Манюня

 

Да видите каква сладка книга! „Манюня”!
Чета и се смея, и не мога да реша кое е по-смешно – случките или начинът, по който са разказани?
Нарине Абгарян пише много хубаво. „Лабиринт” издаде трета нейна книга на български, прелестно преведени, приказно оформени. Разкошни!
„Манюня” е чудесна за четене на почивка, или през почивката в работен ден, а също, убедена съм – когато човек е нещо болнав, за да му просветне на душата и да оздравее по-бързо.
Вълшебна, душеспасителна способност на човека е да умее да забравя. Детството е трудна работа, може би защото сетивата са бистри и реагират ярко и всеотдайно, без да се пестят, без идея за самосъхранение. Има толкова много печални, плашещи, тревожни мигове – или бяха часове, или дни? – които сме прибрали на дълбоко и не мислим за тях. Неловки преживявания, добри или пък не до там добри постъпки – всичко се пази,  и ни влияе на решенията по-късно.
И  така, „Манюня” е истинско находище, златна жила със спомени от златното детство.
Не че всичко е идеално в живота на Нарка и Маня – охоо, има и дефицит, и злощастни приключения, и болезнени експерименти (ще издържи ли чадърът скок от втория етаж, как да си направиш римска гърбица на носа, как да заклещиш черпак в тоалетна и куп такива още) – има и дефицит, и нещастни влюбвания, и бой – всеки ден по много, и задушени зеленчуци има даже!…

Но всичко това е е съвсем приемливо, в реда на нещата, в дози и съотношения, с които човек расте силен и весел, и горд, сред планини и приятели, и приятелства като планини.
Само няколко страници след началото вече не ме дразнеше напевното и малко претенциозно словоредене (като че ли в „Три ябълки паднаха от небето” нямах това дразнещо усещане.) То верно, че детството е легендарно, то е Елдорадо, в което си щастлив, но не можеш да останеш там, а напуснеш ли го – няма как да се върнеш, и сигурно тази приказна интонация на началото към това трябва да насочи. Абе… щом трябва да си търся обяснения, да не кажа оправдания, за да се сдобря с новата си любима книжка… (NB! Част от доброто приятелство, включително и с книгите, е да си търпелив и толерантен, и тези качества никога не остават невъзнаградени.)
Бих казала също и че Трите ябълки са ненадминати за мене.

Обаче „Манюня” си струва четенето! Книга за обичане и за радване е тя.
Давам пример:

„Моя първа и засега единствена любов стана по-големият брат на съученичката ми Диана. Братът се казваше Алик и играеше страхотно футбол. (…)
„Ще бъде мой” – реших аз. И зачаках търпеливо Алик да се влюби в мен. Чаках и чаках цели три дни, но положението си оставаше същото – Алик от сутрин до вечер риташе топка и изобщо не ми обръщаше внимание. Тогава реших да взема нещата в свои ръце и съчиних поема за любовта си към него. После откъснах от тефтера на мама един син лист и преписах прилежно творението си.
ПОЕМЪ
Ти, Алик, ще има да се чудиш
кой ли този стих е написъл!!!
Анонимен е той и ти няма да разбереш
ни-ко-га
ништо!
Освен че обичам те ас
и по цял ден за теб мичтая.

Нарине Абгарян 2 А клас
Общообр. У-ще №2 в Берд

Сложих поемата в плик, залепих го и го връчих на Диана с молбата да го предаде на Алик. Не се наложи да чакам дълго отговор. На другия ден Диана не смееше да ме погледне, само ми върна плика с думите:
– Намерила в кого да се влюби!
Извадих намачкан син лист. Оказа се, че е моето писмо. Отзад Алик бе написал в отговор лаконична поема:
ТЪПАНАРКА
Повъртях в ръцете си бележката и я прибрах в джоба на ученическата престилка. Криво-ляво издържах до края на часовете, прибрах се и без да се преобличам, както си бях с престилката и със значката на октомврийче върху гърдите, легнах да мра.
Умирах дълго, цели двайсет минути, и всъщност вече си бях с единия крак в гроба, когато мама се прибра от работа. Надзърна в стаята и видя хладния ми полутруп.
– Защо си легнала с дрехите? – попита тя и ме пипна по челото.
– Легнала съм да мра – изломотих аз и след като извадих от джоба си бележката, й я подадох.
Мама прочете поемата. Захлупи лице върху дланите си. И цялото й тяло се затресе.
„Плаче” – помислих доволна.
После мама махна дланите от лицето си и аз видях, че очите й може и да са мокри, но са весели.
– Да не сисе смяла, мамо? – обидих се аз.
– Няма такова нещо – отговори мама, – чакай да ти разкажа нещо, искаш ли?
Приседна в края на леглото, хвана ме за ръка и започна да ми обяснява търпеливо, че още ми е рано да се влюбвам, че всичко ми предстои и в живота ми ще има още много такива Аликовци.
– Колко много? – наострих аз уши.
– Ооо, страшно много – отвърна мама и ме целуна по челото, – ставай.”


И… така.
Трогателно и смешно и мило, и хубаво.
А дори не съм ви казала нищо за Ба! Няма и да ви кажа. Ба, чичо Миша, мама, Каринка, Гоги, чичо Сурен, дори камионът Вася са такива образи, такива сладури, че дори за два реда да прекосят страницата, човек ги вижда и ги запомня. Ама Ба… Ще прочетете и ще разберете!

И чисти, остри чувства.

„Понякога малките момиченца ги боли душата. Тази болка изобщо не може да се сравнява с физическата. Тази болка не може да се сравнява нито с шамара на чичо Миша по тила и на мама отзад по дупето, нито със страховитите крясъци на баща ми, нито с разрушителните наказания на разярената Ба. Нямаш друг избор, освен да носиш тази внезапна болка като страшна тъмна течност вътре в себе си и непременно да си гледаш в краката, за да не се спънеш. Защото отнякъде знаеш: тази болка в никакъв случай не бива да се разплисква. И се луташ като сляпо коте из мрака, после спираш, вслушваш се в себе си – боли ли? Боли – отвръща душата. И ти продължаваш тихо нататък.”

И това го има, всичко има и докато човек чете веселите и тъжните истории за живота на двете приятелки, започва да си спомня. Спомня ли си, сънува ли, мечтае ли…

„Планината не те унизява с величието си, не ти обръща гръб, ето, ти стоиш тук, а там е планината и между вас няма никого.
Някъде там, долу, има облаци – хора – ръждива кола, ехе-хей, аз съм частица от космоса, аз съм усмивка Божия, аз съм възторг, вижте, хора, в косите ми са се заплели звезди, в дланите ми спят риби.
Планината…
(…)
– Само не се плашете – рече татко, – само запомняйте, от тук нататък ще го носите това вътре в себе си, докато сте живи.”

Принцеси – забравени и безизвестни

Истината е, че човек все ще намери начин да угоди на желанията си, ако те са достатъчно силни.
Дори мисля, че силата на човека е равна на сумата от силата, с която устоява на едни желания и силата, с която се отдава на други.
Онова за нирваната, която те обземала, след като загубиш всичките си желания… не, не е моето, поне засега не искам такава нирвана.
А какво искам?
Искам книгата за принцесите на издателство „Рибка”.


„Принцеси. Забравени и безизвестни”

Авторите – Филип Лешермейер и Ребека Дотремер. Преводът от френски е на Маргарита Тодоринска. Редактор: Милен Антиохов.
Графичната адаптация е дело на Кирил Златков, автор и на използваните шрифтове © Caravela Sans и ©Trimaran D. (копирах това от сайта на издателството)

Аз я видях и си забраних да мисля за нея. (39 лева е!!!)
Уникално красива, необикновена (ся остава да допълня, че е взривила социалните мрежи, а после да отида и да се самообеся безкрайно.) Извинявайте.

Но колкото и да мисля, не мога да си спомня друга книга, която поне малко да се доближава до Принцесите по поетичност; игра с клишетата, без да следва нито едно от тях; изключително живописни, разработени, задълбочени илюстрации – наслада за очите и за душата. Смешна, нежна, изненадваща. Скъпоценна. Не, няма друга книга, подобна на тази. Поне аз не съм виждала.

Има вече много затрогващи живописни книги за деца и възрастни, но в повечето от тях цялата история е разказана в средно десет изречения (т.е. между 5 и 15 изречения съответно). А тук има за четене! За изследване! За тананикане и вникване, за мечтаене и за лов на препратки от страница в страница.

Тази книга е истинско богатство и определено вече ще превъртам ключа два пъти, когато излизам, защото не искам някой да ми я задигне.

И понеже аз също съм принцеса, макар и все още не забравена, и разбира се, съвсем не безизвестна (питайте леля ми в Димитровград)
вчера намерих на улицата 20 лева, с промочипа в Хеликон свалихме още 3,90 от цената, и се сдобих с тази книга за 15,10 чисто. Какво му плащаш?
Това не е книга, това е чиста красота.

Кирил Златков е имал много работа и я е свършил перфектно, книгата е адаптирана на български приказно добре.
И, за да не се отклоняваме от същественото, аз я имам.

Ако някой се престраши да се зажени за мене, съвсем отделно магаре ще носи на гърба си тази книга като централна част от чеиза ми.

Енциклопедия на забравените и безизвестни принцеси, в която има и портрети на принцесите, и тълковен речник, и карта, и схеми и чертежи, и картини, предизвикващи ума и въображението…

Цяло богатство е, че това издание е реализирано и на нашия език и го има в книжарниците, а силно се надявам – и в библиотеките.

Прекрасна книга.

Да спиш е като да си разказваш истории, които още не знаеш.
Да пееш е все едно да оцветяваш думите.
Да танцуваш е като да летиш на земята.
Принцеса Амперсанд „Мечтае да раздели дните на части, на които тя да поставя заглавия.“
Думите пътешестват и когато се завърнат, вече не ги разбирам.
Да не се усмихваш, е като да забравиш да полееш цветята.

 

Серафина и черният плащ

 

Докато четях, още от първите страници – та чак до края, в ума ми жужеше една зарадвана мисъл – това е страхотна първа книга за някое дете.
Дете, дете – на 12 години, да речем. Може и на 15. Знам ли ви децата, вие си ги знаете.
Кой каквото дете си има.
Моето например не четеше книги до към 11 – 12 клас. Сега го счупват от четене на книги за архитектура, нека му. Той безвъзвратно е пропуснал шанса „Серафина” да му бъде първата.
Пак зависи от вкуса и нагласата, обаче „Серафина и черният плащ” на Робърт Бийти има няколко безспорни качества:
– Чудесно увлекателна е, не ти се оставя. По едно време направо бях с усещането, че са ме ударили в кантара – имах си за четене, а после внезапно свършиии.
– Буди силни емоции – и радост, и привързаност, и любопитство, и страх, и престрашаване, и ужас, и решителност.
– Написана си е по правилата и на криминалния жанр (има загадка, има подхвърлени улики, има преследване, всичко), и на вампирския тип книги (гнусно създание, въоръжено със свръх-способности и почти непобедимо. Ама само почти.)
– Но пък стилът е чудесен, с хубави думи и изрази, без да подценява читателя, сладко разказване (преводът е на Паулина Мичева).
– Героинята е момиче, което, докато преследва вампири и се бие с пуми, мечтае за хубава рокля, за приятели, чуди се какво не й е в ред, мисли си, че е дефектна, а на края на книгата открива, че дефектите й са дарове и й предстои да се научи как да ги овладее и да се възползва от тях.
Тя обича много татко си, но изобщо не го разбира, а после, след разни приключения, го обича още повече и след като е узнала много важни неща за миналото, пак няма да го разбира, но какво от това?
– Момичето че е странно, странно е. Това е чудесна изходна точка да си създаде мироглед, който не съди хората, а е добронамерено любопитен. Тя наблюдава, мисли, вълнува се, и е освежаващо лишена от предразсъдъци.
– Краят е чудесен. А историята има продължение, което още не съм прочела, но като нищо ще се окаже чудесна втора книга за това, същото дете.

Така ние, серийните ненаситни читатели, ще ставаме все повече и после ще завладеем света.

Ето ви един цитат от случайно разгърната страница:
Веднъж Фина се бе промъкнала покрай прозорците на зимната градина, която бе цялата осветена заради бал по случай лятното слънцестоене. Наблюдаваше как момичетата в красиви рокли се полюшват насам-натам, танцуват с момчетата и пият пунш с мехурчета от гигантски фонтан в средата на залата. Винаги бе искала да бъде едно от тези момичета с хубави роклии лъскави обувки. Оркестърът свиреше, хората разговаряха и се смееха. Приведена в сенките под прозорците, Серафина се взираше в каменните лъвове, които охраняваха безмълвно входната порта на къщата, и си мислеше, че те сякаш също я наблюдават.
Не знаеше какво е мнението на Брейдън за нея, но в едно беше сигурна – тя бе различна от всички момичета, които младежът бе виждал до сега. Не беше наясно дали това я правеше негов приятел или враг. Но той със сигурност беше забелязал, че тя е различна.

Градината на малките промени

Леки книги за тежките моменти.
Забавни книги за скучните часове.
Вдъхновяващи книги за унизително тежките години.
Как ли се пише такова нещо?
Очарователна книжка, която блясва като рибка и като рибка се изплъзва между пръстите ти, стрелва се в мислите ти и отминава, или пък се скрива в подмолите на умората и тъгата ти и остава там, за да раздвижва водите, да освежава теченията, да те ободрява, без сам да разбираш защо.

След интересната и доста смешна книга за скучния и доста тъжен живот на фокусника, вчера и днес прочетох нова хубава книга по препоръка на Таня.
„Градината на малките промени” от Аби Уаксман.
Заглавието е като стихотворение.
Името на преводачката – също: Надежда Розова.
И аз искам да се казвам Надежда Розова!!!

Това е книга за градинарството.
Без да се замисля, се сещам за цял куп книги, в които всяка глава започва или завършва с рецепта или полезен съвет: „Свещената билка”, „Като гореща вода за шоколад”, „Малката билкарница в Монмартър”, „Афродита” на Алиенде, готварските книги на леля Ог и на мама Муминка…

И тука така (итукатака – много е приятно да си го повтаря човек). Между отделните части на книгата има градинарски съвети, които са най-сладкото нещо. Много са хубави, не само че не ги прескачах, ами направо съм запленена от тях.

„Помнете, дори една саксия на балкона е градина.”
„Градинарите обожават да отглеждат други градинари.”
„Ако нямате пари или място за тези инструменти, купете си само семена и си послужете с ръцете. Растенията пет пари не дават.”
„Следете за вредни буболечки – лукави са.”
„Водните капки върху деликатните листа се превръщат в лупи за слънцето, изгарят растението и страшно го дразнят.”
„Нормално е първите цветове да не връзват. И мъжките, и женските цветове трябва да се отворят, да се опознаят, може би да пообщуват, да гледат някой филм, просто да се поотпуснат, нали разбирате.”
„Закалете разсада, като го държите на открито по няколко часа дневно и му говорите рязко.”
И още много такива 🙂

Сега, няма да излъжа, ако кажа, че въпреки че Надежда Розова и гугъл твърдят, че съществува дума „мулч”, аз не съм съвсем сигурна. Може би една бележка под линия би ме направила по-малко непримирима.
Също така не вярвам, че цялата описана реколта в последната глава може да бъде отгледана за 5-6 седмици, смятам, че отнема повече време. Но пък от друга страна, аз не съм проверявала и засичала, а авторката вероятно е

Яааа! Един черен гълъб кацна на терасата ми, точно на мястото, където обичам да снимам играчките, върху камъните!

А авторката вероятно е, затова няма да споря.

Макар че в „Градината на малките промени” няма фокусници, за мен тя е книга за чудесата. За това, че човек се отглежда, за да расте като растение. Отглежда децата си, отглежда се сам, отглежда си и приятели, които отглеждат него. Това е книга за приятелите. Ами да. Напомня ми за „Нотинг хил” и „Четири сватби и едно погребение” – в тях има и хубава история, и смешки, и красиви актьори, които играят чудесни, добри герои, и филмите биха ми харесали заради всичко това, но аз ги обичам, защото това са филми за приятелството.
Книгата показва как човек може да бъде приятел със сестра си, с мъжа си – дори след смъртта му. Как можеш да имаш стари приятели, но можеш освен това да си намериш нови, дори ако вече мъничко си остарял.
Лили си намира приятели, и то толкова много, че до последно трябваше да се съсредоточавам, за да свържа имената с героите. Много симпатични хора 🙂

Лошото е, че сега пак си търся книга. Ще се опитам да оползотворя това желание за четене, че знам ли го кога ще изчезне отново.
И гълъбът си е тръгнал, без да забележа. Няма снимка.

Внезапното бягство от действителността и други мизерии

Аз съм идеална за приказки. Точно съм.
Във всеки случай, не съм прекалено голяма за тях и не мисля, че някога ще бъда.
Прекарах твърде много юлски часове в леглото си, в тих безразличен унес, слушах Ленард Коен, от почивка нямах сили за нищо, работата ми стоеше недовършена, дни, прекарани в тлеене, и юли щеше да изтлее целият. Но тогава си измислих пилетата и те ме върнаха към живота, последната седмица се разкудкудяка, напълни се с цветове и перушина, и като се събудих най-после, ми се дочете.
Книгата ме избра в книжарницата, събрах си всичките левчета и стотинки от джобовете и те се оказаха точно колкото ми трябваха за „Den stora verklighetsflykten”.

Авторът се казва Ларш Васа Юхансон, швед е човекът, преводът е на Росица Цветанова и от тук нататък ще наричаме книгата, както е на български, „Внезапното бягство от действителността и други мизерии”.
Защо са добавили мизериите в това заглавие, аз не знам, но не ми пречи. Книгата е забавна, но не прекалено. Искам да кажа, всичко в нея може да ти се стори смешно, ако си във весело настроение и гледаш  думите любопитно, без да ги насилваш. Например героите и отсам, и отвъд линията от сол са чудни образи. Гледай:
„Вратата на къщата се отвори на второто почукване и ме посрещнаха две озадачени лица. Жена и мъж на около седемдесет години. Дядо и баба ще да е по-точното определение. И двамата бяха малко кокалести, жилести и загрубели,ала сините им очи бяха свежи и будни. Дядото беше сресан на среден път. Гъста, права и избеляла сякаш от слънцето коса, която му стигаше малко под ушите. Косата на бабата беше рядка, сплъстена и сива. Наподобяваше барета от одимен захарен памук. Едва ли не ми се стори, че дядото и бабата са си разменили прическите. И двамата носеха работнически гащеризони. Неговата риза бе червена, нейната – зелена.”
Това са Гунар и Грета и те са само двама от шареното население на гората, в която попада окаяният фокусник Антон. Аз много ги харесвам от първия поглед до последния, но няма да цитирам как изчезват от погледа, за да не издам края.

Макар че, защо да се лъжем, краят си е съвсем предвидим. Това е приказка по всички правила, буквално човек може да открие една по една всички функции на Проп – забрана, нарушаване, дамгосване, преследване, завръщане, намиране на магически помощник – точно както си трябва, чак до срещата с любовта на финала.
Героите са шарени, цялостни, малко плоски, като на плакат. Някои са разтапящо симпатични, други зли, още по-други – безумно дразнещи, чак ми беше смешно как се хващам – ядосам се и после усетя, че точно това се очаква от мене, а всъщност е смешка и половина.

Тогава защо толкова много ми хареса тази история? Сигурно защото се привързах към шосейния бродник Антон, гледах го как се самозаблуждава, как се мъчи като грешен дявол, както се казва, и ми беше приятно да съм така уверена, че нещата ще се подредят за него. Радвам се, че той успя да разчупи ужасния модел, в който сам се беше забил, и да започне да си лекува душата. Някак се обнадеждих и за себе си. Не че аз съм мрънкащ двуметров фокусник с низходяща кариера… къде ти, далеч съм от двата метра аз…
Харесва ми как е разказана приказката, интересно, забавно и спокойно. Харесаха ми фантастичните същества и имената им. Моля ви се, може ли да има на света Горска кралица с неприлично секси телепатичен глас на име Говнянката (на галено – Говни)!
Има още преждени свинчета, Среднощен хлопач, Серен момък, Кюфтак, Сръдливец, Безумен вресливец, Лентяй, Щуроскръц, има и прасъщества като Разридателя. Предполагам, че преводачката е прекарала прекрасни часове в измисляне на смешни имена.

А, да, сетих се за още едно нещо, което ми допадна. Горкият Антон е ужасно завистлив.
Аз не си позволявам да съм завистлива и ревнива и да падам духом, а за това понякога се изисква страхотна дисциплина и въздържание. А пък той най-волно и свободно джапа в езерца от самосъжаление, завист и разочарование.
Може би няма да е лошо понякога и аз да си давам воля на лошите чувства. Лоши, хубави – мои са си. Без прекаляване, нали.
Харесва ми колко добре е подредена историята. Всичко си идва на мястото в точния момент и нищо не остава неизползвано. Харесва ми ритъмът, в който нещата се повтарят (Себастиян закача пердетата на Шарлота и това е началото на края, Антон ще закачи пердетата на Сага).

Харесва ми да ми разказват приказки, повече сладко, отколкото иронично, и да виждам как хората се справят с проблемите във и извън себе си.
Така че „Внезапното бягство от действителността” не е книга, която ме е разтърсила или е променила живота ми, но промени няколко от дните в края на юли, разсъни ме, забавлява ме и сега много ми се иска да си намеря друга, подобна на нея, защото чувството, докато четях, беше чудесно.
Аз я препоръчвам усмихнато и убедено.