Приспивни песни за феи и чудовища

Ходих на мол!
Не бях ходила там от лятото, когато кака беше в Стара Загора, но сега, преди да го затворят, реших да се вдигна и да отида, малко така, за духовен живот.
Стигнах до книжарницата на ниво 0 и там останах. Разлиствах книги и си мечтах, а когато намерих ъгълчето с детски заглавия, я това да видя, я онова – и накрая си седнах на пода и се зачетох. Благодаря на милите книжарки, че не ми казаха нищо.
Хора, да знаете какви прекрасни детски книжки има в днешните книжарници! Чаровни картинки, красиви истории, приказки по всякакъв повод – ама съвсем всякакви, примерно има енциклопедия „Какво е акото?” Литература за всякакви случаи.
Купих си три книги.
Сега ще ви кажа за едната от тях.


”Приспивни песни за феи и чудовища” от Сотир Гелев, с подзаглавие – книга за безстрашни деца и родители.
Първо си я прочетох на място, после снимах една приспивна песен… после и картинката към нея…. И не я купих. Два дни съжалявах, на третия се грабнах и отидох пак в мола, и ето ме, с книга в прегръдката.
Значи, тя е голям формат, горе-долу на едната страница има текст, на другата – картина.
Сотир Гелев ни е познат от списание „Дъга”, и от книгите за Илийчо и Август, и от „Приключенията на господин Боровинка”. Има и други книги, които ще си намеря и ще прочета и разгледам, защото това е новият ми любим писател, поет и художник.
Рисунките са много изискани и ярки, чак се замислих дали някоя от тях не е бъдещата ми нова татуировка. Хартията е здрава и не е бяла, а е обагрена в жълто към кафяво по ръбовете (тези цветове сиурно си имат специални имена). Прилича на кожа, на стар ръкопис със заклинания и тайни.
И приспивните песни са страшни, но и мили и усмихнати. Родителите чудовища приспиват децата си чудовищенца, а горкият Сфинкс се мъчи да се приспи сам себе си. Някои са по-нежни, други – по-строги. Вампирите си лягат с изгрева, когато феите се събуждат и политат.
Накрая има смешен справочник за това, кое митично същество какво е.
Цялата книга е чудесна!


Можех да си купя някой нов роман, и не си мислете, че не ми се искаше. Но прецених, че романа ще го чета по-дълго, обаче най-вероятно само веднъж. А стиховете се четат кратко и бързо, но много пъти. Затова може би трябва да се опитам да се дисциплинирам и да взимам романи главно от библиотеката, а да купувам само тези книги, които ми се иска да притежавам, да са мои, мои да бъдат.
Човек винаги печели с книгите.
Ах, моля ви, вижте трейлъра на „Приспивни песни за феи и чудовища”!

„Нетърпение в кутия”, или как си отгледахме книга

Картинка



Случвало ли ви се е да си отгледате книга?
От съвсем мъничка книжчица, да видите как пораства и става красива голяма книга с твърди корици?
На мен ми се случи!

Първо при невъзможни, но все пак радостни обстоятелства, от една идея в последния момент, с вдъхновение и с решителност до безразсъдство, направихме „Книга за първолаците”. Половин година мина от тогава, а аз все по-ясно осъзнавам, че то си беше чудо. Към края на август от община Стара Загора поръчаха книжка за подарък на всяко детенце от града и околните села, което на 15.09.2020 ще бъде в първи клас.

Аз събрах стихотворения като за деца, последното стихотворение за корицата го написах в последния момент и го пратих като sms
После Елица Сърбинова направи вълшебни, ефирни, светли картинки.
После книжката беше отпечатана и стана готова точно навреме, за да тръгне на училище заедно с децата.

„Книга за първолаците”! Тази книга беше отпечатана в тираж към 1400 и всеки екземпляр попадна в ръчичката на едно старозагорско първолаче.
Няма я нито в книжарниците, нито в библиотеките. Има няколко бройки в общината, оставени за мен, но аз много стриктно спазвам карантината и още не съм отишла да си ги взема за архив.

А книжката – хубава и весела, живее й се, скита й се, иска й се да я прочетат…


Тогава Манол Пейков намисли и предложи и решихме. Аз му пратих още стихотворения за деца, подбрахме от тях, за да стане по-дебеличка книга, Елица нарисува мравки и море и дъжд и играчки и птици и щъркели с топли шапки и… и…. и….
И тогава…
Искам да кажа, и сега….
На вашите екрани и в книжарниците, на път към вашите мечтателни, ефирни и светли сърца:
„Нетърпение в кутия”!!!

Елица Сърбинова преди не е илюстрирала книги. Каква роза, какъв крем, какво щастие за мен, че Манол я е поканил и тя е приела, и сега имаме Нетърпението! И даже имаме още една намислена и почти направена книга (даноданодано да стане), и тя сигурно ще изрисува още безброй книги, защото талантът й е голям, и въображението – безкрайно, и умът й щрака, и сега всички ще искат тя да им илюстрира книгите, обаче първите си книги е направила с мене, ура!
На задната корица на Нетърпението ще видите нашите портрети, както тя ги нарисува.

В заключение ще добавя: Ех, че хубаво!
И още едно заключение:
Ние си създаваме и си отглеждаме читатели за УТРЕ.
Това са стихотворения и рисунки за деца и техните родители, за най-нежната и тиха, радостно туптяща част от сърцето.

Нарисува за децата Вадим Лазаркевич

Прочетох чудесна книга! Самата идея да потърсиш и да разбереш как е живял любимият на всички ни художник ме впечатлява с прекрасната си простота. Имало го е, ето следите от живота и таланта му – работна Мецана и доктор Га вдигат лапа/крило и се заклеват, че е истина (аз така си представям).
Но нали ръката, държала четката, е била на жив човек, на някой, който е живял като нас, вървял е по същите улици, показвал е това, което точно неговите очи виждат и неговата ръка пресъздава във вид, удобен за споделяне и съпреживяване?
Разказа за децата Зорница Христова.
Тя разказва за живота на Вадим Лазаркевич с топлия, мил тон на майка, която разказва на своето малко дете, за да може то да знае, да чувства и да съчувства, да се възхищава, да се радва и да помага на другите, когато порасне.
Разказът на живота на Лазаркевич е… Много амбициозна задача! Но докато четях книгата, не чувствах амбиция, а смелост, внимание и обич. Той е роден в Русия, учил е във военно училище, обичал е да рисува и е разглеждал картинките на ето тези книги, получавал е ето това списание… Имал е брат и сестриче. Пораснал е, баща му го е пожалил да не го прави военен, но дошла войната и всички мъже трябвало да станат войници. После дошла революцията и всеки е трябвало да избере страна, дори в едно и също семейство се случвало братя да са на различни страни… Вадим Лазаркевич бил белогвардеец и когато бил принуден да емигрира, дори не знаел, че никога повече няма да види майка си и малката си сестричка. И така, стъпка по стъпка, през детайлите от живота на художника, Зорница води децата през морета и земи, през държави и епохи.


Зорница казва истината, нямам представа как е успяла да обобщи толкова много информация и да избере какво да каже и какво да спести. В историята има живи, „вкусни”, свежи детайли, а няма и грам бъбривост. Предполагам, че е станало интуитивно, може би също така хубави и интересни факти са паднали като свидна жертва, не знам, но балансът е постигнат.
Балансът между текст и илюстрации – също. Напоследък е нещо като мода да се издават едни прелестни книги, които аз наричам „сувенири” – полиграфични бижута с текст средно по три думи на страница, такива, дето си мечтаеш да имаш, но ако ги купиш, обикновено е за подарък. В книгата за Лазаркевич има история, има човек за опознаване и обикване, и понеже той е художник, книгата прелива от изображения. И то такива изображения, които не сме виждали, няма къде да видим, ако не ги потърсим специално – а в книгата те са намерени и поднесени в прекрасен вид за нас.
Мисля, че книгата заслужава да й се любуваме поне толкова дълго, колкото дълго са издирвани материалите за нея. Ей така, да стоим и да я гледаме.
В нея има тържество на таланта, трагизъм, война, копнеж, приятелство, смях.
Библиотеката ми е в такова състояние, че не успях да открия къде е „Джелсомино в страната на лъжците”, затова не мога да проверя как беше името на художника, който рисуваше храна по стените, за да утеши… погаси… залъже! Да залъже глада си. Този епизод от живота на Вадим Лазаркевич е толкова трогателен – в период на възход и благоденствие, когато е намерил мечтаната работа и е започнал да набира популярност, и вече не е бил принуден да живее във вагон на гарата, а е имал собствена квартира, и още е бил съвсем младо момче, като моето дете в момента – рисувал хлябове и кренвирши, с които да се залъгва като ги гледа, когато се прибере гладен и няма нищо за вечеря.
Който е гладувал, знае.


Много съм щастлива с книгата. Но знаете ли кога разбрах, че съм щастлива? Когато я прочетох на глас.
Четенето на глас е съвсем различна дейност, съвсем различно преживяване. Гледаш и чуваш, друго е! През цялото време, докато четях на глас, бях развълнувана, направо до сълзи, срам за мен, възрастна жена. Акцентите се преместиха, осъзнах, че не знам как се произнасят някои познати имена и неща, четох без прекъсване (за 28 минути цялата книга). Четях и думите под картините и си дадох сметка, че когато искам да опиша рисунка с няколко думи, казвам, каквото виждам, но и каквото намирам за най-важно. Четенето на глас е съвсем различно преживяване, друг вид творчество, друго четене е то. Какво като детето ми е голямо? Аз ще си бъда на себе си дете. Аз ще си чета на себе си, защото се обичам и заслужавам.
Тъй съм намислила.
А книгата наистина е за децата, тя им дава думата и моливчето в ръка. Тя приканва цялото семейство да поживее заедно с нея, да я доразкаже, да я допише и дорисува (буквално.)
Пригответе се да ви опявам за „Нарисува за децата” при всяка наша среща и при всеки разговор. Много съм впечатлена и вдъхновена.

„Любов“ и мишки, мишки и „Любов“

Библиотеките вече работят свободно с читатели и най-после върнах книгите, които бях взела още миналата година.
Избрах си нови, и най-красива между тях е „Любов“. Тя има удивителни илюстрации и кратки, докосващи текстове. Коректор е моята приятелка Русанка Одринска и се почувствах радостна, все едно не съм видяла само името й, а нея самата.
Едно-единствено нещо не ми хареса само – че буквите са съвсем тънки и светлосиви, с мъка се четат.
Наръсих няколко мишки наоколо.
Мишките са симпатични.

Училище за словесни магии: Дикенс, Валери Петров

Снощи беше четвъртата, последна среща онлайн, на която представихме помагалото за Валери Петров, и така и тази част от работата ни завърши, а на мен ми беше толкова интересно и хубаво.
Какво помагало?
Един горещ юнски ден с майка пиехме айрян в едно кафене и наблюдавахме преминаващите котки, когато телефонът звънна. Беше Гери, фурията Гери, която денонощно е заета да среща хората с книгите и с други хора. Тя ми каза, че има една инициатива от страна на Британския съвет – те са предоставили за ползване и пример едно учебно помагало, свързано с преподаването на някои от произведенията на Чарлз Дикенс. Гери ме попита дали бих се заела с написването на подобен текст, но за българските деца, и за някой български автор, който не се преподава в училище.
МАРИЯ: Ама, Гери, аз не съм методист, аз откога-кога не работя в училище, знаеш ли ти какви формалности има за одобряването на едно учебно…
ГЕРИ: Авторът, с който предлагат да се започне, е Валери Петров.
МАРИЯ: (шепнешком): Много искам!
Няколко разговора с Краси Танчева от Британския съвет и с Яна Генова от Книговище, безброй часове в замечтано и запленено четене на томовете на Валери Петров, доста четене с вникване и фантазиране в помагалото за Дикенс…
И хоп! – първо написах частта за цикъла стихотворения „За кучета и котки”. Изпратих я, а Краси, Яна и Гери реагираха така топло, че аз веднага седнах и написах и втората част, за „Пук”. Най-накрая добавих и въведението, и готово.
И двете помагала са достъпни за свободно и безплатно ползване, като са качени в интернет, в блога на „Книговище” (накрая ще сложа линк), както и в групата във фейсбук „Училище за словесни магии”.
Помагалото е предназначено за деца между първи и четвърти клас, както и за техните учители, родители, бавачки, забавачки, за ръководители на литературни и драмкръжоци, за библиотекари в детски отдели и за който още обича деца, приказки и стихотворения.
Помагалото съдържа поредица от задачи, които са съвсем лесни и достъпни, не изискват специална подготовка или влагане на финансови средства (сега, ако ви се харчат пари, винаги можете да обогатите заниманията си и да опразните джобовете си – но не е задължително). Могат да се използват и онлайн. Могат да се правят индивидуално, с групи деца или пък в сътрудничество с други класове или други училища и детски градини.
Задачите съвместяват различни дейности – четене, рисуване, моделиране, фотография, танци, разходки, беседи, анкети… На художествения текст се гледа като на средство за общуване, средство децата да се свържат по-здраво и щастливо със света. Стихотворението като е топка, която децата си подават, за да играят, да се забавляват, да заякнат, да огладнеят, да пораснат здрави. Аз искрено вярвам, че децата трябва да играят с топката, а не да седят и да учат наизуст какво някой господин е написал относно тази топка преди 50 години.
Помагалото си има достатъчно обширен предговор, нека не се разливам в обяснения и преразкази.
И двете помагала, за Дикенс и за Валери Петров, могат да се използват в пълнотата им, или пък човек да си вземе една задачка от тук, друга от там, без да спазва определена последователност, според нуждите на децата, с които работи, както и според настроението си в конкретния момент.
Ние просто много искаме да играем заедно и много обичаме Валери Петров, и освен това през цялото време сме искали не да отворим допълнително работа на някой учител, а напротив, да направим нещо полезно, приложимо и вдъхновяващо.
Уф, много се вълнувам.
Искам пак да благодаря за възможността да работя по този проект. Гери, Краси, Яна и всички, които се включиха в срещите ни в Тиймс, благодаря!
Тук можете да видите помагалото за Дикенс.
Тук можете да видите помагалото за Валери Петров.

А тук разказвам как е преминало едно занимание, свързано със стихотворението „Неочакван резултат”.

„Книга за първолаците“

Картинка

Имам нова книга – „Книга за първолаците“.
Тя е специално издание за дечицата от Стара Загора, които на 15 септември ще тръгнат на училище.
Включих стихотворения за куче, коте, буболечка, песъчинка, скъсан чорап, за едно мъничко чудовище и за едно мъничко дете, което обича книгите.
Това – добре.
Но знаете ли кое е прекрасното?
Че художничката Елица Сърбинова направи най-хубавите рисунки на света!

Книгата наистина е подарък специално за нашите първолаци. Тя няма корична цена, не се продава никъде. Аз имам няколко бройки, които вече почти съм подарила.
Но пък сме намислили да допълня книгата с още стихотворения, Елица да нарисува още картинки и да направим второ, допълнено издание, което вече ще може да се намери по книжарниците.

Щракнах няколко снимки, ето.

Ура!

Препоръчвам детски книги!

Картинка

И това лято, юни-юли, два пъти седмично имах приятния ангажимент да занимавам дечица с четене и съчиняване на приказки. В ЦПЛР, на хладничко в залата за танци, в съгласие с всички разпоредби за безопасно четене и съчиняване.
Ние освен това правихме и фигури от сух филц, помпони от вълна, сгъвахме хартия и си рисувахме, играхме на думи и не помня още какво.
И четохме.
Децата ми бяха на възраст между 8 и 11 години и вижте какви хубави книги им предложих.
С категоричното уточнение, че всяка детска книга става сто пъти по-хубава, когато я разглеждат и четат дечица, тогава тя разцъфва и оживява.

„Пет приказки“ на Валери Петров, с илюстрации на Мирослава Николова. Избрах това издание, защото е най-компактно. На „Пук“ се разревах неудържимо и те ме пратиха да си измия лицето.
„Най-хубаво е у дома!“ от Юта Лангройтер, рисунки на Щефани Дале.
„Майска нощ с феята Кандилка“ с рисунки на Радостина Нейкова и „Майстори на феи“, илюстрирана божествено от Нели Друмева, на Весела Фламбурари.
„Хмутовете“ на Ирен Леви, художник Тодор Ангелиев.
„Слончето, което искаше да лети“ написана и нарисувана от Лиляна Дворянова (прочетохме я два пъти, в два поредни дни, много я харесаха).
„Кухнята на госпожа Черешова“ от Силвия Плат, превод Стефан Русинов, илюстрации Капка Кънева.
„Малки жабешки истории“ на Радичков, художник Виктор Паунов.

Нали бяхме малка група, имахме време подробно да разгледаме картинките, аз нарочно избирах книги с прелестни илюстрации.
Бяха едни хубави часове.

Вече и аз мога да кажа: ПРИЯТНА ВАКАНЦИЯЯЯЯЯ!!!!

„Жажда“, Амели Нотомб

 

Преди съм чела други книги на Амели Нотомб, главно защото Таня от Хеликон ми ги е препоръчвала, но за пръв път съм толкова дълбоко впечатлена.
В „Жажда“ няма нито едно случайно или слабо изречение. Възприемам я като поезия от край до край, като пречистена субстанция, концентрат от език и смисъл в пълно единство. Думите са толкова добре запълнени със смисъла, вложен в тях, че ми напомниха за лодките, с които хората от векове прекосяват морета и океани – лодки само от дърво, без нито един гвоздей, всяка част вклинена в съседните по такъв начин, че тя става неразрушима.
Преводът е на Светла Лекарска – точен и красив български език, изящни изрази с много нюанси и дълбочина, звучи естествено и ясно, и нежно.
Сюжетът е съвсем прост – часовете преди и след смъртта на Исус Христос, разказани от негово име, от първо лице. За всеки друг сигурно това би била твърде самонадеяна, неизпълнима задача, но Амели Нотомб не е никой друг освен себе си. (Радвам се, че на предната корица на българското издание на „Жажда” по изключение не е нейното лице, хич не го харесвам. Погледът й е такъв, че не ми се иска да държа книгите й вкъщи. Но пък сигурно трябва да имаш точно такива очи, за да видиш, каквото вижда тя.)
Разказът на Христос е възхвала на тялото, на радостите, които животът на тялото носи. Повечето разсъждения са точно през телесните усещания, и макар че става дума за умирането и смъртта, това е книга, пълна с радост.
Утешителна книга. Мисля, че ще я чета пак, когато ми е много страшно.
Знам на кого ще я подаря.
И много красива.
Съблазнявам се да извадя някой цитат, но макар че е написана афористично, мисля, че извън контекста си тези елегантни фрази ще значат нещо съвсем друго.
Все пак. Ще се опитам да избера няколко забавни и проницателни изречения. Има прекрасни думи за любовта, за насладата, за смъртта, за родителството, за Бог, но вие ще си намерите своите думи, когато я прочетете.

Загадката на злото е нищо в сравнение със загадката на посредствеността.

– Обвиняеми, имаш ли нещо да кажеш? – попита ме той с вид на интелигентен човек, който се обръща към себеподобен.

Защо да лъжа – тези чудеса наистина бяха мое дело. И противно на свидетелските показания те ми струваха безмерни усилия. Никой никога не ме е учил да правя чудеса.

Хората с основание се оплакват от несъвършенствата на тялото. Но те са обясними. Кой би пожелал къща, проектирана от бездомен архитект? Човек успява най-добре в това, което е негово ежедневие. Баща ми никога не е имал тяло. При такава липса на опит мисля, че се е справил прекрасно.

Странна жена е майка ми! Хем би искала да съм нормален, хем да правя чудеса!

По-късно размислих и вече не харесвах тези чудеса. Те подмениха това, за което бях дошъл. Любовта вече не беше безпричинна, а трябваше да служи за нещо.

Няма да се уморя да повтарям – да имаш тяло е най-хубавото нещо, което може да ти се случи.

Тези цитати са от началото на книгата.
Понеже я прочетох преди малко, вълнението ми е още е много силно. Няма сега да разлиствам нататък.
В момента часът е 18,35, след малко ще започне да се поразхлажда, ще отида до езерото и ще я прочета пак на някоя пейка. Ще се наслаждавам, че съм седнала на хубава пейка, ще гледам отражението на облаците върху повърхността на водата, ще слушам вятъра в листата и тихичките звуци на патиците, кученцата, които тичат, и другите птици, които летят, ще пия вода, ще държа книгата в ръцете си, ще чета, ще се наслаждавам.

Лападунди и тънкофини

Първото, което чух за „Лападунди и тънкофини“ беше, че някои хора я обожавали, а други – точно напротив. Веднага си казах – я сега да разберем от кои ще съм аз.
Чак пък толкова…

Книгата е просто хубава, но няма да вляза във война за нея; даже не мога и да си представя как ще събуди чак такива страсти.
Написана е от Андре Мороа. Преведена е на български език от Анна Сталева за първото издание през 1980, сега излиза за втори път – ех, че хубаво! – като част от прекрасната поредица на издателство „Лист” „Детски шедьоври от велики писатели”.
Тази поредица наистина е чудна, защото показва по-слабо известна страна от творчеството на автори, за някои от които поне аз не съм знаела преди, че са писали и за децата. Не съм проверила специално, но мисля, че повечето от тези книги излизат за пръв път на български. Има и книги от Вапцаров и от Валери Петров, не са само преводни. А оформлението на всяка от тези книги е просто великолепно – разпознаваем квадратен формат, и красиви забавни илюстрации от чудесни художници. Например аз имам „Кухнята на госпожа Черешова” и вероятно съм я разглеждала поне десет пъти, а съм я чела само веднъж.
Лападундите и тънкофините са нарисувани от Тоня Горанова и според мен това вдига стойността на книгата поне двойно. Обичам нейните човечета и животни, които тичат между редовете и са толкова уж мънички и дребни, че правят света на историята жив. При кльощавите тънкофини и мишленцата са дръгливи, а при бонвиваните лападунди дори кученцата се излежават по бански на плажа и зобят грозде. Кой би измислил нещо подобно? Значи е истина.
Не съм прочела тази приказка навремето, излязла е, когато съм била на 6 години; но ето че я прочетох сега и определено пак си ми беше навреме.
Това е детска книга за войната.
Аз я четох точно както чете дете. Смях се на смешките – любимо място ми е как нашата архитектура е неподходяща за прекалено тънките и прекалено дебелите жители на долната земя и никой от тях не успява да използва въртяща се врата например. И все пак при цялото чистосърдечие, с което поглъщах историята (прочетох я наведнъж), нямаше как да пропусна резливата ирония на автора по някои политически и обществени въпроси.

По-запознати и проницателни читатели са открили директни връзки с отношенията между Франция и Германия (явно лападундите са нещо като подземни французи и пристрастието на автора към тях си личи, макар че той и с тях доста се подиграва.)
Аз виждам тези исторически препратки само когато ми ги посочат, но в момента те не са ми никак важни.
Темата е универсална. За войната и за нетолерантността, но най-вече за бедите, които човешката глупост предизвиква. И тънкофините, и лападундите си имат своите симпатични и не толкова симпатични особености, пристрастия и прекалявания, но това не е причина да се води война. То се вижда особено ясно през погледа на двете братчета от горната земя – погледът отстрани на чужденеца, на детето, на писателя; те виждат различни неща, дори когато не разбират предисторията и контекста – или точно защото не ги разбират. Сетих се за войната на лилипутите (следва преразказ – цитат от уикипедия) „Съперничеството и войните между Лилипутия и Блефуску лесно се идентифицират с вековните разпри между Англия и Франция, но в сатиричния план на повествованието причината за това е в спора откъм коя страна трябва да се чупи вареното яйце – откъм тъпата или откъм острата.”
Същата работа и тук: бият се заради името на един остров, дали да е Финодунд или Дундофин.

Не зная как е на френски „Лападунди и тънкофини”, ако Анна Сталева е измислила българските думички – чест и слава, чудесни са.
Книгата е за деца и затова завършва подредено, помирително и щастливо. Но тя така и започва, като се замисля. В семейството на братчетата Едмон и Тиери също има различия – бащата и Тиери не обичат особено много да ядат, а майката и Едмон харесват похапването и да се наслаждават на храната, и това си личи по външния им вид и по постоянните караници между децата. Въпреки това те много се обичат и не могат един без друг. С търпение, труд и добронамереност две мънички деца успяват да помогнат на две воюващи държави да спрат да се бият, да се помирят и да заживеят заедно в мир и радост.
На каквото те научат вкъщи, това се пренесеш и в света навън.
Беше ми забавно да чета. Историята се развива за няколко (подземни) месеца, но се чете лекичко и е приятно кратка. Предполагам, че авторът се е забавлявал, докато е измислял особеностите на двата народа, например как се люлеят корабите им, каква е архитектурата, влаковете са чудни, а пък имената са един разкош (на манифестацията на 24 май ще нося плакат АННА СТАЛЕВА).
Накратко – не бих се метнала в бой, за да защитавам „Лападунди и тънкофини” – просто защото не мога да си представя къде ще срещна някой, с когото да се скараме на тази тема. Хубава е – и за четене, и за слушане, и за разглеждане.

Ето тук препоръчвам същата книга във видео-рецензия на сайта booklover.bg.

Сайтът е нов, но вече успях да си купя от там две книги – „Говори с Нева“ и „Майстора и Маргарита“ – с червената корица.

Новото фамилно име

Срам за зодията ми! Сядам да ви кажа две думи за книга, която е втори том от тетралогия.
Това не го очаквах от себе си.
Положението е наистина извънредно във всички концентрични кръгове, които туптят около сърцето ми. Сърцето ми е смаяно, защото този път не ги е предизвикало то. Кръговете на тревогата не се отдалечават и като се уголемят до необхватност – да се стопят и да се слеят със света. Сега те прииждат от вън навътре и се стягат.
Грабни тази книга, дръж я пред лицето си, опри поглед върху нея и стой така, докато думите ти проговорят.
Прочетох първия том, „Гениалната приятелка”, преди няколко месеца и си спомням неприятната минута, в която книгата завърши на най-интересното място, все едно врата се хлопна пред носа ми или лентата в киното се стопи и се скъса. Трябваше веднага да започна следващия том!
Само че три тома по 20 лева… то пък излезе и четвърти, ура… 80 лева са много за мойта фирма. Потърсих я в библиотеката – имало списък с резервации. Колко е хубаво, че имаме библиотеки. Е, дойде ми редът за втория том, записана съм и за третия (преди мен за него чакат двама), и за четвъртия (с петима записани).
Прочетох „Новото фамилно име“ за три дни, защото нарочно се бавех, да не ми свърши.
Елена Феранте разказва въвличащо и притегателно.
Преди няколко години бях в една тайна група във фейсбук. Групата първоначално беше за четене и обсъждане на книги, но се беше получила такава спойка между хората там, че си бяхме като семейство, с много смешки, скандали, празници и подкрепа. Намерих си истински приятели, които ще обичам винаги завинаги. Когато напуснах групата (страстите и споделянето ми дойдоха в повече в един момент), дни наред направо боледувах, не знаех какво да правя, с кого да си говоря, защо изобщо ще правя нещо, щом няма да мога да го споделя.
Подобна празнина зейва и когато поредният том на Елена Феранте изведнъж свърши. Държиш я ти тази книга, а тя се е изприказвала и ти мълчи. И да отвориш нещо да си препрочетеш, тя ти го повтаря хладно и чувстваш, че почва да се изнервя.
В началото на книгите героите са изброени по семейства, все едно ще четем пиеса. Важно е, защото става дума за живота на хората от един квартал, за техните семейни, приятелски, любовни и служебни отношения. Това наистина са много имена и до края се налагаше да поглеждам за справка. Точно за този вид картина, широка и плътна, това е неизбежно, а и защо да го избягва човек, като се е получило добре. Панорамна картина с безброй човешки фигури, заети с важни и маловажни дейности, на фона на домове, магазини, улици, смаляващи се в перспектива, и цялата картина – обрамчена от морето.
На преден план, в центъра на картината, са Елена и нейната приятелка Лила.
О, няма да ви разказвам какво става в книгата. Живот става, самият вълнуващ, еднообразен, разкъсван от светкавици живот. Интересно е, защото е разказано приказно интересно и богато, смело и жестоко, хубаво. Също – защото научих много за Италия, за италианците, за бедния квартал и за това, как който може, се опитва да издрапа колкото може по-далеч от него.
Интересно е най-вече защото става дума за хора като нас. Мммм… като мен, но аз препоръчвам книгата, защото най-вероятно става дума и за хора като теб. Какво по-интересно от нас!
Най-много ме вълнува начинът, по който Елена Феранте описва как се променят настроенията, самото преживяване на дадено събитие, как от перспективата на времето то може да се усети по един или друг начин. В рамките на един разговор Лила може да бъде игрива, после зла, после да проблесне острият й ум, да говори грубо, а после да се извини по неустоим начин, така че всичко да й простиш, и през цялото време тя си е тя, цялостна, открита и напълно неразбираема.
Пулсирането между огромните способности на Лила и начина, по който ги пропилява, и после проблясването на смисъла, и че тя знае какво прави, и как талантите й не се оставят да бъдат съсипани.
И връзката между двете, как съдбите им се преливат и като скачени съдове споделят общо щастие и нещастие, и израстват в състезанието помежду си, и… Ох бе.
Говоря смътно, за да не разказвам, а също и защото нямам този богат, разцъфтяващ и преливащ език на Елена Феранте, великолепно преведен от Вера Петрова, който позволява да се изразят безброй нюанси на желанието и настроението, без те да бъдат изсушени и да станат еднакви. Както има живописци, които рисуват червено и това са безброй цветове. А аз държа червения флумастер от комплект с шест цвята и се опитвам да ви прерисувам картината.
В началото на първия том Елена и Лила бяха малки момиченца, може би в първи или втори клас (Как да проверя, като съм върнала книгата в любимата библиотека?) В края на втория те са вече млади жени на 23 години, едната е разведена и има дете, другата е дипломирана филоложка с издадена книга.
Как ще чакам до третия том?!? Казва се „Тази, която си отива, тази, която остава”.
Непоносимо е, харесва ми.

Където пеят раците

„Където пеят раците” от Дилия Оуенс, превод от английски Лидия Шведова, художник на корицата Иван Масларов, издателство „Лабиринт”

Ако сте от хората, които не посягат към прехвалени книги и препоръките ги отблъскват, не четете този текст.
”Където пеят раците” стана книга на 2019 според книжарите от „Хеликон”, а това значи много. Аз затова си я купих, и пак затова все отлагах да я започна. Те ще ми кажат на мене те какво да чета, хайде де.
Даже я започнах и я зарязах след първите десетина страници. Много притисната се чувствах от хвалбите, все едно съм на изпит и за да го издържа, непременно трябва да я харесам.
А после стана някак като насън. Опитвам се да си припомня как съм започнала, къде съм стояла, кой ден е било. Все едно съм стъпила в мочурището и съм потънала и винаги съм била там. Последните стотина страници ги прочетох на светлината на фенерчето на телефона си в автобуса.
Струваше си. До последната страница и до последния стих на последното стихотворение.
За мен най-хубавото в книгата е чувството за волност, заразително и опияняващо, през цялото време. И не защото героинята е безгрижна или животът й е много радостен, а защото тя никога не загубва вкуса на свободата, независимо през какво преминава.
Историята е за оцеляването и израстването, а те винаги са жестоки. Но каквото и да сме преживели ние, всеки от нас, със сигурност не сме израснали съвсем сами сред природата, не сме се сливали с нея, за да се спасим.

Наградата за нещото е самото нещо.
Това изречение не излиза от ума ми от известно време.
Наградата за труда е самият труд. Колко е хубаво да виждаш как ставаш по-умел, колко силни стават ръцете ти, колко ловки – пръстите ти.
Наградата за това, че рисуваш, е това, че си рисувал и си създал нов свят върху платното.
Наградата за живота в природата е животът в природата.

Друго любимо нещо в книгата е все по-плътното щастливо внушение, че дори и най-самотният и изолиран човек е част от общество, съдбата му е вплетена в съдбата на неговите предци, на близките му – дори да са далеч, на града, дори да живее извън него. (Толкова мило ми стана, когато прочетох, че госпожата от магазина е давала на Кая центове от портмонето си, и че никой, освен мен, никога няма да научи това.) Мама, Джоди, Джъмпин и Мейбъл, Тейт, адвокатът, редакторът – всички те са толкова топли и ярки, толкова обични, дори когато Кая не съзнава това.

Някак много хармонично ми се струва, че Мама и Кая рисуват толкова добре, а самата книга е написана с цветен ярък език, образите на хората и пейзажите са като нарисувани и мога да ги видя. Толкова е радостно, всичко наред, всичко на мястото си. Кая рисува илюстрации за книгите, които е написала. Картини в книги в картини в книгите. И всичките верни и красиви.
Например ето:
”- Я виж тази.
Сочеше една изключително колоритна маслена картина на две деца, клекнали сред водовъртежи от зелена трева и диви цветя. Момиченцето беше едва проходило, може би беше на три години, правата му черна коса падаше по раменете. Момченцето, малко по-голямо, със златни къдрици, сочеше пеперуда монарх, разперила криле в черно и жълто над една маргаритка. Беше хванало за ръка момиченцето.
– Мисля, че това сте вие с Тейт Уокър – каза Джоди.
– Сигурно си прав. Прилича на него. Защо Мама е нарисувала Тейт?
– Той идваше доста често, ловеше риба с мен. Винаги ти показваше разни насекоми и други неща.
– Защо не си спомням?
– Беше много малка. Един следобед Тейт дойде с лодката си в нашата лагуна, Татко се наливаше от бутилката в плика, наистина беше много пиян. Ти газеше из водата и се предполагаше, че Татко те пази. Изведнъж, без никаква причина, Татко те сграбчи за ръцете и така те разтресе, че главата ти се отметна назад. После те пусна в калта и се разкикоти. Тейт изскочи от лодката и се затича към теб. Беше само седем-осемгодишен, но се разкрещя на Татко. Разбира се, Татко го зашлеви и му кресна да се омита от земята му и никога повече да не се връща, защото ще го застреля. Вече всички бяхме дотичали да видим какво става. Въпреки че Татко крещеше и беснееше, Тейт те вдигна и те подаде на Мама. Увери се, че си добре, преди да си тръгне. След това ние с него продължихме да ловим риба, но той никога повече не дойде у нас.
Не и докато не ме изпрати до тук, когато бях изкарала за първи път лодката в мочурището, помисли си Кая. Тя се загледа в картината – толкова пастелна и мирна. Умът на Мама някак си бе извлякъл красота от лудостта. Всеки, който погледнеше тези картини, щеше да си помисли, че изобразяват най-щастливото семейство на света, което живее на брега на морето и играе под слънцето.”

Не искам да ви издавам историята – освен красотата сама по себе си, тя има и сюжет със загадка за разкриване. Историята се разказва едновременно от двата края – откъм началото и откъм финала. Интересно е написано, увлекателно, пълно с вятър, чайки и море.
Книгата прелива от див живот.

Ако питате мене, да, прочетете я.

Невероятните приключения на Кавалиър и Клей

 

Прочетох голяма книга и бързам да ви кажа.
Нарича се „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“, от Майкъл Шейбон, изд. „Еднорог“, издадена през 2017 година.
 Голяма е не само заради обема си – над 700 гъсто изписани страници, нито само заради широтата на действието, което обхваща около двайсет години и се мести от Европа през Азия в САЩ, с едно дълго и драматично отклонение в Антарктида.
Това е история за едно непомрачимо приятелство.
За зората, блестящия зенит и залеза на изкуството на комикса, с цялото щастие, мъчително лутане, пикове и пропадания на творческия процес.
Също е роман за Втората световна война, от която можеш да избягаш, но не можеш да се спасиш. Всеотдайните, но безуспешни опити на Джо да спаси семейството си са възхитителни и сърцераздирателни едновременно.
Романът е за занаята на фокусниците – карти, кърпички, разрязани дами и невъзможни измъквания и бягства.
За приятелската и братската любов, за любовта между колеги, другари, съавтори, мъже и жени, мъже и мъже, учител и ученик, баща и син.
Книга за творчеството и всевъзможните форми, които то приема, за да се осъществи на този брутален меркантилен свят.
За мен беше щастливо съвпадение, че неотдавна прочетох „Град на момичета” на Елизабет Гилбърт. В нейната книга също се разказва за блестящия, мизерен, вдъхновен живот зад кулисите, само че в един вариететен театър, отново в Ню Йорк. Съвпадението на мястото и в известна част от действието – на времето, ми даде възможност да сглобя обща картинка от частите на два различни пъзела. И двете книги са, според мен, завладяващи. Всмукват те в действието си и те въвличат в отношения с героите. Пълноценно преживяване.
Езикът е богат, жизнен, цялостен, гъвкав, на места претрупан, на други остър и бърз. От време на време имаше пасажи, все в началото на отделни глави, през които ми беше трудно да си пробивам път, абзаци с изброявания на много имена и места, след които действието отново потичаше гладко и устремено. Преводачът е Стефан Аврамов. Представям си колко много му е минало през главата, докато е превеждал тази книга, за да я доведе до нас. Благодаря!
В историята за Кавалиър и Клей особено голямо удоволствие ми донесе начинът, по който авторът напластява живи, осезаеми светове. Например в началото, докато разказва за опитите на Йозеф (Джо) да се спаси от завладяната от нацистите Прага, читателят вижда, чува, вкусва, подушва Прага. Разказът тече непринудено и с лекота, а в същото време е препълнен с всевъзможни подробности – каква е храната, колко струва, на какво мирише, какви са столовете, масите и лампите в заведението, в което Йозеф и учителят му се отбиват на път за някоя среща, например. Авторът създава атмосфера, в която се потапяш, а когато изплуваш от нея, осъзнаваш, че си получил не само преживяване, а и знание за страната и епохата.
Купуваш си книга, а получаваш нови светове.

 

„Имена под снега. А7“ и непоносимо силната, непоносимо безсилна любов

„Имена под снега. А7“ на Иван Станков

Да четеш тази книга е като да сънуваш наяве много тъжен и много нежен сън.
На здравата връв на реката са нанизани като мъниста случки и спомени. В маранята на времето лицата се разместват, разтапят се и се сливат. Музиката и водата, самотата и любовта се смесват, удвояват образите си и преминават нататък с непроницаемо безразличие.
Приятелствата и родствата са вечни, и в същото време над всичко тегне дълбоката сянка на загубата. Сладка меланхолия, болезнена тъга, трагичност на всяко преживяване. Всичко, което се случва, е толкова обикновено, но и така затворено в себе си, едновременно просто и неразбираемо.
Меланхолията се натрупва разказ след разказ, на плътни слоеве, които се движат с различна бързина, допират се с цяло тяло, без да се смесват, като теченията на дълга бавна река. Сред втория-третия разказ непрекъснато имах желанието да се върна, за да сравня някое име, някое изречение, някой споделен спомен.
Над рамото ми надничаха героите от „Спомени за вода. Dm“ и „Улици и кораби. Gm“, все едно да видят помни ли ги някой, с добро ли ги помни, какво става с децата, къде са внуците.
Както край леглото на смъртник се събират съседите, за да пратят по него вести на починалите си близки, може би и обичните покойници чакат от другата страна нещо да видят, нещо да угаси тревогите им, да утоли жаждата им.
Хората от малкото крайдунавско село местят живота си в Русе, от Русе – във Виена, Будапеща, Букурещ, пътуват срещу реката, тя ги носи напред, връща ги назад – реално, или в съня, или в спомена, или в музиката, или чрез думите от езика, чрез срещите и чудесата. Дали времето върви, или човекът върви през неподвижното време? В кой край на Дунав е началото? И наистина ли вятърът вее там, където си поиска…
Реката с множеството мостове прилича на гръбнак, тя е гръбнакът на една родова история, която включва родство по кръв, но и по място, по любов, родство по понесените травми, родство по споделеното детство.
Безсилието да съхраниш не само най-близките и любими хора, но дори и спомена за техните имена. Любовта и вината, които като призраци стоят до леглото нощем. Непоносимо силната, непоносимо безсилна любов, която сигурно и у вас ще събуди порив да вземете молив и да допишете няколко имена на последната страница.

Мария Донева (1974 – )

Нормални тревожни хора

Започнах новата година с едно интервю, в което двеста пъти повтарям думата „хора”, и с две книги със заглавията „Тревожни хора” и „Нормални хора”.
Въздържанието увеличава удоволствието и като не бях чела от доста време книга на един дъх, сега успях с цели две.
Може би е добра идея да ги сравня? И двете явно са достатъчно увлекателни. И двете са успокояващи с факта, че ето на, има и по-притеснени и напрегнати хора от мене. И в двете има хубави мисли, които да запомня и после да ги въртя в ума си, да премислям и да се радвам, когато видя как добре пасват в разни ситуации.
И двете не текат гладко като горещ мармалад, а имат дразнещи прекъсвания – и в историята, и стилистично, но не чак толкова, че да ги зарежа на средата.

По принцип не пропускам книга на Бакман, въпреки че те не са еднакво силни, поне според мен. Дори ми беше любопитно „Тревожни хора” (превод от шведски: Любомир Гиздов) от кои ще бъде, от любимите или от поносимите. Е, някъде по средата е. Особено в първата половина диалозите ми звучаха нелогично, чак глупаво, всички герои говореха думи без видима логическа връзка и това ми беше неприятно. Постепенно с напредването на книгата глуповатите диалози взеха да стават по-обясними, а проницателните размисли и наблюдения да преобладават, така че накрая се почувствах удовлетворена. В крайна сметка и тази книга се оказа една хубава, лековита приказка за възрастни. Аз обичам така. Отделно от това, безкрайната поредица от уж сюрреалистични подробности и ситуации ме забавляваше на всяка страница. И това също много ми харесва.

„Нормални хора” на Сали Руни (превод от английски: Боряна Джанабетска) беше в списъците с важни книги на няколко човека и това привлече вниманието ми към нея. Милите книжарки от „Сиела” в стария мол ми намериха първо нея, така че „Някой си господин Пекелни” (също настоятелно препоръчвана от мнозина) ми остана за следваща покупка някой път.
„Нормални хора” ми причини страдание. Тя разказва за двама души, които просто са един за друг, и го чувстват, и го знаят, но все не успяват да се разберат, по някаква причина просто не умеят да разговарят. Мисля, че всеки си има една такава любов за цял живот, някой любим, сродна душа, човек, у когото сърцето ти остава завинаги, но вие не оставате завинаги заедно, а отново и отново се разделяте, разминавате, изоставяте – а любовта си остава жива. Кораво копеле е тази любов.
Сали Руни връща чувствителността на отдавна загрубели места по кожата и в душата, преобръща пластове от време и припомня много непрежалени загуби.

Да, и двете книги заслужават да им се отдели време. Препоръчвам.

Снощи в „Перото“

Картинка

Аз много се бях затъжила за концертите, за вас не знам.
Беше хубаво, просторно, думите втъкани в музиката, публиката и изпълнителите – втъкани. Венци Благоев донесе благи вести за детето на тромпета и флигорната, Антони свири на струните на рояла, а Марина ни подреди песни за цяла година, от Águas de Março през лятната Fotografia и Autmn leaves чак до Let it snow.
Беше топло и хубаво.
На 29 ноември – пак, в Сопот.
Ето няколко снимки от страницата на „Перото“.

Благодаря!