Честита Първа пролет, честит Ден на поезията, честити всички ние всеки ден.
Гледам календара и малко се плаша – вече не ми е останал почти нито един свободен ден през април, през май са ми заети четири дати, но със събития, за които от сега се готвя. Къде ще вместя прочитането на поне две книги седмично? По този повод вчера отделих два часа, за да почистя зад блока. Този път имаше нюанс: за първи път от години видях, че госпожата, която трябва да чисти, наистина е хванала метлата. Хвърлих се като лъв, тигър и дракон едновременно, с метла и лопата в едната ръка, а в другата – с празни чували, плющящи като знамена, и цъфнах до нея, за да й помогна. В тежкия физически труд наистина нещата се получават по-лесно и по-добре, когато не си сам. Ако една работа сам човек я върши за 10 часа, да речем, ако са двама, ще я свършат не за 5, а за 3. Така мисля. Когато си сам, има момент на отчаяние. С леля Тонка приключихме за около два часа, тя вече беше натрупала основните купчини боклук, аз ги изнесох и почистих поляната. Под пласта мръсотия се показаха лалета, нарциси и невени. Те са много упорит народ. Мене от цветята ме е срам, че гледат в какво превръщаме градинката им.

Две статии за книги в „Сега“.
Така се случи, без да е планирано – на Деня на Ирландия препоръчах ирландска книга. „Три светлини“ от Клер Кигън. Чувам, че филмът по нея също бил много хубав.
Статията е тук:

Поезията на мълчанието, по ирландски

Втората книга за седмицата е „Шепотът под вратата“ на Т.Дж.Клун. Макар че в нея се говори за смъртта… Разбира се, че когато говорим за нея, всъщност коментираме живота – какво му дава смисъл, кои са най-любимите ни хора, места и неща, и дали наистина ще се разделим завинаги. И има ли втори шанс. (Spoiler Alert: Има.)
Статията е тук:

Какви са плановете ти за след смъртта?

С просто око се вижда пролетта – дърветата вече зеленеят и като се прибирам, ме поръсва цвят от бадеми и джанки.
Покрай новия празник – от тази година всеки последен понеделник на месец март ще бъде Ден на европейския писател, считано от 27.03, а и защото има много инициативи, свързани с четенето през април и май, започнаха да ми се обаждат добри хора от близо и далеч, да отида при тях и да разкажа разни хубави истории на децата им. Главно при деца ме канят.
На мен ми се налага да отказвам, защото трябва да си стоя в Стара Загора… обаче все пак ще намеря начин да отида другата седмица в Хасково; по-другата за ден в София, още по-другата – в Силистра.
Междувременно чета хубави книги.
Едната статия е за „Лавандуловото момче“ на Бюрхан Керим, тук:
Млад актьор ни води през уханния свят на „Лавандуловото момче“

Втората статия е за „Итака“ от Клеър Норт. Толкова много ми хареса, че по препоръка на Мила Ташева прочетох и „Песен за Ахил“, но статията за Ахил ще остане за април, не само защото се римуват, а и за да не дотягам с две книги на сходни теми в една и съща седмица.

Женската гледна точка към „Одисея“

Тези дни само четох, даже съм с една статия напред, но сигурно ще има дни, в които няма да мога или пък няма да искам да чета, преднината се стопява много лесно. Вече се запролети, няколко дни вече закачам хамака на терасата за по няколко часа следобед. Обнадеждена съм. Преведох и две хубави книжки, в едната се разказва за щъркел, в другата – за овца.

Двете статии в „Сега“ – едната за български разкази, другата – за роман от английски автор на тема Гърция.
„Трева и звезди“ е новата книга на Станислава Станоева. Чела съм само нейни стихотворения и прозата й ме изненада много приятно.
Статията е тук:
Кой не обича Пловдив?

Втората книга, „Живот по гръцки“ на Питър Барбър, е развлекателна и интересна, но очаквам да чуя какво ще каже за нея сестра ми. Кака живее от 33 години в Гърция и това ще бъде истинският изпит по достоверност и надеждност на фактите.
Статията е тук, със заглавие от редакцията:
Питър Барбър и неговата голяма луда гръцка сватба

Тази вечер много ме боли главата, не съм способна да напиша нещо повече.

По две книги на седмица, които избирам между новоизлезлите заглавия, прочитам и ако усетя, че имам какво да кажа за тях – пиша си статиите. Ако нямам мисли за споделяне, прочитам трета и четвърта. През останалото време домакинствам, чета-пиша-редактирам-превеждам, а в края на седмицата имах най-любим гост.
Имам нужда от по-голям размер денонощия, примерно по 50 часа, но без да сменям планетата засега.
В деня, когато войната в Украйна навърши година, в „Сега“ излезе статията за книгата „Вътрешното гето“ от Сантяго Амигорена. Тя е за един мъж, евреин, който е емигрирал в Аржентина през 1928 година и нищо не го застрашава, но той е изплашен и дълбоко нещастен, защото вече е 1940, а неговите близки все още са във Варшава. Уж знаем много за войната, а допускаме да се повтори, хора да убиват други хора, все едно животът и без това не е претъпкан със страдание.
Статията е тук:
Книга – паметник на убитите по време на Холокоста

Втората книга, за която писах, е „Тази благодатна земя“ от Уилям Кент Крюгър. Тя е от онзи вид, които създават свой собствен свят, в който човек потъва и се отнася. Разказва се за деца, но не е детски роман. Разказва се за беди и нещастия, а е обнадеждаваща. Красива работа.
Статията е тук:
„Одисея“ за малки индианци

С което приключих за месец февруари.
През март ще има цели 5 съботи и недели. Кои ли ще са мартенските десет заглавия?

Най-интересното през миналата седмица бяха репетициите и концертът в операта.
Наложи се да прочета няколко детски книги по определен повод, и още толкова ще пристигнат утре, хубаво да се начета.
Междувременно статиите в „Сега“ са за две книги, които много ми допаднаха.
Първата е нова българска – „Ловецът на пеперуди“ от Костадин Костадинов. Приключенска и мистична, с един толкова жизнелюбив и храбър герой, че ако си нямах любим и ако Лазар Костуро не беше литературен образ, сигурно щях да го потърся да се запознаем, а после кой знае…

Нещо като български „Стогодишният старец, който скочи през прозореца“

Втората книга е „Пазител на портите“ от Джеймс Бърн. Трилър, в който става дума за зловещ заговор, който, ако беше постигнал успех, щеше да разклати икономиката и политиката на целия свят. Добре че беше Дезмънд Алойшъс Лимърик, за приятелите – Дез, който победи лошите поединично и целокупно, при това с усмивка на уста.

За честта на ниските мъже

Миналата седмица ми беше много тежка, по разни причини, които не ми се коментират, но за награда, утеха и разкош завърши добре. С неголям ремонт, който чувствително подобри ежедневието ми в моята стая – ще мога да работя на по-широко и сто на сто няма да ме боли толкова гърбът, защото ще мога да чета и да пиша, седнала удобно (и ще гледам птиченцата почти от упор). Подготвяме се за концерта в петък, което в моя случай означава да слушам музиката на репетиции (което всъщност си е концерт лично за мен) и да избирам стихотворения, а това е повод да си припомня най-любими автори. А в петък и в неделя, както обикновено, излязоха тези две статии за книги, които препоръчвам:

Много ми харесва „Възлюбените“ на Боян Йорданов. Смях се и се страхувах, и се вълнувах във всяка минута, докато я четях. Необикновен език, чудни герои.
Статията е тук:

Eдин български супергерой от 18 век, далеч от патриотичния кич

Другата книга е словенска – „Смокинята“, Горан Войнович.
Миналия месец излезе нов тираж и по този повод я прочетох, бях я пропуснала в началото. В нея родовата история показва през живота на едно семейство как политиката влияе на съдбата на всеки; когато държавата се разпада, никой не може да остане незасегнат. Не че не сме го преживели, но е написано толкова талантливо, че гледаш измислени образи, а виждаш свои тъги, въпроси и любови. Точна затова четем. Чудесно оформление от Живко Петров!

Статията е тук:
„Смокинята“ свидетелства за разпада на бивша Югославия

Когато стане дума за комикси, сърцето ми е останало при „Дъга“, Дарко и неговото вълшебно копче.

В САЩ комиксите са нещо специално, дебел хартиен пласт история, и повечето момчета в американските романи ги четат, или ги крадат, или ги колекционират. В Англия пак така, съдя по това, което се споменава в биографията на Тери Пратчет.
Аз обичам книгите на Сотир Гелев и Пенко Гелев. Не харесвам обаче манга, човечетата ми изглеждат уродливи, с гигантски очи и кой без нос, кой без уста.
Разказвам това, защото моето плахо сърце се събуди от сън и май започна да обиква комикси.

Първо почувствах нещо, докато си четях за приключенията на Пепър и котарака Морков. Поръчах ги предварително от висок старозагорски патриотизъм и от радост, че Никола Райков не спира да създава книги и игри, върви по своята пътека, която вече си е цяла магистрала от тук до Китай, и радва мало и голямо.
Книгите дойдоха при мен с подарък – картичка и писмо, и аз първо ги оставих да се поизмиришат на терасата (легендата за опияняващия аромат на нова книга според мен е точно това – легенда), и после с голямо удоволствие ги прочетох. Кратки самостоятелни истории, свързани от общи герои; силни съвременни послания – за екологията, приятелството, значението на традициите; много хумор и картинки, които ти се иска да прерисуваш толкова пъти, колкото трябва, за да можеш после да ги рисуваш и сам, без да гледаш. Кой може да устои на всичко това?

А днес в размекнатата, разнежена почва на моето меко сърце направи първите си стъпчици нова героиня от комикс. Хилда!
Хилда живее заедно с майка си в малка къщичка, отдалечена от града. Наоколо няма други хора, но пък има елфи, великани и тролове. Домашният й любимец Съчко е бяло лисиче с рогца. Хилда има тънки крака, обути в големи ботуши, и като я гледаш как тича от квадратче в квадратче, не може да не се разнежиш.
Специалното в тази книга е отношението към света, в това число и към читателя. Авторът е един такъв готин, искаш да си му приятел. Видях го ето тук:

и вече освен приятелка искам да съм му и майка, защото ми напомня за моя Иво.
Непременно си пуснете клипчето, за да видите, още в самото начало, как от Нетфликс са се свързали с него, за да му предложат да превърнат поредицата в анимационен сериал. Заразително е! Да си играеш и да влизаш в историята, и да си намериш приятели на твоя акъл! Толкова вдъхновяваща приказка!
А пък и самият Люк Пиърсън прави първата крачка, като ни показва първоначалните скици, моменти от работния процес и например първата рисунка, на която Съчко е спрял да бъде коте и е станал лисица.
И пак нямаше да квича до небесата, просто щях тихо да обичам горския човек (с неговата сложна личност), и факта, че майката на Хилда според елфите е момиче…

Но любовта.
Любовта на великаните, които не спират да се надяват, и чакат, докато се превърнат в планини, и пазят планетата, и после се хвърлят в небето, хванати за ръка.
Това е най-нежната любовна история, която съм чела напоследък. Никога няма да я забравя.
И вече чакам с нетърпение следващите книги от поредицата за Хилда.

Имахме гости, кръстът ми е схванат, врабчетата ядат на терасата, чак ушите им плющят, превеждам една книга, а тя ми се опъва, и междувременно – вижте какви интересни книги чета.
Тази седмица разказвам по нещо във вестник „Сега“ за тези двете:

„Москва не е последната гара“ разказва за едно момиче, от детството в Иваново, през студентските й години в театралното училище в Москва, първите й роли на професионална сцена и после – една невъзможно голяма стъпка навън… Животът на обикновените хора в Съветския съюз от 50-те до 70-те години на 20 век.

https://www.segabg.com/category-culture/moskva-koyato-se-prevurna-otrova

Втората книга си я купих непредвидено – имам две колони от книги за незабавно прочитане, а си взех „Приказка“ от супермаркета и дадох 30 лева, защото денят ми беше много тежък и имах нужда от награда, да избягам и да се махна за малко. Стивън Кинг знае как да ни заведе другаде и да ни запълни времето, без да ни го губи.

https://www.segabg.com/category-culture/prikazka-na-stivun-king-funiya-pulna-zvezdi

Прочиташ статия, печелиш книга.

Борю Зевзека е български писател, театрал, хуморист и хуманист. Превръщал е всичко в смях, дори войната – при все че е бил раняван там, награден е с ордени и дори след раняването си не се връща в тила. Убит е от партиен функционер с накърнени графомански стремежи след 9.IX.44. И после незаслужено е забравен от нас.
Калина Захова и Андрей Ташев са съставили сборник с най-доброто от книгите му в един том, който може да бъде свободно изтеглен от сайта на Издателски център „Боян Пенев“.
Заповядайте!

https://segabg.com/category-culture/baraban-ut-na-boryu-zevzeka-bie-otnovo-i-bezplatno

Когато видя, че преводач на някоя книга е Нева Мичева, първо купувам, после чета заглавието и книгата до самия край. През годините безброй пъти съм се уверявала, че щом е замесена Нева Мичева, няма слаби автори и случайни произведения. Може четивото да се окаже объркващо новаторско или тежко в емоционален план, но винаги си струва отделеното време.
Това напълно важи за сборника с разкази на Наталия Мешчанинова. Самото заглавие всъщност е отказ от озаглавяване, до крайност непринуден жест и нежелание да се обяснява и украсява написаното, нежелание да бъде прикоткан купувачът в книжарницата. Все едно авторката казва: „Искаш да четеш? Взимай на своя отговорност. Аз не ти обещавам нищо.“
Така си я представям. Всичко в шестте сравнително кратки разказа от този сборник е картинно и лесно за визуализиране – и читателят се чувства като безпомощен очевидец на престъпление, неспособен да се притече на помощ, почти съучастник.
Авторката споделя, че разказите са автобиографични и след написването им е спряла да сънува кошмари. Освобождаващо, пречистващо споделяне на жестоки тайни, пазени от най-ранно детство. Смазващото чувство за вина, което е вменено на жертвата – затова, че е жертва, затова, че не е била спасена.
Героинята е дете и разказът проследява живота й от около петгодишна възраст, после на 9, на 13, на 15 – до времето, когато вече е свободна млада жена с професия и собствено семейство.
Самата идея за роден дом и роднински отношения е проблематизирана. Семейството е формално, в него липсва сигурност, обич и благост. В дневника си момичето се опитва да редактира живота си, да го разкраси, да му втъкне поне мъничко смисъл. Грозотата в отношенията е неразрушима. Случайните благородни пориви много скоро се превръщат в собственото си отрицание, дори осиновеното бебе е заподозряно за въплъщение на дявола.
Героинята се опитва да компенсира с обич, загриженост и старание. Не получава закрила от майка си, затова с цялата си пламенна душа се опитва тя да бъде закрилящата. Насилвана от пастрока си, се хвърля да търси любов сред случайни мъже, които също я насилват.
Веднъж осмелила се да каже на глас истината за майка си, за да стигне до край, тя не спестява и истината за себе си. За всички непоносимо срамни неща, които е правила. Без обяснения и без оправдания, като наложено самонаказание. Заради ума и съвестта си става омразна за „близките“ си – защото животът минава в студ и жестокост, все едно винаги е било така и така трябва да бъде, а грозотата става видима заради ужасения поглед на детето, което я осъзнава.
Героинята вярва в силата на думите. Има един наистина поетичен разказ, в който като нежен рефрен се изреждат природни образи, красиви феномени, изящни мигове: „Като видя ягода, си намислям желание. Като видя следа от самолет – също. Или звезда. Или вълна… Като видя дъга, си намислям желание. Разрази ли се буря, си намислям желание. Ако кажа нещо едновременно с друг, си намислям желание. Щом дойде пролетно равноденствие, си намислям желание. Дано да падне от скала и да го изядат мухите.“ Беззащитно и безпомощно, насилвано от години, молитвата и мечтата на детето е насилникът да умре. В друг от разказите майката обмисля да направи „мокра поръчка“, за да се отърве от голямата си дъщеря, така че… такова им е семейството. Но момичето призовава смъртта само с красиви думи (забележете ритъма – чудесен превод!), и е убедена, че след години с написването им е предизвикала тази смърт.
И с тази книга, с оголени, жестоки, смели думи, хвърля тежестта на грозното си детство от гърба си. Тази книга е подвиг.

Статията е публикувана на 25.02.22 г. във вестник „Сега“.

Иронична ода за руската котешката душа

„Дните на Савелий“, Григорий Служител, превод от руски Ася Григорова, изд. „Гнездото“

Савелий е московчанин, роден на една от централните улички, недалеч от три православни храма. От най-ранното детство той опознава архитектурата на града, реката, историческите събития, които са се разигравали на техния фон, изучава обитателите на Москва. Културата, музиката, класическата философия текат във вените му. Той проглежда и има спомени още от времето, преди да се е родил. Надарен с изключителна интелигентност, Савелий проговаря на руски от първия си ден, свободно ползва и френски, разпознава фрази от италиански. И мисли, мисли, мисли. Обича семейството си с нежна и надменна обич, но останалите са му любопитни най-вече заради вродената му любознателност, а не защото са кой знае колко интересни сами по себе си. Савелий е чувствителен скиталец, свободолюбив философ, меланхоличен нехранимайко.
Освен всичко това, Савелий е котарак.
Котешката гледна точка – от долу нагоре – разкрива необичаен ракурс към ежедневието на многомилионния град. „Очудняването“ прави повествованието свежо и комично. „В битов план положението на леля Мадлен беше от добро по-добро… Но личният й живот не вървеше. Пазачът решил да кастрира леля.“ При цялата си ерудиция и дълбочина на разсъжденията, често пъти Савелий реагира с детска чистота, невинност и наивност. Той често не разбира мотивите на хората, но безпогрешно разпознава добротата и благородството. Като чистокръвен московски котарак, няма проблем с руския език, но кой знае защо не разбира нито дума на киргизки. Едни от спасителите и временните му… (Савелий не би приел думата „собственици“) осиновители са от Киргизстан. Той не разбира думите им, макар че съвестно ги предава, записани фонетично на кирилица, затова пък оценява и великодушно приема помощта им.
Котаракът среща и добри, и зли хора, и умни, и глупави. Истината е, че среща и точно такива котки. Разсъжденията му са фойерверк от остроумие и изискани изрази. „Животът на котките не е дълъг. Съдбата винаги ни гали срещу козината.“ „От къде, от какви шумерии и месопотамии е тръгнал този глупав навик хората да затъкват с котките душевните си пукнатини?“ „Отдавна бях забелязал, че колкото по-лош е почеркът на Господ, толкова по-твърда е ръката на изпълнителите на волята Му.“
В крайна сметка, всички пътища и перипетии водят Савелий към върховния смисъл на живота – любовта. Написано е толкова хубаво, че не искам нито да преразказвам, нито да оценявам тази любовна поема. Дори само заради тази част си струва да прочетете книгата, защото е прекрасна.
Авторът, Григорий Служител, е известен театрален актьор, а „Дните на Савелий“ е дебютът му в литературата. Книгата е бестселър и е отличена с наградите „Большая книга“ и „Ясная Поляна“.

Статията е публикувана на 07.01.22 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.