Мария беше в Малмьо и летя.

 

Не зная дали ще ме разберете, но не ми се иска да кажа „Благодаря”. Както не ми се искаше да казвам и „Довиждане”.
Като кажа тези благи думи, то ще е точка и ето, пътуването ще свърши официално, а аз не съм готова. Усещането не е като да съм се вкопчила в ръка, която държи моята ръка. По-скоро е все едно съм стъпила върху дланта на великан и ми е добре, не е страшно.
А на мен не ми се ходеше в Швеция! Защото първо трябваше САМА
САМА
ДА ЛЕТЯ
СЪС САМОЛЕТ
И МОЖЕШЕ!!!
ДА СЕ ИЗГУБЯ.
Може да е глупаво и смешно, и дори онези бебенца, които плачеха и си гукаха и спяха в самолета биха ми се смели (те са смели, защото са опитни), но на мене ми беше за първи път и на летището в София се разревах и викам – няма да отида.
Обаче отидох, защото умът ми разбираше каква съм смешка, а на летището в Копенхаген, когато Виолета ме намери, вече бях така:

Освен това Виолета се погрижи за всичко. Беше ми запазила места до прозореца в самолета и в двете посоки, за да се радвам. Показа ми как точно ще намеря пътя на връщане. Беше ангелски търпелива, но не скучно-ангелски, а весело и интересно-ангелски. Още с идването и в чест на бъдещата ми книга тя ме постави на розова диета от сьомга и розе. Щастливи времена! Аз и на нея не й казвах „Благодаря” всеки път, когато ми идваше да го кажа, защото разговорите ни биха били изключително монотонни, а и никак не бих искала да я изнервям, видно е защо:

Не бих могла да си представя, че на света има толкова чисти, подредени, живеещи с природата, устремени към уют и красота градове. Знам, че моите думи нищо няма да покажат, а снимките ме омаломощават допълнително. Мисля, че ще се наложи да ги групирам в още няколко поста, сега ще сложа произволно няколко…

Не искам да изпадам в някакво превъзнасяне. Всъщност шведите са доста изостанали. В момента им цъфтят люляците и акациите, и рапицата, дори черешите им сега доцъфтяват, докато нашите свършиха тази работа ехее откога.
Или пък онова с путките! Общината в Истад възложила на една авангардна художничка да изрисува две стени (едната от които е на училище), и жената направила красиви цветни стенописи, изобразяващи артистично, пъстроцветно и категорично… това. Това де. Изостанал народ. Нашите съседки, бледолики дами на почтена възраст, сестри, не използват тоалетната си, защото е неекологично и неикономично толкова вода от казанчето да се хаби само за едното пишкане, затова си вършат работата на терасата и плискат всичко навън. Чисто и просто, ама много просто. И образователно. (NB Да предупредя Иво като се върне,  като излиза на терасата на стаята си да не поглежда наляво!)

Срещата с българската общност, конкретният повод за пътуването ми, беше… (сега изпадам в мечтателност). Счупих казанлъшкия рекорд за дълга среща и доста надвишихме двата часа.
Аз не знам и не разбирам защо те направиха всичко това за мен. Вие може да летите и да пътувате навсякъде редовно, но за мен това беше огромна крачка, нещо невъобразимо и чест, и радост.
Мисля, че го направиха не за мен лично, а за стихотворенията.
Момичета, в момента ям кокосова сладка, кафето е на котлона, и мисля за вас толкова усмихнато, че и вие сигурно се усмихвате. Благодаря!

Видях още библиотеката в Малмьо (ще сложа снимки отделно), и много птици, и прозорци с бели лампи на первазите, и море, от мисълта за което усещам солена тръпка под езика и ми се доплаква, защото искам там, и още птици, също така зайче в парка, камъните на Але (отделен пост със снимки), и институт, в който се грижат за вдъхновението на учителите. Видях да ремонтират сгради, но за да е безопасно, чисто и хубаво, целите им фасади бяха покрити с платно, върху което е отпечатана фасадата, такава, каквато е в неремотно време. Видях…
Видях една гальовна южна Швеция, мъничко парченце от нея, без капка дъжд, само с малко вятър за разкош. Съвсем не приличаше на Швеция от „Бьорнстад” и „Ние срещу всички” (ох, и за нея искам да пиша тия дни), в която животът е труден, но такъв трябва да бъде. Видях хубав живот и
Не ми се приказва повече.

БЛАГОДАРЯ.

Жената от Исла Негра

 

Тази книга ми е сувенир от Казанлък. Намерих я в една от книжарниците на главната улица, а бих могла да я намеря и във всяка друга книжарница или да я поръчам от нета, но аз я срещнах точно там, след срещите в училищата и преди срещата в галерията. Имах повече от час да повървя, да помълча, да похарча някой лев (то си трябва, парите трябва да се движат), да се настаня в хотела, най-много ми се искаше да поспя, предишната нощ не бях спала, защото си имах грижи, кой си няма, заспах чак призори, а нали трябва да съм весела и заразително мечтателна.
Любимото ми магазинче в Казанлък за гердани и гривни много е западнало, нищо не можах да си избера дори и с усилие на волята, но на книжарницата винаги може да се разчита.
6.
– Какво правиш, Елиса?
Пабло приличаше на акробат: носеше къси панталони, прилепнали по краката му, и фанелка без ръкави.
– Нищо.
Бях боса, на колене върху кревата и гледах през прозореца на стаята ни. Беше часът на деня, който ми харесва най-много, още в Темуко. Слънцето залязваше червено, а небето беше наситено розово, преливащо във виолетово и след секунда нощта беше паднала. Винаги се разсейвах в тоз момент, когато виолетовото се превръщаше в синьо и се появяваха звездите. А трябваше най-малко половин час, докато стане небето синьо.
– Ела – каза той. В ръката си държеше черна кърпа.
Потърсих обувките си, но те се бяха запилели под кревата.
Сграбчи ръцете ми и ме вдигна пред себе си.
– Не се страхувай.
Сложи кърпата на очите ми и я завърза, като за игра на „сляпа баба”.
– Виждаш ли нещо?
– Не – излъгах аз.
– Виждаш, със сигурност виждаш.
Затегна още възела. Усетих болка в клепачите и вече не виждах нищо. Изведе ме вън от стаята, хванал ме за ръка.
– Внимателно по стълбите.
Усетих мирис на влажна трева, а после допира на камъните по пътя, които нараняваха краката ми.
Хладният и мек пясък. Шумът на вълните, крясъците на чайките и пляскането на крилата им. После по-влажен и твърд пясък. Нещо меко и хлъзгаво, като желатин.
– Току-що настъпи медуза – каза Пабло.
Мирисът на морето, обгръщащ лицето ми като вятър.
Спряхме и веднага вълна заля глезените ми. Вдигнах крак, после и другия и се засмях, сякаш ме гъделичкаха. Пабло също се разсмя. Развърза кърпата и морето сякаш ме заля: сребристо, побеляло от пяна. Облиза краката ми като добро куче.
– Хайде да влезем.
Взрях се в космите по гърдите му, надзъртащи от деколтето на фанелката, и си спомних как се спускаха по гърба му. Спомних си и за голата жена.
– Малко ми е студено…
Наведе се, загреба вода с шепите си и ме обля, както бях с роклята. Закрих се с ръце – водата беше много студена, а зърната ми прозираха през тъканта.
Пабло се гмурна, после се показа заедно с вълната с рязко движение, като че бе загубил равновесие. Продължи навътре, поплува и след това остана неподвижен по гръб върху водата.
Седнах на пясъка да го наблюдавам.
Излезе със зачервени очи. Косата бе полепнала по челото му като водорасли.
Прибрахме се в къщата, хванати за ръка, макар че очите ми вече не бяха превързани с кърпата. Ръката на Пабло, отначало ледена, а после хладна, върху моята, ми пречеше да мисля, както по-рано кърпата върху очите ми. Небето беше станало синьо, отново без да забележа. Беше пълно със звезди, и мънички и огромни, никога не бях виждала толкова много.
Пабло е Пабло Неруда, поетът. Елиса е дъщеричката на новата прислужница Ракел, те са пристигнали заедно няколко дни по-рано в къщата в Исла Негра, след като майката дълго време не е успявала да си намери работа. Елиса е на 12 години и новите гледки, вкусове и цветове я прелъстяват, големият поет прелъстява ума й, а съпругата му Делия я въвежда в свят на музика и мода, изискан свят, облъхнат от елегантност и парфюми.
Да, за същия Неруда става дума, а Матилде от „Сто сонета за любовта” току-що е нахълтала в живота му…
Ако трябва да определя само с една дума романа Жената от Исла Негра”, бих го нарекла прелъстителен. Жега, макове, море, поезия; ароматите на храната, смехът на жена в леглото; преживяванията на момичето, което наблюдава притаено, чете тайно подчертаните пасажи от книгите, подрежда раковини, спомени и впечатления; влюбва се във всичко и пази чужди тайни, израства, предава майка си… а после хладният, вцепенен Париж, в който тя живее далеч от себе си и успява да се върне чрез писането.
Изреждам само ключови думи, най-ярките, които ми хрумват, назовавам образите, които изплуват в ума ми като оранжевите петна, които виждаш под клепачите си, след като си наблюдавал слънцето.
Книгата е прелъстителна и много, много сериозна. В нея липсва пленителният хумор от „Пощальонът на Неруда”, разказът е от първо лице и гледната точка е момичешка и женска. Това е друга гледна точка и друг отрязък от живота на поета.
Образите са ярки и монолитни. Може би най-впечатляващо за мен е това, как всички тези хора са едновременно толкова пламенно отдадени на страстите си и толкова хладни в своята гордост. Не знам дали бих могла да живея с такива хора. Но пък колко много ми се иска да отида и да видя Исла Негра… Не съм голям пътешественик, но това място със статуите, антиките, безумната му архитектура и възторженото му море… Това е мястото.
Прелестна корица на Яна Левиева.
Прелестна книга.

Дарси Бърдок

 

Необяснимо нещо – как може една толкова забавна книга да има толкова незапомнящо се заглавие?!?
Прочетох я и се опитах да я препоръчам на децата в литературния клуб, и на Стаси от Приятели… и спрях да я препоръчвам устно, понеже единственото, което успях да изтръгна от неподатливата си памет беше – една светлосиня, много сладурска книга, казва се… нещо като…. името на героинята е заглавие, но не знам точно… авторът ли? Абе не помня, но беше нещо подобно на заглавието на книгата.
А паметта ми си е наред! Просто как да задържи в себе си поредица от думи като:
„Дарси Бърдок” от Лора Докрил
?

С това оплакванията ми от книгата приключват, защото тя е свежа, забавна и приятна, с чудесно сладурско оформление и ненагледни картинки.
Така че да, препоръчвам ви я от все сърце, особено ако имате момиченце, което обича четенето и съчиняването на истории.
Това е сладка книга за детския живот – училището, приятелите, празниците, семейството. Прочетох я на един дъх, а в историите, които Дарси пише, направо се влюбих.
Неотдавна прочетох „Забранете тази книга” – страхотна! – и писах за нея (но не съм сложила текста тук, може би ще излезе първо в един вестник). Вчера пък прочетох „Година без значение” от Олга Кръстева, с илюстрации от Борис Димовски (издателство Отечество, 1978). Симпатично е да се сравни и да се видят общите места, независимо от разликите във века, държавата и континента. Любов, приятелство, ревност, привързаност. Вечният проблем с тайната тетрадка/ дневник и как да оцелеем, когато някой ни го открадне и го прочете, че и разказва какво е прочел – на мен ми се е случвало, знам какво е. Кроежите как да избягаш от къщи (със сравнително еднакви мотиви и сравнително еднакъв резултат). Проблемът с братята и сестрите и как да си извоюваме собствено пространство.
А, добре, че се сетих! Едно от най-хубавите неща в „Дарси Бърдок” е това, как тя обича сестра си и брат си и колко се гордее с тях. То се усеща дори от самия начин, по който ги споменава мимоходом, примерно на едно място казва, че братчето й Хектор приличало на добре нахранено и щастливо анимационно пате. Ей такива изрази те карат да се смееш на глас или да звъннеш на някого, за да му прочетеш някой ред или да му разкажеш някоя току-що прочетена случка, това си е удоволствие (не знам дали само за мен, или и за хората, на които досаждам, ама кой им е крив, че ги обичам и искам да се смеем заедно?)
Докато се опитвах да намеря онова за патето, ето на какво попаднах например:
„Имам сестра и брат и съм най-голямата. Това означава, че съм онази, която трябва да помага най-много вкъщи, но съм наистина добра като квачка майка. Казвали са ми го повече от веднъж, но са ми казвали също, че „ползата от мен е като от шоколадов чайник” и трябва да си призная, че предпочитам втория комплимент.”
Ако книгата се казваше „Шоколадовият чайник”, нямаше да й забравям заглавието! Натяквам. Такава съм.

Харесвам „Дарси Бърдок”, защото Дарси ми напомня за мен, но e по-симпатична. Например нуждата да изтичаш в стаята си, за да напишеш нещо, което ти е хрумнало, а майка ти те вика да обядвате. Аз винаги съм се отнасяла към писането като към нещо много лично и смущаващо. На толкоз и толкоз години станах, и още не мога да кажа – като порасна, ще стана писателка; или поне бих искала да стана писателка. За поетеса пък хич! Дарси е много смела.
За мен тази книга се откроява най-ярко измежду всичките истории за момиченца с химикалки най-вече с начина, по който е показано как с писането човек си лекува душата. Да разкажеш една история е като сам да си направиш подарък. Да се погледнеш от страни, да се направиш красив и романтичен или смешен, или привлекателен, или страховит като чудовище, и да промениш края по свое желание. Страхотно е!

 

Изкушението да бъдеш щастлив

 

Ще ви разкажа за едно малко чудо, което се случи пред очите ми, чудо, свързано с преобразяване или превращение.
Имам една книга, подари ми я Ваня Хинкова, когато бях в Русе. Дори имам снимка с книгата, Ваня запечата мига. Преди това ми каза – Миме, избери си, коя книга искаш да ти подаря?
Нали го знаете този момент, когато всичко може да стане твое, дори в този миг то, всичкото, си е твое собствено, буквално на една ръка разстояние, книгата на Шрьодингер, която трепти между двете си възможни състояния, моя и немоя.
Избрах „Изкушението да бъдеш щастлив”. Лоренцо Мароне победи Джулиан Барнс в люта битка, защото на негова страна бяха заглавието, корицата (художник – Дамян Дамянов) и предчувствието за щастлив край.
Щастлив край… Той Е, но няма да кажа нищо повече.
Италианският писател Лоренцо Мароне (р. 1974 г., Неапол) ми е набор, а това винаги ме впечатлява. Като знам аз как не виждам по-далеч от носа си и дори себе си не познавам, но все пак тая (напразни) надежди, че с времето и опита ще се науча да се поставям на мястото на другите хора и да ги разбирам поне малко по-добре, е, как този италианец е успял за същото време да натрупа достатъчно сили, за да изгради пълноценен и жив, макар и доста дразнещ образ на Друг човек?
Героят е сеньор Чезаре Анунциата, саможивец на 77 години, който знае какво иска… Който цял живот е знаел какво иска, но никога не е умеел да взима решения навреме и затова изпитва постоянно неудовлетворение.
Аз започнах да чета книгата и да се възхищавам на плътния и убедителен образ, но като цяло не помня да съм изпадала в особен възторг. Стигнах до средата и си викам – какво толкова, ще я прочета до края, колко са 255 страници (да, точно 255 са, знам, мерси).
А днес…
Проверих: днес съм започнала да чета точно от стр. 170… И не знам – това е чудото, за което говорех – не знам дали в мен нещо особено има днес, или на автора му е потръгнало, или на преводачката Мария Добрева й е дошъл прилив на вдъхновение,
но от страница 170 до края книгата оживя. Отбелязала съм си особено интересни мисли и фрази навсякъде, вълнувах се, плаках, ставах, за да се огледам в огледалото и пак сядах, за да продължа да чета, спирах, за да помисля върху някое твърдение, да си го представя, а финала вдишах като поезия.
Ако бях оставила книгата до средата, изобщо нямаше да разбера какво хубаво нещо съм държала в ръце.

”- Знаеш ли коя е най-голямата ексцентричност?
Тя поклаща отрицателно глава.
– Да живееш инстинктивно.
Дъщеря ми ме поглежда озадачено.
– Да спреш да очертаваш ненужни мисловни трасета. Ако следваш инстинкта си, никога не грешиш. Птиците всяка година мигрират, без да се питат защо. Ние би трябвало да правим същото, непрекъснато да се движим, без да задаваме твърде много въпроси. Аз все си задавах въпроси през годините и останах застинал на едно и също място. Сега трябва да си наваксам, искам всеки ден да мигрирам по малко.”

Само да не ви оставя с погрешното впечатление, че това е някаква поучаваща книга. Не, не, той, Чезаре, изобщо не се има за умен, напротив, на този етап от живота си смята, че е грешил прекалено много. Просто е мълчал твърде дълго и сега има много неща за казване. Дори на няколко пъти се насилва и провежда разговори, и казва наистина каквото мисли…
Интересно, колко различни са тези две думи, уж синоними – осмелявам се и престрашавам се. Първата е светла и гладка, в нея има метал и смелост. Другата е прашна и мъхеста като пчела, в нея има страх. С първата даваш воля на смелостта си, с втората прекрачваш страха. Уж е едно и също, а пък никак не е. Мисля, че Чезаре Анунциата се осмелява, с несигурна ръка и тираничен пикочен мехур, и отслабнали очи и сърце между два инфаркта, той вади сабята на своята смелост и тя проблясва на светлината на залеза. И всички я виждат.
Не че това променя нещата, които ще се случат.

„Заради смеха и треперещата ръка, ми става трудно да поднасям чашата към устата си. Дали е от алкохола, или от щастие, че отново посрещам в кухнята си стар приятел, не мога да си поема дъх от смях, както често ми се случваше в клас, когато бях дете. Кой знае защо, точно когато не бива да се смеем, просто не можем да се овладеем. Неудържимият смях прилича на плача, като него си служи със сълзите, за да освободи натрупаната енергия.”

„Само че аз съм решил да не свиквам. Ако старостта иска да ме победи, ще трябва първо хубавичко да се поизпоти!”

А, да, всъщност търсех ето този цитат, нали стигнах до мисълта за последствията от изборите, които правим или не, за смисъла на това да бъдеш смел:

”Това, което сме, изчезва с тялото, но това, което сме били, се съхранява в любимите ни хора. В Звева сякаш виждам нещо от Катерина, точно както по едно време в лицето на майка си преоткрих дядо си. Кой знае дали някой ден няма пак да изплувам на повърхността благодарение на някой жест, мимика или усмивка на дъщеря си. И кой знае чии ще бъдат очите, които ще го забележат.”

Обобщение: „Изкушението да бъдеш щастлив” много ми хареса. Започна средно добре, от средата нататък ме придърпа към себе си и не ме пусна, а на финала ми даде подарък, нещо много нежно, много хубаво и живо, нещо като сдобряване с живота и със света.
Харесвам всички, които се борят всеки ден, за да бъдат щастливи.

 

Турандот

Защо да пиша за това? То няма как да се повтори.
Ако снощи не сте били в салона на операта, ще можете ли да ме разберете? Да си представите блясъка и настроението, чувството, че сме свидетели на нещо неизразимо красиво… Въодушевяващото, а в същото време дълбоко чувство, че си част от нещо огромно и интимно, привлекателно, нещо като
целувка?
Аз седях на стълбите (пропусни това изречение, пожарникарю, а ти, Боже на нарушителите, сложи десницата си върху главата ми и пази тази опера от злополуки, защото ние правим грешките си водени от любов, а не от злоба).
Седях на стълбите и бях на неподходяща възраст, за да правя такива неща, но останали билети просто нямаше, бях облечена неподходящо, пред мен пак на стълбите седеше един от градските луди, но един лош и агресивен, и настоятелно търсеше химикалка, та се наложи после да отида на едни други стълби, от другата страна.
Аз бях предупредена, че ще бъде изключително. Мисля, че всички в залата Знаеха, че това предстои, и очакването беше празнично и уверено.
Гледах репетиция на спектакъла преди около две седмици, преди премиерата, и тогава се влюбих, дори с прекъсванията и маркираните моменти… Но снощи…
Ето ме, снощи: следя текста, гледам приказката на сцената, музиката минава през мен и имам една-единствена мисъл:
ИСКАМ ВСЯКА ОПЕРА ДА БЪДЕ ТУРАНДОТ
Това няма смисъл, но ме е изпълнило отвътре, както когато си току-що влюбен и тялото ти е дреха, в която е облечено името на любимия ти човек. Едно такова чувство е, не пулсира кръвта ти, а името му. Усещането и представата и копнежът по него.
Копнеж.
Гледах „Турандот” и си мечтаех да не спирам да гледам „Турандот”.
Абе, кукувица.
Това е съвместна постановка на Държавна опера – Стара Загора и Държавен куклен театър – Стара Загора. Историята за Турандот е приказка и който се е сетил точно това заглавие да бъде представено и с кукли, е бил погален от ангел в този миг. Визията на спектакъла е цялостна, пълноценна, приказна и цветна. Всичко си е на мястото и детайлите, и мащабните фигури и форми, се допълват, пасват си точно.
Снощи спектакълът мина някак много бързо, динамично, на един дъх.
Диригентът ни събра и ни поведе. Все едно вървяхме през някаква приказна земя, която той познава превъзходно, и с музиката ни откри най-красивите места, позволи ни да погледнем от ръба на страховити пропасти, показа ни хора, които се влюбват, страдат и умират, ние все едно бяхме там – ох, ние наистина бяхме там, не в Пекин, но в Операта – и не можехме да помогнем, но преживяхме всичко и се върнахме, за да разкажем.
Всички казаха, че солистите са на световно ниво.
Аз мога да кажа – беше опияняващо красиво. Безупречно.
Но това са оценките на една смаяна Мария, която още си събира мислите, емоциите и фантазиите, и намира нови стъкълца и парченца от пъзел, каквито до снощи е нямала, нови преживявания и вдъхновения, и като след много бурна любовна среща се чувства изтощена, щастлива, разглобена и после сглобена по нов, по-добър начин.
Това е ехо. Осъзнаване. Хората, които наистина разбират и вникват в оперното изкуство, могат да направят анализ.
Аз само не искам да забравя на какво присъствах вчера. Пинг, Панг и Понг, виртуозни, и в смешното, и в топлата носталгия по домовете си. Лиу с вълшебния глас, която обикваш, о, благост. Турандот, блестяща като сабя. Божествен Камен Чанев като Калаф.
Мисля, че ние, които бяхме в операта снощи, винаги ще копнеем за снощи.

12 април, 19.00 часа, сцена Опера
ТУРАНДОТ опера от Джакомо Пучини
Съвместна продукция на Държавна опера-Стара Загора и Държавен куклен тетатър – Стара Загора
Режисьори Огнян Драганов, Дарин Петков
Диригент Найден Тодоров
Сценография и костюми Каталин Йонеску-Арборе /Румъния/
Васил Рокоманов и Силва Бъчварова
Лайт-дизайнер Васко Лисичов /Македония/
Пластика Хзе Фу-Чиен /Тайван/
Диригент на хора Младен Станев
Диригент на детски хор Зорница Желязкова
Концертмайстор Екатерина Родионова
Оркестър и хор на Държавна опера-Стара Загора

Действащи лица и изпълнители
Принцеса Турандот – Таня Иванова
Император Алтум – Симеон Симеонов
Тимур /детрониран татарски хан/ – Пламен Кумпиков
Калаф /негов син/ – Камен Чанев
Лиу /млада робиня/ – Русалина Мочукова
Пинг /велик министър/ – Теодор Петков,
Панг / велик готвач / – Георги Динев
Понг /велик съветник/ – Ивайло Йовчев
Мандарин – Иван Кабамитов
Актьори от Държавен куклен театър-Стара Загора: Биляна Райнова, Деница Янакиева, Диляна Спасова, Елица Стоянова, Латина Беровска, Таня Георгиева, Гагяна Ансреева, Калоян Георгиев, Кирил Антонов, Любен Чанев, Станислав Матев, Цвети Пеняшки, Янчо Иванов
С участието на детска вокална формация „Маргаритки“
Прабългарска школа за оцеляване „Бага-Тур“

Асистент-диригент Никола Колафеличе /Италия/
Асистент-режисьор Славчо Николов
Помощник-режисьор Пенка Александрова
Корепетитори Светлана Денева, Мирослав Георгиев, Мануела Манолова, Ерна Пушева
Суфльор Антонина Дойчева
Субтитри Росица Михайлова

Фотограф Георги Петков

Безумецът от Таро

 

 

Чух за тази книга още преди да бъде публикувана. Предупредиха ме, че се задава нещо страхотно. Предупреждението дойде не от кого да е, а от едни от най-големите авторитети за мен – Веселина Седларска и Русанка Одринска. Казаха ми го убедено и въодушевено, с онзи вътрешен плам, който не се вижда, но се усеща, защото се предава от човек на човек.
Това е голяма книга.
Деница Дилова е написала нещо прекрасно. Не ме е страх, че ще прекаля със силните думи. Може ли за могъща книга да се говори със слаби?
„Безумецът от Таро“ е кратка, умна и страстна книга. Такова нещо не може да се види всеки век.
Тя ме върна и ме издигна до най-острите любовни пикове, които съм имала щастието да преживея, а после ме запрати на дъното на най-красивите ми отчаяния. Не, не после, а едновременно. Докато я четях, аз живеех в Красивия Живот. Има такъв. Опустошителен е, но о, колко много го има…
В този роман Деница Дилова е вложила най-доброто от предишните си две книги: изяществото, волността и деликатността от сборника с разкази „Тънкости на приготвянето“, и афористичния език от „Дневният живот на нощните пеперуди“. Мярката е точна, емоцията – удържана, езикът – кристален.
Обичам усещането, че съм съвременник на ярки творци и значими личности. Обичам да чета книгите на един автор една след друга, почти в момента на издаването им, и да виждам как той израства и се развива. Мисля си – и се усмихвам – и се засмивам на глас от радост – как всяка следваща книга е все по-силна от предишните. Какъв късмет имам да познавам хора, които със силата на мислите и думите си разширяват света.
Хваля книгата? Да, нямам друг избор. Прочетете я и ще ви видим вас какво ще правите.
Не бих сравнила „Безумецът от Таро“ с друг съвременен роман от друг съвременен автор. Деница си е Деница, тя сама си е и тенденция, и вълна, и подводно течение. Само едно стихотворение има, което не ми излиза от ума, откакто преполових книгата – онова на Бойко Ламбовски за Марина
Нека не говоря повече, стана ми много мъчно.
Само ще кажа – не пропускайте тази книга. Оставете я да ви разбие сърцето.
Сърцето има нужда от това.

 

 

„Посвещение“, Валентина Добринчева

 

Имах радостта да се запозная с Валентина Добринчева, когато бях за първи път в Добрич. Току-що беше излязла нейната стихосбирка „Шипка”. Четох я във влака на връщане, беше снежно, след всяко стихотворение дълго гледах снега. Добрич – Варна, после няколко часа обикаляне по улиците (купих си много хубаво кристалче Сваровски, но и аз бях кристализирала от студ), после Варна – Стара Загора, прочетох пак „Шипка”. Спомням си не отделните стихотворения, а хубавото чувство.
Бих прочела всяка книга, написана от Валя Добринчева.
Затова така се зарадвах, когато тя ми писа, пратих й пощенския си адрес на мига, даже от кумова срама не се дърпах. И ето:

Така че аз съм привилегирована, имам всичките й книги като личен подарък.
Но как бих могла да ги намеря иначе? Сигурно могат да се поръчат от интернет, но от къде да разбера, че са излезли, за да ги потърся там?

„Посвещение” е красива книга за бавно четене.
Корицата и рисунките вътре са на Радостина Милушева. Особеното калиграфско изписване на тънките растения и силуети на животни, нежните, но категорични линии са подходящи, съжителстват ведро и спокойно с кратката проза на Валя.

Това е книга за съзерцанието.
Разказите са наистина кратки, от 5-6 реда до две страници, но писането е било предшествано от дълго съучастническо наблюдение. Без бързане. С радостно спокойствие, че природата се изменя хармонично и мъдро. За всяко стръкче има място и срок, нищо не е случайно, нищо не е грозно или непремерено. Радостта на очите, които попиват всяка подробност, широката великодушна памет, която отбелязва и най-финия нюанс. И детския възторг, който дописва изреченията на тревите и дотанцува последната стъпка от танца на дърветата.

Има още