоукинс.
Хайде сега пратете по една изцелителна и окуражителна мисъл за мене и за гърба ми, после вземете 15 лева и ги разменете в някоя книжарница за „Шепа врани”.

Супердуперпревъзходноекстраидеалното ми приключение

Изображение

 

Със седем думи – в събота сутринта бях на детски концерт.
Сега разбрахте ли защо лапидарността е хубаво нещо, но някой път никаква работа не върши?

Защото за да стигнем до концерта, от предната вечер тръгнахме двете с Яничка от Стара Загора към Пловдив. Беше тъмно и страшно, дълбока нощ, ние към 7 вечерта тръгнахме, а тъмното си е тъмно, и имаше много бързи коли, които профучаваха край нас, и безброй табели и отбивки, обаче Яничка освен оперна дива е и супершофьор и окото й не мигна (аз наблюдавах – не, не мигна!), и ние стигнахме изключително благополучно до вдругиденшната европейска столица на културата.
И после бяхме в къщата на операта, и там се запознах с Роси – пък ние сме се срещали косвено на една друга Коледа с нея, и живеем на две пресечки в СтЗ, ама там се видяхме, и с Жоро Динев, и незабелязано изпихме някои божествени напитки, докато си бърборехме до еее, до няколко часа.
А на сутринта отивам аз на концерта, тълпа от зрители, купуват си билети, и последното местенце на последния ред на балкона даже пълно с публика.

Аз мислех, че културната ми 2018 е приключила, и изведнъж – за десерт и награда – детската академия на госпожа Опера.
Случвало ли ви се е да гледате как дечица танцуват народни танци, или рецитират стихотворението за буквите, или пеят страхотни песни от най-хубавите музикъли за деца… и дори вашето детенце да не участва, както се смеете, на вас ви потичат сълзите, защото толкова много се гордеете и обичате тези малки човечета, които са се трудили и са научили красиви неща, и как да ги споделят…
Нещо такова получих като награда и подарък.
Даже имаше и две песни, на които направих думичките и сега ги чух за първи път…

Голяма работа е това.
Да правиш песни и да ги поднасяш на света като букет от музика и думи, а той, светът, да подсмърча изчервен от радост и вълнение и да снима с всичките си телефони.
После имаше торта.

Хайде, догодина – още торти!

Ето ви и малко размазани снимки, правени от седемнайсти ред.

 

През 2018

„Щастливи времена” е новата ми книга. Важна е за мен, много. Най-обикновени стихотворения, повечето от тях – римувани, повечето за любов. Като всичките ми книги досега, но по-различна. Поне аз я усещам оголена до безпомощност, храбра до пълна беззащитност и толкова тъжна, че чак ме плаши. За да излезе в този вид, ми помогнаха приятели, колеги и читатели, които не познавам, но те присъстват ярко и плътно в моя живот.

Годината 2018 беше точно такава, каквато е и книгата.

Започна с едни птичета, които измислих през януари и направих десетки от тях. Завършва предимно с мишки. Шест месеца от тази година ших всеки ден часове наред. През останалото време нямах очила и не можех. Пък и шиенето е за студеното време, пълни ти ръцете с топлина и очите с цветове, и сърцето с радост.

Пролетта ме смаза, лятото ме излекува.

Работих с Театрална група „ВИЖ” към Съюза на слепите в България. Кольо, Илчо, Дина Желева, Стоян, Ваня, Силвия и Митко, много емоционални репетиции, различни трудности, но пък същата страст и желание за театър и за общуване. Направихме чудесни „Червени рози”.

С литературния клуб „Без заглавие” продължихме да се събираме всеки вторник от 19 часа (и вратите ни са отворени за още нови хора в ученическа възраст). През пролетта излезе сборникът със стихотворения и разкази „Вълшебният вторник”. Единственият ми задължителен ангажимент с определено време е вторник от 19 до 21, с това съобразявам всякакви пътувания, работи и почивки. Много държа на това.

Пътувания. Пътувания! Стихотворенията ме заведоха през 2018 година (сега ще изброявам не по ред) в София, Пловдив, Панагюрище, Стара Загора, Малмьо, Троян, Попово, Свищов, Варна, Бургас, Русе, Ямбол, Казанлък, Благоевград, Нова Загора… Обожавам. Бих искала да си изкарвам хляба, като казвам стихотворения пред хората. Искам да виждам лицата им. Просто искам да съм там. На повечето места, където бях, има при кого да се върна. И не стига, че има при кого, ами и искам!
Много искам.
Швеция. Два пъти Швеция. Първо бях в Малмьо на среща с българската общност там. После цял август прекарах в Стрьомстад. Мисля, че там се върнах към живота (извинете за силните думи, слаби са.) Не зная дали мога да кажа хем ясно, хем кратко какво беше това. Първо, че се осмелих да тръгна. Летях със самолет. Изпуснах самолет. Смених рейс и влак. Изпуснах влак. Живях в Швеция с грузинци. Делих дом с моята Дали и нейната бохемска рокля, Дали, която излезе в бурята, за да изглади дрехите си в стаята за гладене и вървеше през двора, залитайки с гордо изправена глава, и която, като грузинска жена, не толерира хора, отказващи да ядат. И ни заведе в Норвегия за ден. И още – прекарах няколко дни от сутринта до вечерта по бикини и зимно яке на брега на фиорда. И с чувство за пълна безопасност бродих през гората.
Не, не.
Ще започна от другаде.
От къртичи гъз. До Орлово око.
Имам дете. Син. Дете-чудо. Покрай него пък какви неща видях, научих и преживях! Заведе ме в три пещери! Между лазенето в калта на Лепеница и легендите от Дяволското гърло аз, дебелогъзата старозагорска леличка, се спуснах по въжен тролей. Просто за да му се харесам, разбирате ли? Това беше голям урок. Споделям:
От нас зависи само първата стъпка. Добре, някой път има някой или нещо, което ни тегли здрав шут в задника и политаме. Но в огромния процент от случаите трябва само да се осмелим, нищо друго. Скачаме. И после летим, и крещим, и квичим от кеф, и дърветата все едно нарочно се отдръпват, за да прелетим между клоните им невредими… Боже, колко е сладък животът… Особено ако се осмелим.

2018 беше най-международната година в живота ми до сега (ще изброявам). Бях за час или за месец в България, Швеция, Норвегия, Дания, Гърция, Македония, Сърбия, Словения, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия и Германия.
В този ред на мисли: Може би ще имам книга със стихотворения на шведски. А Хели Мандил преведе „Как спрях да крада” на иврит.

Когато съм спокойна и силна, се чувствам на върха на света. Правя точно това, което искам, и общувам само с хора, които харесвам.
Когато съм слаба, се чувствам банална, неоценена, напълно излишна на този хубав свят.
И все съм права.

Още: имахме концерти с Марина, Венци и Антони, Джазът пее на български вече девета година, а аз ги обичам все повече.

Още: писах стихове за куклена пиеса за ДКТ – Стара Загора, „Банда Бацили”, може този път да излезе спектакъл от това.
И стихове за мюзикъла „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”, премиерата наближава.
Още: участвах в „Актьори срещу поети” в театър Сфумато.

Момент! Излезе „Разбойникът плъх”, а пък догодина вероятно ще излезе нова книга на Джулия Доналдсън, която преведох – „Съчко”. Имаме готови преводи на „Зог” и „Къде е мама?”.
Написах няколко разказа и стихотворения.

Научих ли нещо важно през 2018 година?
Да, две важни неща.
На тези години още мога да откривам приятели. Можем да се срещаме и да се свързваме. Можем, без да нарушаваме целостта на защитните си щитове, да се окажем открити, близки и свързани с хора като нас, топли хора, обичливи, ценни, прекрасни, има кой да поеме ръката ми, когато я подам. Има кой да ме утеши, когато оставят ръката ми да увисне във въздуха.
Ние никога няма да останем сами.

И второто.
Не трябва да се молим децата ни да се върнат вкъщи за постоянно. Не! Не, не! Само ако искат, когато искат.
Трябва да се молим за мир. Мирът е най-важното. Ако го нямаме, всичко ще спре и всичко ще свърши.
Само мир.

 

Носорози и депресия – 7 романа от 2018 година

Текстът е написан за любимия сайт ТОЕСТ и първо бе публикуван там.

Читателската ми година не беше препълнена. Може би защото съм прочела по-малко книги, между тях остана повече време и място да отекват, да мисля за героите и събитията, да продължавам да преживявам книгите и дълго след като съм ги затворила.

Другото, което направи 2018 по-различна от предишните ми години на читател, беше това, че започнах много повече четива, отколкото завърших. Научих се без чувство за вина да оставям онези, които не са ми интересни. Това е борба на характери! Елате и ме накарайте да ви обикна. Дала съм ви шанс, донесла съм ви вкъщи, отделила съм време за началото ви – дръжте се очарователно, бъдете харизматични, вадете гълъби от ръкавите си, заведете ме там, където сърцето ми копнее да отиде, дори и ако умът ми не е подозирал за тези тайни желания. Вие сте книги, нали? Бъдете всемогъщи! Не ми се оправдавайте – „ами аз тука имам слаб момент”, или пък „изчакай ме да се потуткам 300 страници, после ще стана интересна”. И най-вече, не ми излизайте с номера от сорта на „мене всички ме четат, ти защо се мислиш за по-умна от всички”.

Четенето е като любовта, трябва взаимност. Не се влюбвах често през 2018, но все пак получих доста от нея. Давам примери:

 

„Спасението на Хенингтън” на Патрик Нес, преведена от Златка Миронова. Прочетох я на един дъх в бяла стая, върху бялата завивка на бялото си легло, на светлината на бяла лампа. Патрик Нес е един от любимите ми автори в последните години. Когато ми се чете нещо увлекателно и пълно с изненади, избирам негова книга и досега не съм се разочаровала. След трилогията „Живия хаос” и романа „Жената жерав”, това е петото заглавие, което ме държи до последната страница. Историята е донякъде фантастична. Разказва за едно постапокалиптично общество, оцеляло след войни, предателства и престъпления, за които всеки носи някаква вина, дори и 50 години по-късно. Всички книги са били унищожени, от историята е останало само онова, което вятърът е донесъл, предания, легенди, и едно свещено писание. Светът е като новороден след всичката пролята кръв, и би трябвало да започне начисто. Би трябвало, да. За половин век градът се е възстановил – с богатството и бедността, с безкористната саможертвена любов и с черните пороци, присъщи на човека. Романът показва какво е политиката и как може да се използва и за добро, и за зло – това ми беше много интересно. Говори за важни теми като паметта, расизма, религиозното заслепение, лудостта на тълпата, любовта, любовта, любовта. Просто е невероятно, че това е първата книга, която Патрик Нес е написал – майсторска работа е. Освен това навсякъде е пълно с носорози.

 

„Зелените очи на вятъра” е най-новата книга на Здравка Евтимова. С всяка следваща творба все повече се привързвам и обиквам тази авторка. Езикът й е изключително поетичен, има страници като стихотворения, макар че си е проза от край до край. Гласовете, погледите, лицата, докосванията, раните, всичко е разкрито така, че го чувствам и го усещам. Така се вживявам, докато чета, че забравям къде съм. На друга страница пък разказът звучи като притча, думите стават малки, а смисълът им израства над тях и се изправя като планина. И както е красиво, изведнъж се случва някакъв ужас, нещо унизително и горчиво, от което искам да се свия като куче на пода и да скимтя, защото е непоносимо. Нещата се повтарят, жените в този род горят в един и същи огън, а всяка реагира различно и се спасява по различен начин. Красивото и грозното пулсират и се преливат, преминават от едното в другото, любовта става проклятие, гордостта става къща, парите стават безсилие. Мъничкото момиченце с черната тениска и голямата мама Дарина сега са пред очите ми, седят от двете ми страни, докато пиша това, така се чувствам.

 

„Депресията ме обича” е новата книга на един от най-добрите и умни хора, които познавам. Веселина Седларска разказва историята на собствените си отношения с депресията, но по такъв открит към света и загрижен за всички начин, че личната история се разширява. С любопитни препратки към историята, със случки от ежедневието, с проницателни наблюдения и разсъждения за нашата съвременност, Веселина Седларска рисува широка и живописна картина. Текстът създава връзки между преуморения, сто пъти разочарован, с разбито сърце човек – и живия, бушуващ, неустойчив, изменчив свят. Тя е мозайка от въпроси и отговори, споделен опит и търсене на опори в цялата несигурност и вътре, и извън личното. „Депресията ме обича” е естествено продължение на предишната й книга, „Кладенецът”, и двете са хубави, но новата ми звучи по-овладяно и цялостно. Дори отклоненията водят към целта – осъзнаване на причините, назоваване на проблема, отърсване от сковаността и безсилието, които депресията ти стоварва отгоре. Темата е сериозна и разработена задълбочено, но в същото време всичко е написано острумно, забавно и трогателно. В книгата има радост и жизнерадост и макар че не е точно художествена литература, четенето й е удоволствие.

 

„Забранете тази книга” на Алан Грац, преведена от Елена Павлова, е важно четиво, макар че е за деца. Има ли нещо по-важно от децата? Даже най-смотаното и затворено детенце носи в ума и сърчицето си цял свят, и може да промени света. Но когато човек е зает с толкова много важни и неотложни работи, не всеки ден му остава време да обърне внимание на детето си, всеки от нас го знае. А ако в семейството има две или повече деца, все някое остава пренебрегнато. А когато се съберат 20 деца в един клас, или 2000 деца в едно училище – това е просто тълпа от деца. Трябва да има ред, иначе и за две стотинки работа няма да се свърши, нали? Логично е. И често се вземат решения за доброто на всички, и не може то всеки да бъде изслушан, нали? Обаче, да се върнем стъпка-две назад. Даже най-смотаното и затворено детенце може да промени света. И Ейми Ан, едно умно, но прекалено мълчаливо момиченце, което прилича на мишка и само чете книги, точно това прави: поставя си цел, намира съмишленици, открива приятели, измисля стратегия, води война. И побеждава. А като добавим, че всичко се върти около четенето и любовта към книгите, става ясно: „Забранете тази книга” е просто задължителна за прочит от цялото семейство.

 

Когато през 2017 година излезе романът „Бьорнстад” на Фредрик Бакман, бях сигурна, че това е най-добрата му книга. Неговите романи излизат на български език доста скоро след издаването им на шведски и това ни дава възможност да наблюдаваме как се развива стилът му. Казах си – ето, тук са събрани всички страстни герои, шантави образи и обикновени чешити от предишните книги, остроумният език е впрегнат да върши работата си още по-ефективно, без самоцелни заигравки, а всичко това е послужило за изграждането на жесток конфликт, който просто няма как да бъде разрешен. Напрежението беше непоносимо, обадих се на приятелката, която ми беше препоръчала тази книга, и й се развиках: „Какво ме караш да чета! Знаеш ли колко е страшно! Какво ще стане сега! Какво ще правим?!!”
”Бьорнстад” ми взе акъла. С колкото акъл ми поостана, мислех, че няма как да се напише по-увлекателна история.
И знаете ли какво стана? Фредрик Бакман написа продължение – „Ние срещу всички” (преводач – Любомир Гиздов), и то не беше по-слабо от „Бьорнстад”. Този автор така говори за любов, че докато чета, и аз съм влюбена. Така пише за хокей на лед, за езера, за съблекални, за кръчми, за родителство, за агитки, за китари, за предразсъдъци и предателства, за оцеляване, за чест и за победи… за всичко, което героите му виждат и преживяват, че аз също умирам и се съживявам с тях. Аз не понасям спорта, знам, че има нещо, наречено „спорт”, но то изобщо не ме вълнува. А докато четях книгата, бях хокеен фен и треньор и играч и собственик на отбора. Писател, който може да ме запали по хокея, е великан.

 

„Братоубийците” на Никос Казадзакис, преведена от Драгомира Вълчева, е книгата, която започнах да чета в небето. Бях в един самолет, както пее Висоцки, „мы летали под Богом возле самого рая”. Други книги са написани с думи, тази – със слово. Тя е пълна с небеса, със звезди, с черни пътища, с възлести маслинови дървета, пълна е с морска вода и кръв. Мъчително красива книга, солена, горчива, мъдра. Началото й ме придърпа, открадна ме, взе ме. Това е от книгите, които ми се е искало да препиша. Изреченията са завършени, цели, като златни монети, а разказът тече, не спира и не те оставя да дишаш. Може би защото бях в небето – после я дочетох много по-спокойно, след кацането. Но онова преживяване беше специално за мен, тялото ми летеше там на седалката, душата ми летеше през страниците; и само тялото ми имаше закопчан колан. После кацнахме.

 

„Да живееш нататък” на Нарине Абгарян, преведена от Емилия Масларова, е прекрасна книга, която не препоръчвам на никого. Истории за войната и живота след нея. Написана е толкова нежно, с толкова много човечност и любов, вслушване в природата, със сладък език – всяка дума е като снежинка, която се топи, докато очите ти я докосват на страницата. Мисля, че е написана, за да лекува. Обаче мен ме разболя. На фона на цялата тази хубост и сладост, милосърдие, нежност и вярност – войната с нейния катран, отровата, лишенията и мъченията, изтезанията и безпричинното зло, което хората са способни да извършат. Не можех да спра да чета и копнеех всичко да свърши, не можех повече, а не можех и да спра. После няколко пъти се случи да се стряскам насън, сънувах тези жестокости, вметнати почти небрежно. След като прочетох „Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, няколко вечери ме беше страх да ходя по улиците. След „Да живееш нататък” ме беше страх да заспя, защото можеше пак да сънувам онези неща. За човечеството е важно да има тази памет, да бъдем предупредени, никога да не забравяме, да знаем, че и вътре в нас съществува способността да правим и добро, и черно зло. Но аз не искам да чета такива книги. Много боли.