Прегръдки в Ямбол

 

Ние може да се виждаме за първи път, може и никога повече да не се срещнем.

Но през часа, който споделихме, беше толкова уютно и вълнуващо, чиста радост, чиста тъга, чиста близост, че аз наистина имах нужда от допир, преди да се разделим. И всички, които дойдоха накрая, за да се погледнем съвсем отблизо, и ми дадоха прегръдка, всъщност ми дадоха нещо много повече.Ние си имахме един общ час безсмъртие и си тръгнахме с обикнати сърца.

Мисля, че затова се правят такива срещи. За какво друго?!

Благодаря! ❤
София, Весела, Петко, благодаря ви, че ми подарихте тази среща.

 

Бохеми

 

Много е важно да не спираме да живеем.
Трябва да живеем много дълго, толкова, колкото е възможно.
Към всички причини, които знаем, днес ще добавя още една.
В самия край на 19 век Джа̀комо Анто̀нио Домѐнико Микѐле Втори Марѝя Пучѝни е написал операта „Бохеми“.
Затова.
Защото можем да я гледаме за първи път, и после да я гледаме отново, и никога повече да не забравим колко е сладък животът.

Аз я гледах миналата седмица. Бях на премиерата, разбрахте ли сега колко съм важна. Направо се чувствам като една от по-първите хора на нашия хубав град. Ще има още две премиери, с различни солисти, така че и вие не сте пропуснали шанса си да се наредите сред нас 🙂

Беше много красиво и елегантно. Сценографията ме очарова. Пренесе ме в най-мечтаното време, при любимите ми художници, в любими книги от (и за) онези години – „Безкраен празник“, „И слънце изгрява“, „Един последен поглед“ на Джеймс Олдридж…
Целият спектакъл излъчва непобедим младежки дух. Още от първата минута – защото артистите на сцената са толкова хубави, сладки, жизнени. Боже, защо съм толкова възрастна – всичките ми приличаха на моя син, как да не ги обикна от пръв поглед? Свежи, смешни и да, непобедими.


И не си мислете, че робувам на текста. Аз даже по едно време изобщо спрях да следя надписите. И не само защото пак не им липсваха печатни грешки.
Музиката разказва.
Сега ще кажа нещо, което може би ще прозвучи глупаво, но аз го усещах през цялото време. В другите опери между божествените арии има моменти, в които действието трябва да се придвижи, певците си говорят по разни въпроси, и понеже е опера – говорят пеейки. Влизам им в положението. В „Бохеми“ няма обикновена музика между божествените откъси. В „Бохеми“ всеки миг е романтичен и мелодичен. За пръв път имам такова цялостно преживяване на музикалния текст.

Голяма красота.

Красота, която се преживява ярко, даже остро. Мисля, че е така, защото високото и ниското живеят заедно по пълноценен и естествен начин. Не „като в живота“, защото те в нормалния живот извън операта не са така красиви и пречистени. Но ето – трагичната и комичната двойка са заедно, пред едните има много живот, който те като нищо ще прекарат разделени или пък в заяждане, пред другите има смърт, нямат си бъдеще, имат си само любов, и те се обичат, а се разделят, и пеят, и оркестърът свири, и дъждът не спира да вали на платното зад гърбовете им

и неприятният човек с големия фотоапарат не спира да се катери по сцената, слава богу, че поне снимки е направил, някои от тях взех от страницата на операта и ще сложа тук, ама верно, бива ли по време на спектакъл точно него да гледаме как броди из сенките?

Също не ми хареса, че в най-красивия, най-тъжния миг, на финала, когато Рудолф осъзна, че Мими е мъртва, и той, и приятелите му (защото това е и опера за приятелството) бяха покрусени
сцената се завъртя и Мими си лежеше мъртва, а те като на някакво увеселително влакче минаха покрай нея, тресейки рамене. Аман бе!
Тоска я налазиха зомбита и не я оставиха да умре като човек, след „Селска чест“, вместо да оставят ехото на операта да затихва в мен, ми показаха игриви балеринки, сега пък това… Категорично съм против. Не е хубаво да ти отнемат насладата от красивото, от трагично-красивото също. Верно че всички сме такива – „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.“, ама…

И така с живота. И със смъртта. „Бохеми“. Хубаво е. Да живееш, и още да ти се живее.

Грехът на Малтица

„Жената се прекръсти и нагази в тревясалия двор. Отключено беше, ала вътре нямаше никой. Не гореше нито кандило, нито свещ, светлина идеше само откъм открехнатата врата и в първия момент Малтица не можа да разбере защо иконите са такива и защо всеки от изписаните светии я гледа с толкова много очи. Влагата беше направила това. Навярно столетия наред при дъждове плочестият покрив беше протичал, а зографите сетне бяха замазвали повредените стени и върху предишните образи бяха рисували все нови и нови – с други очи и по-инак протегната десница. И защото там бяха слагали най-силните си бои, на подкожушената мазилка бяха останали само ръце и очи, очи и ръце и цялата църква сега се взираше в току-що влязлата жена, сякаш отдавна я беше чакала. Не искаше молитва от нея тя, не искаше свещ и многооките светци не я благославяха, а сякаш я заклинаха за нещо голямо и важно с избелелите си от дъждове и столетия пръсти. Малтица притисна ръце към гърдите си точно там, където преди малко беше носила писмото, поклони се на олющените стени и с безшумни стъпки излезе навън.“

Не помня от кога не ми се беше случвало някоя книга толкова да ме увлече, че да не мога да я оставя. В леглото, чета, протягам ръка да угася лампата, без да спирам да чета, и след няколко страници ръката ми все така е върху копчето, а лампата свети и историята си върви.
Разказано е много интересно! Мисля, че тайната е в езика, цветен и звучен, в самото разказване – защото ако кажа, че историческите четива са ми кой знае каква слабост – ще излъжа. Интересува ме човечността, това, което се случва в живота на един човек и го прави човешко същество – природата, която го окръжава, домът, трудът, връзките с хората и с небето.

Така че „Грехът на Малтица“ на Лиляна Михайлова не е точно историческо четиво. Събитията се развиват през Възраждането, в края на турското робство и първите години (година) след Освобожданието. И ако има история, тя е история на човечността.
През цялото време бях с усещането, че чета любовен роман, за голяма любов.
И е така, и не е.
Това е любовен роман, защото езикът разказва любовно за Малтица.
А пък Малтица е най-мразената жена в едно изолирано село, мразена и от хората, и… не е мразена от Бога, но е мразена от попа, значи, да речем, от църквата. Родена в богато българско семейство, спасена от удавяне от майчината любов, отгледана от бедни турци, израснала при не много богати българи, с мъж, който не се сеща да й каже дори, че я обича, па макар и после Отечеството…
Цялата книга е за това, че Малтица е светица, от непризнатите, но от най-истинските.

Историята ме подсети за „Майка нощ“ на Вонегът. През Втората световна война един човек предава по радиото информация в полза на съюзническите войски, но за да не го хванат, предава данните кодирано по време на едно най-люто профашистко предаване. Така става най-мразената личност, а контактите му със съпротивата са били така тайни, че той вече няма връзка с никого и никой не може да потвърди, че не е бил на страната на фюрера. Книгата започва така: „Това е единствената от моите истории, чиято поука знам. Не смятам тази поука за кой знае какво — просто знам каква е: ние сме това, на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим.“
В очите на хората той беше отявлен фашист, тъй както и Малтица в очите на селяните е турска гювендия.
(Ама много са ми смешни тия две думи! Има и други такива, които си опитвах на глас, докато четях. Има, но поне на мен историята ми вървеше гладко и разбираемо, не е прекалено, а е красиво, и нямаше мъки като с Георги Божинов.)

Ще ви кажа колко е интересно: татко ми така се зачете, че не чува, когато майка го вика за обяд. Чете, и все възкликва – „Много страшно!“
„Ще се спука тоя лед ами, той е несигурна работа, по средата може да е дебел, ама накрая, накрая?!“
„Това всичкото е истина! Това момиче, дето е написало книгата, го е живяло тоя живот, то не може да седнеш и да го измислиш.“

А ми я подариха преди месец. Аз се чувствам виновна, че толкова страхотни хора ми подаряват книги, а аз не смогвам да ги прочета. Особено ми е мъчно, ако някой е написал книга и ми я дава, и знам, че му трепка отвътре какви думи ще получи в замяна, пък аз в много от случаите – нищо.
Имам план. Когато още малко остарея, ще се кротна, ще имам много време, и ако даде бог да виждам, само ще чета. Тогава.
И така, след цял месец отлагане, започнах „Грехът на Малтица“, прочетох я за два дни, като в часовете, в които не можех да чета, защото бях на театър, на опера, на работа, готвех или пиех кафе, все така се носеше в ума ми омарата на историята, снегът, кафето във филджаните, лаят на кучетата, разговорите, които тя водеше наум с детето си, преди да го загуби, водата от кладенеца…

Увлекателна книга, красив език, прекрасна Малтица.

Горещо препоръчвам.

Тук е целият филм, помните ли го?

Театрално ателие „Мигчета“

 

Преди малко се върнах от Нова Загора. Там в сряда вечерта гледах постановката на Станиела Хаджиева и ТА „Мигчета“ „Принцесата и граховото зърно“.
Написах тази пиеса, а Станиела страхотно я е доразвила, за да има роли за повече деца, а също и защото така е много по-хубаво. Ако някога дам пиесата някъде да я играят, ще предложа този разширен вариант. Много ми хареса!
Да знаете колко беше приказно и празнично. Всичко беше обмислено, пипнато с ръка, вдъхновено и красиво. 
Направих куп снимки, 99% от тях не са на фокус, и пак са ми ненагледни. Сигурно от Нова Загора ще ми изпратят хубави снимки, но не мога да чакам, ще споделя моите, сърцето ми прелива от радост и обич. 
Искам винаги да се познаваме и винаги да сме приятели, и да се видим пак.
Прелестни грахчета! 🙂

Неща, които падат от небето

Книгите служат за това, да научаваме нови неща за себе си. Или стари неща, останали в тайна.
Аз прочетох една книга за друга земя, за хора, съвсем различни от мен. Историята започна интересно, звучеше ми тъй необикновено, че дори ми стана неуютно в началото.
А после забелязах, че се затопля, става все по-привлекателна и увлекателна, и точно тогава усетих нещо за себе си.
Все викам на кака и на майка, че са кози, нали са зодия козирог и двете. Обаче аз съм станала по-голяма коза и от тях. Ни се водя, ни се карам. Толкова ми е важно да съм независима в собствените си очи, че когато някой протяга ръка към мен, аз се дръпвам, направо отскачам назад. Станала съм подозрителна. Как го допуснах?!
– Мария, искам да ти дам една книга, която мисля, че много ще ти хареса!
Какво мислите, че отговорих аз?
– Какво трябва да направя?
– Да споделиш.
– Ааа, тогава не я искам!
Това отговорих.
Наложи се да водим преговори, накрая приех да я приема – с обещание да я прочета веднага и при условие, че ще напиша нещо само ако имам какво да кажа.
Имам.

Чудна корица!

„Неща, които падат от небето“ на Селя Ахава, преведена от фински от Росица Цветанова, е красива книга.
Красива.
Необикновена.

Така че какво ви интересувам аз. Само предполагам, че и вие ще научите нещо за себе си, сигурно нещо, съвсем различно от моето.

А „Неща, които падат от небето“, наистина е прелестна. И кошмарна. Но най-вече красива.
Светът е хармоничен и всяко нещо идва навреме при този, за когото е отредено.
Трябва да пиша на Йовка Христова специално да потърси тази книга. В нея една от най-ярките героини си има идеалната работилница за плъстене на вълна, има си дори собствени овце, да й дават вълната.

– Вълната помага – уверява ни леля Ану и ни облича с вълнени пуловери и чорапи.
Постила леглата ни с овчи руна, вълнени одеяла и възглавници от овча кожа за подлагане под тила. Леля вярва, че колкото по-опечален е човек, толкова по-топло трябва да му е. А ние с татко сме наистина опечалени. Капчиците пот само лъщят по челата ни, когато леля пали камините, вари супа, подправена с лют червен пипер, и следи да не би да съблечем вълнените си пуловери.
– Вълната диша. Тя топли и мокра, изчиства се с проветряване, не мирише лошо, лекува рани, ушни възпаления и гъбички по краката. Представете си ескимоските бебета! Повиват ги във вълна и ги държат в същия вързоп с урината и акото по цял месец. Нали няма как да тръгнат да ги преповиват в студа. А след месец, когато разрежат повоите, те дори не са мръсни. Чудно нещо е вълната!
Има още

Вълнени истории, Йовка Христова

Пригответе се да бъдете вдъхновени, защото ще ви разкажа за една чудна книга!

Нали знаете как от време на време се влюбвам в книги, сън не ме хваща, само се радвам и тичам от човек на човек, и показвам какво си имам. А пък тази специално е с твърди корици и цветна и приветлива, а вътре е обяснено с красиви снимки и с ясни думи как човек може да измайстори разни чудеса от вълна. И защото вдъхновението ще ви сграбчи, към книгата има пакет с мънички сладки кълбенца вълна, за да можете веднага да опитате.

Ама какво приказвам и аз, вижте това хубаво интервю, в него авторката сама споделя за пътя на книгата. Такова чудесно момиче!

Хоп! Още едно интервю, от което съм взела следващата снимка. Благодаря!

Yovka

Аз си намислих да опитам да направя нещо от показаните проекти и така да демонстрирам колко е лесно и удовлетворяващо, обаче както обикновено се унесох и направих нещо друго, ръцете ми си правят каквото искат. Този път направиха кукла, която е по-хубава на живо, отколкото на снимките, честно!

Има нещо особено специално, ще го кажа ей така, както е, защото и тя така говори (ако не сте кликнали да видите интервютата). Йовка има две деца, момче и момиче, и момичето е с аутизъм. Сигурно не е лесно, обаче то пък кое ли е? Каквото дойде, трябва да се справим възможно най-добре, нали така?

Та, по този повод, ако човек си купи книгата, същевременно ще направи нещо чудно хубаво и добро. Всички приходи от нея ще бъдат вложени в изграждането на терапевтичен център за деца със специални нужди. Това ми е любимо – да се чувствам добра по начин, който ми е лесен и приятен. Нали?

Ето ми го произведението. Като гледам, с това ще се занимавам в следващите дни, защото много ми хареса!

За някои философски аспекти на естетическия акт

Когато човек отдели от времето си и посети някой спектакъл, примерно оперета, той винаги печели.
Хубавото представление му доставя радост и наслада. То е естетическо преживяване.
Не-хубавото представление, от своя страна, е философско преживяване.
То буди у човека изумление и го тласка към размисъл.
Кара го да си задава въпроси като:
– Какво правя аз тук?
– Щом историята е оставила дадено заглавие да потъне в забвение, какви вселенски сили карат някои хора да го ексхумират и да го турят на показ на сцената?
– Какъв ли злодей е бил този и този певец, щом кармата тъй жестоко му се подиграва (подритва го, пържи го, скача му по главата). Това, да се родиш с дарба, да я осъзнаеш, да работиш от детска възраст, да се изучиш в консерваторията и другаде, да изпееш толкова велики арии, и после да те кльофнат в някоя безумна постановка. А кажи ми? Разковничето сигурно е в някой предишен живот, няма друг начин.
Важи и за музиканти, хористи, балет.
– Оперетата, да речем, е комична. Това се разпознава по костюмите, въртенето на очи, правенето на смешки тип „Комиците“, женския бой, пиенето на очистително, пърденето, насирането и други физиологични изблици, използвани като кулминация на веселието, развръзка на конфликта и като цяло, като деус екс махина (лошият се е осрал, следователно е победен).
Следва ли, че всеки, който се е осрал, е победен, следователно лош? (В това число постановъчният екип?)
– Е ли възможно чувството за нереалност и неадекватност да идва от зле подбраното място? Ако дадена оперета се представи в някой бар, примерно в Тортуга, не би ли било по-хармонично и оправдано това и именно това изобилие от определени изразни средства?
– Бива ли да се ходи на оперета трезвен и това не затваря ли чакрите на зрителя, като го прави неподатлив и непропусклив за авторовите послания?
– Хубавата музика оправдава ли необяснимите и не дай си, боже, нелепи творчески решения?
– Ако преобладаващата част от публиката се смее и се забавлява, а конкретен зрител се мята в крайни състояния на изумление, съжаление (към изпълнителите и към себе си главно), потрес и нетърпение да се махне от залата, е ли това художествено преживяване, естетически феномен, вид катарзис?
– Какво разбирам аз?

?