Забранете тази книга

 

„Забранете тази книга” е кратък детски роман за бързо прочитане. Действието се развива само за няколко дни, но в тези дни на героинята се случват толкова важни неща, че тя със сигурност няма да ги забрави, дори когато стане голяма и има собствени деца и внуци.
Ето така си седя на леглото и си мисля за бъдещето на Ейми Ан, а после се сещам, че тя не е истинско момиченце, а само геройче от книга, и разбирам колко хубава е историята и как хитро ме е приобщила, а уж съм изпечен стар читател.
Сюжетът е прост и може да се разкаже с две изречения: в библиотеката на едно училище забраняват цял списък с книги под предлог, че могат да бъдат опасни за децата. Третокласничката Ейми Ан преодолява срамежливостта си и заедно с приятелите си намира начин да спаси от забрана любимите си книги. Докато се бори за книгите, тя започва да общува по-успешно с другите деца и с възрастните, научава, че има много пътища към една цел и е важно да избереш най-подходящия за момента, разбира какво е да се поставиш на мястото на другия и да вникнеш в гледната му точка, научава се да споделя – мисли, книги, каузи, спечелва уважението на околните. Много й се събира за няколко дни и не й е лесно, но човек не израства от лесното, нали?

Добре, знам, че издадох горе-долу какво става, но имам оправдание:
– децата не четат препоръки за книги от разни лелички, а книгата е главно за детска аудитория.
– възрастните, които биха прочели моя текст, ще се забавляват толкова много като подхванат „Забранете тази книга”, че изобщо няма да се сетят за мен, а ще си следят историята и ще се радват.
Защото:
Преводът на Елена Павлова е хубав, гладък и лек, нищо не ме подразни, толкова е приятно, благодаря!
Книгата е оформена много интересно и уютно и отвън, и отвътре – с купчинката обикнати, спасени и споделени книги, която расте в полето отдясно (ще видите).
Главната героиня е бонбон! Момиченце на девет години с две сестрички, които са истински чудовища (верно са нетърпими, но като не са ми на главата, направо ми иде да ги намачкам и нацелувам). Впрочем, таткото на Ейми Ан също е подходящ за нацелуване.
Ейми Ан, освен останалите чудни качества, които притежава и заради които всяко момиче и момче биха искали да й бъдат приятели, е и много наблюдателна. И понеже историята е разказана през нейния поглед, всички герои са уловени с нещо ярко и характерно, така че аз се чувствам, все едно ги познавам отдавна.
Най-любима ми е библиотекарката с роклята на точки, естествено.
Ейми Ан има навик да премълчава нещата, които мисли. Аз по-често имам същия проблем, само че наопаки – първо казвам думите, а после мисля дали е трябвало да говоря. Но като виждам какви добри неща се случиха с нея, когато се научи да се обажда на място, чудя се дали да не опитам аз пък да си премълчавам понякога.
Развитието на събитията е предвидимо, но не по глупав или дразнещ начин. Освен това предполагам, че за децата нещата няма да са толкова прозрачни.
Много ми харесва чистият и точен изказ, с който са предадени миговете. Чувствата – решителност, колебание, огорчение, досада, моментът, преди да е поемеш риск, моментът на облекчение. С очарователна лекота, без да се натиска прекалено. Емоциите са нарисувани с чисти и ярки бои, които изглеждат красиво и поотделно, в реда, в който се леят, а също и когато се смесени. Няма мръсни и грозни оттенъци. Хубаво е.
Като бивша учителка, беше ми любопитно да хвана някои от похватите, които учителите на Ейми Ан прилагат, начинът на общуване, дори самата организация на училището. Директорката с бананите – каква симпатична директорка! Часът по свободно четене – един час от седмицата, определен за това, всяко детенце да си чете наум книжка, която си е избрало – всяка книга, само да не е учебник. И децата обичат този час.
Ейми Ан обича четенето.
Ако й беше безразлично, тя нямаше да обърне внимание на глупавата забрана. Още повече, че тази забрана е представена по загрижен, политически коректен, съвсем безобиден уж начин. Децата извеждат тази хиперкоректност до абсурд, иначе тя би могла – какво би могла, тя се приема безропотно от обществото и от всеки отделен човек в него. Какво да се занимаваме с тия глупости, нали…
Книгата показва колко е важно да ни пука. Да си разваляме спокойствието в името на нещата, които смятаме за важни. Да правим жертви и да търсим съмишленици. Да не се отказваме. Да не пестим сили.
И, разбира се, това е книга за книгите и библиотеките. Любимото ми!
Ето основната идея, както е на стр. 75.
Хубавите книги не бива да остават скрити. Трябва да се четат от колкото може повече хора и колкото се може повече пъти. Само че това не беше съвсем вярно. Не само хубавите книги не бива да остават скрити. Отнася се за всички книги. За която и да е книга. Няма значение за какво се разказва в тях и дали аз ги харесвам, нито дали ги харесва госпожа Спенсър или пък училищното настоятелство.
Аз имах късмет. Родителите ми бяха готови да ми купят всяка книга, стига да ги помоля. Но не всички родители биха го направили. И не всички можеха да си го позволят. Именно затова съществуват библиотеките: за да осигурят на всеки равен достъп до книгите. Това бе и причината да отворя библиотека „Шкафчето на забранените книги” и заради това възнамерявах да събера всички книги, забранени от госпожа Спенсър. Дори тези за Капитан Гащи.”
Нали е умно дете Ейми Ан!
Разбира се, често забраната прави нещата по-сладки (например ябълките). И обратно, но всъщност същото: задължаването и натрапването отблъскват дори от неща, които сами по себе си не са неприятни. Но това са твърде елементарни методи за събуждане на интерес и обич към четенето и създаване на трайни навици. Разбира се.
И още нещо, с което „Забранете тази книга” спечели и без това отдаденото ми сърце. Много се забавлявах дори само със заглавията на книгите, които са споменати. Откакто четох „Градът на сънуващите книги“, не бях попадала на толкова много чаровни заглавия, а тук става дума за имената на реално съществуващи книги – още по-страхотно. Заглавието е като адрес, като врата, която можеш да отвориш и да влезеш в градина, да тръгнеш по път, да гледаш към различен хоризонт. Имах това чувство – като пред път – през цялото време на четенето.
С удоволствие ще потърся онези книги, които са споменати и са преведени на български. С нетърпение ще чакам да бъдат издадени онези, които още не са. В очакване съм. Списъкът с книгите, споменати в историята, е много по-полезен и интригуващ, отколкото въпросите от Наръчника за ученици и учители. Само той ми покътна настроението, но аз пък с кеф го зарязах след първите няколко реда и така си възвърнах непокътнатия вид.
Обобщение: прочетете тази книга. Умна, забавна, може да помогне на много хора. Точно такива приятели си търсим, нали?

Странната тъга на Ава Лавендър

Била съм прекрасно бебе във всяко отношение, или поне така са ми казвали.
Имала съм тъмни очи и гъста коса като на майка ми в деня, в който се родила – чак до буклата на тила. Като се изключат крилата, аз съм била съвършена. И крилата дори не били кой знае какъв проблем.

Не зная дали е било точно това изречение, или друго, подобно на него. Отворих „Странната тъга на Ава Лавендър“ напосоки, прочетох твърдение, смущаващо с лекотата, с която се смесват възможно и невъзможно, и ми стана ясно, че тази книга е от моите и няма как да не я купя.
Чаровно и невъзмутимо се разлива историята на едно момиче и на нейното семейство, три поколения назад, като живите съжителстват с призраците на обичните си мъртви, любовта е основание човек да се държи особено и това не смущава околните, а ароматът на цветята и вкусът на хляба са съществени обстоятелства и причини за вземане на важни решения, мирисът на дъжда променя съдби, а любовта приижда като порой и се оттича като студена вода, и животът на героите е толкова пълноценен, страстен и вълнуващ, че въвлича читателя и не го оставя дълго след като последното изречение (и то какво изречение!) е прочетено и книгата е затворена.

Плътното усещане за страст, влага и чудеса остави в мен впечатлението, че чета книга на латиноамерикански автор, и макар че с очите си виждам, че авторът е синеока млада жена на име Лесли Уолтън, а Петя Петкова е направила превод от английски език, усещането ми си остана горещо-тропическо. Заради дъжда, но най-много заради чудесата.

Ава Лавендър е момиче, родено с крила, но това е почти съвсем естествено, не е първият случай в рода им. Пиерет, сестрата на майка й, се е превърнала в канарче заради любовта си към един възрастен любител на птиците. Баба й пък се е превърнала в син прах – от тъга. И прахът, и перата, останали от Пиерет, са заровени в една леха в градината, както е нормално да се постъпва с тленни останки.
Една жена отказва да слезе от влака, докато не стигнат до град, в който тя усеща, че би могла да живее.
Един мъж конструира изкуствени криле и прави опит след опит да се научи да лети.
Едно момиче се самоубива, като изрязва сърцето от гърдите си.
Друго момиче живее самичко в къща с кула, и не напуска къщата дори и сред смъртта си.
Една жена се отдава на страстта си към сладкишите, след цял живот смирение и въздържание.
Събития от подобен вид и порядък са положени едно до друго като релефни и ярки мазки с маслени бои, които някъде се докосват и преливат, другаде контрастът крещи, но общата картина е вълнуваща, хармонична, изпъстрена със сияния. Хора и птици, момче и куче, призраци и ангели живеят в очакване на едно чудо, което да изкупи всички грехове и да възнагради всички страдания, усилия и вярност.

Точно заради сгъстените емоции не бих определила книгата като фантастика, макар че са описани нереални, невъзможни събития. Не е и фентъзи. Ава Лавендър е обикновено момиче с крила. Романът е и любовен. Може да се каже, че има и криминален мотив – действието е напрегнато, на много места има улики и подсказвания, които предупреждават какво ще се случи или създават лъжлива надежда, че нещастието може да бъде избегнато, има престъпление и наказание за престъплението.
Аз не зная защо книгата е включена в поредица TeenZone и по какво се разбира, че една книга е юношеска. Наистина това е историята на Ава Лавендър, разказана от нейно име, и книгата свършва, когато Ава е на около 16 години; но тя самата излиза на сцената малко преди средата на книгата. Всъщност това е повече историята на баба й и на майка й. И никой от героите не е пощаден от любовта, а когато човек е влюбен, той е централен герой, дори да се появи само на пет страници и половина, защото любовта гори като свещ и огрява събитията с по-различна светлина.
Ако се определя като юношеска всяка книга, която е увлекателна,  добре – това мога да го приема, макар че е относително и субективно,  не чувствам вътрешна съпротива.

Историята не би била така убедителна, ако не беше облечена в думи, които й отговарят по красота. Аз вече казах за замайващите с магията си изречения. Така омайващо ми звучат, че се чувствам, все едно всеки момент ще се влюбя, знаете го чувството. На много места спирах, за да прочета някое изречение на глас и да го опитам в устата си. Съвсем произволно ще цитирам, да видим дали и вие ще ги почувствате така:

Нищо не се знае за прабаба ми преди брака й с Борегар. Единственото доказателство за съществуването й можело да бъде открито в лицата на най-големите й дъщери, Емилиен и Марго, и двете с тъмна коса, маслинова кожа и светлозелени очи. (Извън темата – какъв цвят има маслиновата кожа?!)

Миризмата на захарна глазура и преглътната гордост още се долавяла от дрехите й.

 Цялото ми сърце през целия ми живот.”

 По време на престоя му пурпурните цветове насищали въздуха с упоителното си ухание и хората твърдели, че нощем къщата трептяла в тайнствено златисто сияние.

Красивият език е така прелъстителен, че дори когато в някои моменти историята ме изпускаше, продължавах упорито да чета само за да се наслаждавам на сладките думи – до следващото място, на което сюжетът пак ме придърпа към себе си. От всеки ред се усеща копнеж и тъга, дори от самия звук на думите. Това означава, че преводът е вълшебно хубав, нали?
Думите сами по себе си са от значение не само защото те са плътта на текста. Те участват в историята – в семейството на Борегар всяко от децата проговаря на различен език. В по-следващото поколение Хенри проговаря много късно и сякаш едновременно на всички езици, като избира най-хубавите думи от всеки език и изпитва непоносимост към думите, които намира за неприятни. Той говори, само когато смята, че е наистина важно – и точно той, макар че няма крила, е истински ангел – вестител на нещастието, което ще се случи след дъжда, и повтаря предсказанието си упорито и отчаяно, защото никой не го разбира.

Би ми се искало корицата да е по-изящна, за да обвива книжното тяло със същата красота, с която думите обвиват историята, това би ми се искало, да.

След като прочетох книгата – финалът е прекрасен – се върнах на предговора. Той е написан от самата Ава, завършва с подписа й, който аз помилвах лекичко с показалец, и страницата беше на допир като връхчето на бяло перо от гълъб.

Това е истината, която знам. За историите и митовете, обгръщащи семейството ми и моя живот – някои от тях старателно разпространени може би от вас, – мога да кажа, че в крайна сметка установих, че всички те са странно, дори красиво истински.

 

Голяма риба, Даниел Уолъс

Купих тази книга във Варна, просто не можах да устоя на атмосферата на Алея на книгата, на омайните заглавия и на красивите момичета, които ми предлагаха един или друг автор (сега съжалявам защо не взех и „Когато Марни беше там”, книжарката каза, че ще се радвам, докато я чета, защото аз й казах, че не искам да се страхувам, а да се радвам.)
Аз се спрях пред шатрата на Артлайн Студиос специално за новата книга на Патрик Нес, тази с носорозите на корицата, купих я.
Но първо разгърнах „Голяма риба”. Мисля, че изразът на български е „едра риба” и дори ако другото е по-хубаво за заглавие, по-широко и митично, поне две-три места в текста определено плачат за „едра риба”.
Това е любовна история, разказ за копнеж и сбогуване, за спомени, фантазия и смях, за това, колко нежно могат да се обичат двама души, които така и не успяват да се разберат.
Вижте колко подвеждащо е да се използват прекалено много абстрактни съществителни в едно и също изречение.
Историята е за отношенията между баща и син.
Бащата винаги е отсъствал, изчезвал е и се е завръщал и отрязъците от време, в които е бил далеч, и двамата запълват с вълшебни истории.
Тези домашни митове са лишени от всякакъв скептицизъм, недоверие, съмнение и присмех. Синът вече е голям, но той се държи за измислените истории с цялата си обич и невинност. Мисля, че човек трябва да цени невинността си, не да се срамува от нея, не да я прикрива и да я зацапва с присмех, за да се хареса. На кого да се хареса? Сетих се за един куплет от онова хубаво стихотворение на Павел Матев, „И просто да не сме самички и вяра в дружбата да свети, приемаме от безразличните най-безучастните съвети.” Ей така, зорлен, срещу душата си вървим.
В „Голяма риба” Едуард Блум, бащата, е митично същество, скитник, създател, опитомител, безстрашен, силен, с добро сърце. Историята му, от раждането до превръщането в риба… В тази история има търсене, копнеж по разбирането и докосването. Радостта от смеха и раздразнението, че този смях е прикритие; че събира и разделя едновременно.
Последната част от историята е различна. Само в нея горчивината прелива, красивото момиче полудява от тъга, розовата градина се превръща в блато, любовта потъва в мрак и става недостъпна и сякаш това е причината, която го разболява и го убива.
Чаровните хора понякога причиняват и това.
На четири пъти синът разказва за смъртта на баща си, смъртта е като приливна вълна, която плисва и се отдръпва… плисва.
Синът открадва баща си от болничното легло, от болницата, от града, открадва го и от смъртта, и от реалността, връща го в митовете, в които той истински е живял.
Любовна и омайна книга за копнежа и тъгата.
Хубава книга. Чете се лесно и оставя нежно настроение.

 

Среднощен пост за удоволствието

Картинка

 

да си жив.

Пиша сега и знам, че този миг няма да се повтори. И знам, че утре ще прочета какво съм написала (не го трий!!!) и не, няма да го изтрия.

Любовен ден.

Защото беше горещо, но в един момент седях на една зелена пейка, гледах ружите, подухваше ветрец и настръхнах.

Защото пих кафе с майка и с нашата приятелка другарката Благоева в пълно разбирателство.

Защото имам повече любов, отколкото сърцето ми побира.

Защото.

И защото се прибрах далеч след полунощ от стадион Берое, от генералната репетиция на „Набуко“, защото Верди, защото Миленка и Яничка, защото Петя, защото бях между избраните;
и нямаше комари, а изтичах за бялото вино от хладилника – стадионът е точно до нашия блок, и от терасата светнах на Яничка с фенерчето, а тя беше сама на бяла седалка, насред Б от „БЕРОЕ“, защото режисьорът тичаше като луд по сцената, а Набуко е божествен в тази постановка,

защото в моето сърце има място за всичко това

Благодаря.

Ето ви малко снимки от репетицията, представлението е на 8 юли, неделя, отидете, този живот не ви е даден само за глупости, направете още нещо красиво с него.

Мария беше в Малмьо и летя.

 

Не зная дали ще ме разберете, но не ми се иска да кажа „Благодаря”. Както не ми се искаше да казвам и „Довиждане”.
Като кажа тези благи думи, то ще е точка и ето, пътуването ще свърши официално, а аз не съм готова. Усещането не е като да съм се вкопчила в ръка, която държи моята ръка. По-скоро е все едно съм стъпила върху дланта на великан и ми е добре, не е страшно.
А на мен не ми се ходеше в Швеция! Защото първо трябваше САМА
САМА
ДА ЛЕТЯ
СЪС САМОЛЕТ
И МОЖЕШЕ!!!
ДА СЕ ИЗГУБЯ.
Може да е глупаво и смешно, и дори онези бебенца, които плачеха и си гукаха и спяха в самолета биха ми се смели (те са смели, защото са опитни), но на мене ми беше за първи път и на летището в София се разревах и викам – няма да отида.
Обаче отидох, защото умът ми разбираше каква съм смешка, а на летището в Копенхаген, когато Виолета ме намери, вече бях така:

Освен това Виолета се погрижи за всичко. Беше ми запазила места до прозореца в самолета и в двете посоки, за да се радвам. Показа ми как точно ще намеря пътя на връщане. Беше ангелски търпелива, но не скучно-ангелски, а весело и интересно-ангелски. Още с идването и в чест на бъдещата ми книга тя ме постави на розова диета от сьомга и розе. Щастливи времена! Аз и на нея не й казвах „Благодаря” всеки път, когато ми идваше да го кажа, защото разговорите ни биха били изключително монотонни, а и никак не бих искала да я изнервям, видно е защо:

Не бих могла да си представя, че на света има толкова чисти, подредени, живеещи с природата, устремени към уют и красота градове. Знам, че моите думи нищо няма да покажат, а снимките ме омаломощават допълнително. Мисля, че ще се наложи да ги групирам в още няколко поста, сега ще сложа произволно няколко…

Не искам да изпадам в някакво превъзнасяне. Всъщност шведите са доста изостанали. В момента им цъфтят люляците и акациите, и рапицата, дори черешите им сега доцъфтяват, докато нашите свършиха тази работа ехее откога.
Или пък онова с путките! Общината в Истад възложила на една авангардна художничка да изрисува две стени (едната от които е на училище), и жената направила красиви цветни стенописи, изобразяващи артистично, пъстроцветно и категорично… това. Това де. Изостанал народ. Нашите съседки, бледолики дами на почтена възраст, сестри, не използват тоалетната си, защото е неекологично и неикономично толкова вода от казанчето да се хаби само за едното пишкане, затова си вършат работата на терасата и плискат всичко навън. Чисто и просто, ама много просто. И образователно. (NB Да предупредя Иво като се върне,  като излиза на терасата на стаята си да не поглежда наляво!)

Срещата с българската общност, конкретният повод за пътуването ми, беше… (сега изпадам в мечтателност). Счупих казанлъшкия рекорд за дълга среща и доста надвишихме двата часа.
Аз не знам и не разбирам защо те направиха всичко това за мен. Вие може да летите и да пътувате навсякъде редовно, но за мен това беше огромна крачка, нещо невъобразимо и чест, и радост.
Мисля, че го направиха не за мен лично, а за стихотворенията.
Момичета, в момента ям кокосова сладка, кафето е на котлона, и мисля за вас толкова усмихнато, че и вие сигурно се усмихвате. Благодаря!

Видях още библиотеката в Малмьо (ще сложа снимки отделно), и много птици, и прозорци с бели лампи на первазите, и море, от мисълта за което усещам солена тръпка под езика и ми се доплаква, защото искам там, и още птици, също така зайче в парка, камъните на Але (отделен пост със снимки), и институт, в който се грижат за вдъхновението на учителите. Видях да ремонтират сгради, но за да е безопасно, чисто и хубаво, целите им фасади бяха покрити с платно, върху което е отпечатана фасадата, такава, каквато е в неремотно време. Видях…
Видях една гальовна южна Швеция, мъничко парченце от нея, без капка дъжд, само с малко вятър за разкош. Съвсем не приличаше на Швеция от „Бьорнстад” и „Ние срещу всички” (ох, и за нея искам да пиша тия дни), в която животът е труден, но такъв трябва да бъде. Видях хубав живот и
Не ми се приказва повече.

БЛАГОДАРЯ.

Жената от Исла Негра

 

Тази книга ми е сувенир от Казанлък. Намерих я в една от книжарниците на главната улица, а бих могла да я намеря и във всяка друга книжарница или да я поръчам от нета, но аз я срещнах точно там, след срещите в училищата и преди срещата в галерията. Имах повече от час да повървя, да помълча, да похарча някой лев (то си трябва, парите трябва да се движат), да се настаня в хотела, най-много ми се искаше да поспя, предишната нощ не бях спала, защото си имах грижи, кой си няма, заспах чак призори, а нали трябва да съм весела и заразително мечтателна.
Любимото ми магазинче в Казанлък за гердани и гривни много е западнало, нищо не можах да си избера дори и с усилие на волята, но на книжарницата винаги може да се разчита.
6.
– Какво правиш, Елиса?
Пабло приличаше на акробат: носеше къси панталони, прилепнали по краката му, и фанелка без ръкави.
– Нищо.
Бях боса, на колене върху кревата и гледах през прозореца на стаята ни. Беше часът на деня, който ми харесва най-много, още в Темуко. Слънцето залязваше червено, а небето беше наситено розово, преливащо във виолетово и след секунда нощта беше паднала. Винаги се разсейвах в тоз момент, когато виолетовото се превръщаше в синьо и се появяваха звездите. А трябваше най-малко половин час, докато стане небето синьо.
– Ела – каза той. В ръката си държеше черна кърпа.
Потърсих обувките си, но те се бяха запилели под кревата.
Сграбчи ръцете ми и ме вдигна пред себе си.
– Не се страхувай.
Сложи кърпата на очите ми и я завърза, като за игра на „сляпа баба”.
– Виждаш ли нещо?
– Не – излъгах аз.
– Виждаш, със сигурност виждаш.
Затегна още възела. Усетих болка в клепачите и вече не виждах нищо. Изведе ме вън от стаята, хванал ме за ръка.
– Внимателно по стълбите.
Усетих мирис на влажна трева, а после допира на камъните по пътя, които нараняваха краката ми.
Хладният и мек пясък. Шумът на вълните, крясъците на чайките и пляскането на крилата им. После по-влажен и твърд пясък. Нещо меко и хлъзгаво, като желатин.
– Току-що настъпи медуза – каза Пабло.
Мирисът на морето, обгръщащ лицето ми като вятър.
Спряхме и веднага вълна заля глезените ми. Вдигнах крак, после и другия и се засмях, сякаш ме гъделичкаха. Пабло също се разсмя. Развърза кърпата и морето сякаш ме заля: сребристо, побеляло от пяна. Облиза краката ми като добро куче.
– Хайде да влезем.
Взрях се в космите по гърдите му, надзъртащи от деколтето на фанелката, и си спомних как се спускаха по гърба му. Спомних си и за голата жена.
– Малко ми е студено…
Наведе се, загреба вода с шепите си и ме обля, както бях с роклята. Закрих се с ръце – водата беше много студена, а зърната ми прозираха през тъканта.
Пабло се гмурна, после се показа заедно с вълната с рязко движение, като че бе загубил равновесие. Продължи навътре, поплува и след това остана неподвижен по гръб върху водата.
Седнах на пясъка да го наблюдавам.
Излезе със зачервени очи. Косата бе полепнала по челото му като водорасли.
Прибрахме се в къщата, хванати за ръка, макар че очите ми вече не бяха превързани с кърпата. Ръката на Пабло, отначало ледена, а после хладна, върху моята, ми пречеше да мисля, както по-рано кърпата върху очите ми. Небето беше станало синьо, отново без да забележа. Беше пълно със звезди, и мънички и огромни, никога не бях виждала толкова много.
Пабло е Пабло Неруда, поетът. Елиса е дъщеричката на новата прислужница Ракел, те са пристигнали заедно няколко дни по-рано в къщата в Исла Негра, след като майката дълго време не е успявала да си намери работа. Елиса е на 12 години и новите гледки, вкусове и цветове я прелъстяват, големият поет прелъстява ума й, а съпругата му Делия я въвежда в свят на музика и мода, изискан свят, облъхнат от елегантност и парфюми.
Да, за същия Неруда става дума, а Матилде от „Сто сонета за любовта” току-що е нахълтала в живота му…
Ако трябва да определя само с една дума романа Жената от Исла Негра”, бих го нарекла прелъстителен. Жега, макове, море, поезия; ароматите на храната, смехът на жена в леглото; преживяванията на момичето, което наблюдава притаено, чете тайно подчертаните пасажи от книгите, подрежда раковини, спомени и впечатления; влюбва се във всичко и пази чужди тайни, израства, предава майка си… а после хладният, вцепенен Париж, в който тя живее далеч от себе си и успява да се върне чрез писането.
Изреждам само ключови думи, най-ярките, които ми хрумват, назовавам образите, които изплуват в ума ми като оранжевите петна, които виждаш под клепачите си, след като си наблюдавал слънцето.
Книгата е прелъстителна и много, много сериозна. В нея липсва пленителният хумор от „Пощальонът на Неруда”, разказът е от първо лице и гледната точка е момичешка и женска. Това е друга гледна точка и друг отрязък от живота на поета.
Образите са ярки и монолитни. Може би най-впечатляващо за мен е това, как всички тези хора са едновременно толкова пламенно отдадени на страстите си и толкова хладни в своята гордост. Не знам дали бих могла да живея с такива хора. Но пък колко много ми се иска да отида и да видя Исла Негра… Не съм голям пътешественик, но това място със статуите, антиките, безумната му архитектура и възторженото му море… Това е мястото.
Прелестна корица на Яна Левиева.
Прелестна книга.

Дарси Бърдок

 

Необяснимо нещо – как може една толкова забавна книга да има толкова незапомнящо се заглавие?!?
Прочетох я и се опитах да я препоръчам на децата в литературния клуб, и на Стаси от Приятели… и спрях да я препоръчвам устно, понеже единственото, което успях да изтръгна от неподатливата си памет беше – една светлосиня, много сладурска книга, казва се… нещо като…. името на героинята е заглавие, но не знам точно… авторът ли? Абе не помня, но беше нещо подобно на заглавието на книгата.
А паметта ми си е наред! Просто как да задържи в себе си поредица от думи като:
„Дарси Бърдок” от Лора Докрил
?

С това оплакванията ми от книгата приключват, защото тя е свежа, забавна и приятна, с чудесно сладурско оформление и ненагледни картинки.
Така че да, препоръчвам ви я от все сърце, особено ако имате момиченце, което обича четенето и съчиняването на истории.
Това е сладка книга за детския живот – училището, приятелите, празниците, семейството. Прочетох я на един дъх, а в историите, които Дарси пише, направо се влюбих.
Неотдавна прочетох „Забранете тази книга” – страхотна! – и писах за нея (но не съм сложила текста тук, може би ще излезе първо в един вестник). Вчера пък прочетох „Година без значение” от Олга Кръстева, с илюстрации от Борис Димовски (издателство Отечество, 1978). Симпатично е да се сравни и да се видят общите места, независимо от разликите във века, държавата и континента. Любов, приятелство, ревност, привързаност. Вечният проблем с тайната тетрадка/ дневник и как да оцелеем, когато някой ни го открадне и го прочете, че и разказва какво е прочел – на мен ми се е случвало, знам какво е. Кроежите как да избягаш от къщи (със сравнително еднакви мотиви и сравнително еднакъв резултат). Проблемът с братята и сестрите и как да си извоюваме собствено пространство.
А, добре, че се сетих! Едно от най-хубавите неща в „Дарси Бърдок” е това, как тя обича сестра си и брат си и колко се гордее с тях. То се усеща дори от самия начин, по който ги споменава мимоходом, примерно на едно място казва, че братчето й Хектор приличало на добре нахранено и щастливо анимационно пате. Ей такива изрази те карат да се смееш на глас или да звъннеш на някого, за да му прочетеш някой ред или да му разкажеш някоя току-що прочетена случка, това си е удоволствие (не знам дали само за мен, или и за хората, на които досаждам, ама кой им е крив, че ги обичам и искам да се смеем заедно?)
Докато се опитвах да намеря онова за патето, ето на какво попаднах например:
„Имам сестра и брат и съм най-голямата. Това означава, че съм онази, която трябва да помага най-много вкъщи, но съм наистина добра като квачка майка. Казвали са ми го повече от веднъж, но са ми казвали също, че „ползата от мен е като от шоколадов чайник” и трябва да си призная, че предпочитам втория комплимент.”
Ако книгата се казваше „Шоколадовият чайник”, нямаше да й забравям заглавието! Натяквам. Такава съм.

Харесвам „Дарси Бърдок”, защото Дарси ми напомня за мен, но e по-симпатична. Например нуждата да изтичаш в стаята си, за да напишеш нещо, което ти е хрумнало, а майка ти те вика да обядвате. Аз винаги съм се отнасяла към писането като към нещо много лично и смущаващо. На толкоз и толкоз години станах, и още не мога да кажа – като порасна, ще стана писателка; или поне бих искала да стана писателка. За поетеса пък хич! Дарси е много смела.
За мен тази книга се откроява най-ярко измежду всичките истории за момиченца с химикалки най-вече с начина, по който е показано как с писането човек си лекува душата. Да разкажеш една история е като сам да си направиш подарък. Да се погледнеш от страни, да се направиш красив и романтичен или смешен, или привлекателен, или страховит като чудовище, и да промениш края по свое желание. Страхотно е!