Моята теза за щастието

 

Доктор Толев много пъти ми е казвал, че щастието е липса на нещастие.
Ами не, Тошко.
Това е все едно да кажеш, че любов е, когато не те мразят.
Да направим стъпка напред.
Когато не си нещастен и не те мразят, е кота нула.
Когато знаеш буквите и си базисно грамотен, е кота нула.
Щастието е…
Щастието е да си пълноценен и полезен, и в този момент направиш нещо, което само ти и точно ти можеш да направиш, а хората, за които е предназначено, да го видят и да го оценят. Може да е прашинка, но да попадне за част от мига в лъч светлина и да блесне, и който трябва – да я види.
И любовта е, когато си приет в пълнотата си (дори да си слабичък), с цялата способност за щастие и нещастие, която носиш.
И това да се случва не за миг. Да бъде постоянно, усърдно, щателно. С високо КПД.
Да имаме щастие и любов.
Късмет с кафето. От новогодишната баница. Поради труда си. Защото сме такива личности.
Защо не?

Добавям стихотворение на доктор Толев, защото той е моят любим поет:

Не мога да не вдишам пролетта!
С уханните нюанси на зелено!
И толкова безплатна красота.
Освен това, съвсем не е студено.

Не мога да не видя този ден!
Със слънчице, доколкото ще трябва.
Светът е хубав, чист и подреден.
И много искам във това да вярвам!

„Бабата бандит“ в Нова Загора

Картинка

 

Да, аз съм пристрастна и се гордея с това.
Обективно е вдъхновяващо и замайващо от радост да видиш деца, които са отделили от личното си време, за да работят нещо незадължително, а по сърце и по желание; да познаваш учители, които създават нов свят, хора, отдадени на някакво изкуство, които го преживяват и споделят. Аз познавам такива хора, видях ги в Нова Загора, ръкоплясках им, смях се, а ми се ревеше, толкова е трогателно и хубаво.
А субективно ми хареса особено много, защото моята част от работата е свършена отдавна и сега просто трябваше да отида и празнувам.
А сега ще кача тук малко снимки от Нова Загора и от представлението, с което Театрално ателие „Мигчета“  с ръководител Станиела Хаджиева откри официално Осмия фестивал на ученическите театри „Арлекин“.

Благодаря ❤

„Океанът в края на пътя“, Нийл Геймън

 

„Вълшебен и страховит разказ
за тайни и оцеляване, за спомени и магия.
Невъзможното се превръща в реалност…“

Така пише на корицата и макар че думите са доста общи, те са верни на романа, защото в него еднакво важни са както образите и сюжетът, така и настроението, което обгръща читателя и не го напуска до последната страница.
„Океанът в края на пътя“ (превод – Валерий Русинов) е поетичен и красив роман на ужасите.
Аз съм страхлива – хората с будно въображение имат много повече поводи за страх, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено. Спрях да чета Стивън Кинг. Изпитвам остра завист към героя на Рей Бредбъри от „Смъртта е занимание самотно“, „Гробище за лунатици“ и „Хайде всички да убием Констанс“ – той описва така привлекателно и уютно насладата от книгите и филмите на ужаса. Аз съм лишена от тези удоволствия, мен си ме е страх и толкова. Стига ми да слушам новините, даже и те ми идват в повече.

Но Нийл Геймън разказва приказка. Приказка-сън-спомен-фантазия… Всичко започва с безцелна разходка в деня на едно погребение, връщане към старите места на детството. И после става една…
През унеса на спомените, които се завръщат неусетно, героят се потапя в океана на детството и преживява отново един цял живот. Не, всъщност са само няколко дни и нощи.
През цялото време историята пулсира между чувството за нереалност и съмнението в реалността. Но границите са толкова тънки и едно и също нещо може да има безброй лица. Например не е ли невероятно, че седемгодишното момче със старовремска нощница и 47-годишният мъж с официален черен костюм са един и същ човек… Защо пък, нормално си е. Също колкото океанът да е голям колкото патешка локва, но при нужда да можем да го пренесем в кофа на километър по-надолу по пътя.
През дупчица от ужилване в ходилото на дете може да се отвори портал през световете. Малките сестрички могат да бъдат непоносимо досадни. Бащите могат да бъдат едновременно и страшни, и безсилни… но ние имаме нужда да обичаме своите бащи, нали?
Книгата се чете бързо, наистина неусетно, направо лакомо – за да разберем по-скоро как детето от историята ще се спаси… Защото би било непоносимо едно толкова умно и смело дете да загине. И макар че то е толкова самотно и безсилно, тежи на своето място за трудното равновесие на света.
Емоциите са чисти и ярки, колкото могат да бъдат единствено в детството.
И аз бях истински признателна да усетя,четейки, и страха, и тъгата, и самотата, и облекчението… Но най-силно и щастливо – чувството за доверие и приятелство.
Лети Хемпсток и нейното вълшебно семейство, Лети, която не успява да опази своя нов приятел, но после се жертва за него и всъщност никога, никога не го забравя и не го изоставя. Благодарение на книгата, и аз за малко държах ръката й и твърдо реших никога да не я пускам.
Помислих си с обич за тези, които са важни за мен.
Да си помислиш така, то е нещо като хубава молитва, отправена към вселената.
Категорично и завинаги, Нийл Геймън ми е любим писател. Колко хубаво, че има цял куп негови книги, които още не съм чела!
„Океанът на края на пътя“ не е роман на ужасите.
Приказка за приятелството, детството и обичта е.
А хората с будно въображение имат много повече поводи за мечти, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено.

 

 

„Копелето на Истанбул“, Елиф Шафак

Добре, че книгите са трайни и дълготърпеливи.
Чак сега и за мен дойде моментът да прочета книга на Елиф Шафак. Препоръча ми я Веселина Седларска и макар че едни мили приятели в предишния ми живот ми подариха „Любов”, реших да се съобразя с препоръката и първо да взема „Копелето на Истанбул”. Веднага погледнах и видях, че преводът е на Емилия Масларова, добре, добре, чудесно. И започнах да чета.
Любимо чувство: историята ме хвана за ръката, придърпа ме към себе си и ме поведе. Вървеше бързо, аз подтичвах след нея по улиците, валеше, разместените плочки ми плисваха кална вода, после беше неловко и тревожно, започна молитва, случи се чудо, някой хвърли една голяма лъжа на масата, а от всякъде се усещаха сладки и солени аромати. Какво направи тази книга с мене, че за два дни я прочетох, снощи стигнах до последната страница и после много дълго не можах да заспя, защото си мислех – как се заплитат историите ни, колко сме различни, колко си приличаме, как има толкова много омраза с тежки причини и страшни последствия, а без смисъл…

Мислих си за баба Катерина, светла й памет, и че нищо не знаем за миналото дори на собствените си близки, и няма значение дали се борим с това незнание или го игнорираме – историята определя и характерите, и постъпките, и съдбата ни.
Преди няколко дни бях на среща с Тасула Зисаки-Хили, представяше книгата си за гражданската война в Гърция. На тази среща пак се присетих за баба Катерина.

Тя не е била баба, когато са ги преследвали – защото са били комунисти? Защото са говорели български, местен славянски говор, не гръцки?… Тя била момиче на 16-17 години, бягали през планината, преследвачите им – редовна войска? Какви военни сили? – стреляли, тя паднала, близките й продължили. Те избягали в Скопие, там се установили, и години наред не знаели, че тя е жива, в затвор в Гърция.
Моята живописна баба Катерина, едра, кривогледа, куца, шумна, с писклив глас и със сърце – гюл бахче. Сетих се, че я имам на снимка, на сватбата ми поиска да се снимаме заедно – като е с булката, нямало да й изхвърлим снимката. Пък сега я няма вече, и от всичко, преживяно през бурния й живот, помним все по-малко, ежедневни неща, нищо историческо – слагаше кадаиф в баклавата, правеше един десерт, криа паста, през лятото… на една Нова година какини й подариха кантар и тя толкова се възмути, че кантарът я изкарвал дебела, че се съблече по комбинезон, дано да излезе по-слабичка. Сърце – гюл бахче, баба Катерина.

В „Копелето на Истанбул” се разказва за две момичета, за техните семейства – три или четири поколения в рамките на близо век, в Турция и в САЩ. За арменците и турците. Заради историята за геноцида над арменците Елиф Шафак е била съдена за обида на турската държава. Тя показва как променят историята пред очите на хората, дори пред очите на тези, които лично са преживели събитията – чрез дезинформация, цензура, или просто чрез невежество и забрава. В 20 век, в държава, която е и в Европа, политиката може да моделира истината, докато тя престане изобщо да прилича на себе си. Ние знаем, че е така, че това се случва. Ето така става. И само там да беше…

Елиф Шафак разказва историята и като лична и семейна история, и като част от ежедневието на Истанбул (копнежът по Истанбул е съвсем отделно и специално човешко чувство, копнежът по Истанбул е непосилен, докато четеш книгата, прилича на влюбване, което никога на никого не му е минало, няма да ти мине и на тебе).
Многообразието на този град, който всъщност е свят, е проектирано в семейството на Ася – а също и в семейството на Армануш, те са огледални образи. Цялата книга е като пъзел, в който всяко парченце се стреми към мястото си, но е трудно да го намери – най-трудни са пъзелите, в които пейзажите се отразяват във вода и образите са двойни, с незабележими нюанси. И о, какво удоволствие е, когато поредното парченце намери мястото си с нечуто, но осезаемо щрак.
Наистина съдбите на хората са като зрънцата на нара, разпръснат ли се веднъж, не можеш да ги събереш и да ги върнеш на същото място… Но все пак ние сме били в един и същи нар – колко различни можем да бъдем?

Такова топло, уютно, женско разказване! Книга като прегръдка, от която не ти се иска да излезеш. Очарователно, вкусно, задълбочено, изпълнено с милост към всеки.
Точно защото книгата е пленителна, няма да премълча негодуванието си от многото грешки, които редакторът и коректорът са пропуснали.
И пак щях да премълча! Ако не бях видяла, че специално екземплярът, който съм си купила, е част от шеста допечатка, с която тиражът е достигнал 21770 броя. Станалото-станало с първия тираж. Но щом книгата е търсена и желана, защо не са поправили грешките при допечатките? Бабата свири на пиЯно, за думата чьорек има две бележки под линия през няколко страници, които си противоречат, баба Шушан „яде най-много по една чаена чашка на ден” (как ли ги храносмила?). Мерва се някакъв внушителен рус певец травестит, който си прави татуировка на „кокалчетата на дланите” (явно трябва да си рус певец травестит, за да имаш кокалчета там, аз например нямам). Ей такива дребни тъпотии, които… да.

А аз вече обичам Елиф Шафак.
Сега не знам, веднага ли да започна „Любов”, или да изчакам, или да взема някоя друга от книгите й – според уикипедия на български има вече 11 преведени.
Много ми е добре на душата. Все едно съм се нахранила вкусно и сега ми е уютно и топло.
”Копелето на Истанбул”, Елиф Шафак.

Рядък модел, Том Ханкс

 

Съдбата е много щедра към някои хора. Засипва ги с блага, поднася им радостни изненади. Сигурно ги обича.
Например мен.

 

 

Един от най-любимите ми актьори, Том Ханкс, се оказа и писател. Надя Баева е превела цяла книга с негови разкази, а издателство Колибри не само че я е издало, ами и уцелих един ден, в който имаше 40% отстъпка, така че си я купих по-евтино.
А разказите са чудесни.
Разнообразни са – има за пътуване във времето, има за пътуване по суша, въздух и вода и в космическото пространство, има три разказа с едни и същи герои, има за деца, за юноши, за млади и за възрастни хора.
Историите текат точно както ми харесва най-много – спокойно и последователно, с подробности и с чувство, което се натрупва постепенно, без някакви ужасно силни изрази, а с общата атмосфера, в която си въвлечен неусетно и я носиш около себе си още известно време, след като разказът е свършил.
Първо малко ме подразни това, че на корицата пише „няколко разказа”. Еми няколко ще са, и лесно може да се провери колко точно. Видя ми се някак подценяващо. Даже отворих съдържанието, за да преброя заглавията, и там попаднах на „Това са съзерцанията на сърцето ми” – и до там със съпротивата.
Непринудено е. Естествено и леко, все едно някой приятел ми разказва истории, които е чул от друг свой приятел.
Героите са чаровни, мечтатели, някои работливи, други – никак („Аз съм от онези лениви самотници, които могат да прозяпат деня и да останат с чувството, че нито секунда не е била пропиляна.”) Още от първите изречения ми се искаше да разбера какво ще стане с тях. В почти всички разкази (съблазнявам се да кажа – във всички) финалът обръща перспективата. Нещо важно, най-важното, се случва в последното изречение. Краят на историята в почти всички случаи е начало на нещо ново за героя. Добре де, един от тях се разпада на молекули по болезнен и страшен начин, но преди това преживява съвършения ден. Ще издребняваме ли?
Чудех се какво е изобразено на корицата. Първо мислех, че това са капаци на метални кутии с боя и недоумявах защо са сложени там. Чак на третия или четвъртия разказ забелязах, че навсякъде се появява пишеща машина и осъзнах, че тези кръгчета са клавиши на машина. Сега, дали снимката на автора в този ситен размер също трябва да бъде изтипосана на клавиш, не съм сигурна. Книгата е преведена на доста езици и на всички корици има пишещи машини. От кориците разбрах и че цялото заглавие е „Рядък модел: няколко разказа”. Ами да, българската корица би могла да е по-хубава, определено има накъде.
Любимата ми машина е от разказа за съзерцанията на сърцето. Прииска ми се точно този разказ да е за мен.
Харесва ми добродушният хумор, с който разказвачът се отнася към героите си, когато са в беда, а също и когато са щастливи. Приятен ми е самият говор, начинът, по който поднася образите и ситуациите. „Франзелата в Манхатън е достойна за анализиране от теолози…
Харесва ми, че в „Рядък модел” хората са добри. Понякога имаме нужда да ни се припомня. Хората са добри.
И така. Да не пропуснете този хубав сборник с разкази, струва си четенето.

 

„Шепа врани“, Джоан Харис

О, колко съм болен!
Много хора не са добре и дано се оправят скоро, обаче като моето такова лошо, друго няма. Схвана ми се гърбът, чувала бях, но не знаех колко грозно зло е това. Денем, когато съм права или седнала, някак се живее, но нощем е едно от най-лошите лошавини, които са ме спохождали.
Естествено, аз знам, че актуалното зло е най-ярко, но то съвсем обективно ме боли.
Казвам го по три причини:
1. Да ви стане жал за мене и да си помислите: каква мила жена, а толкова горкичка (приятно е някой да те полюлее за миг в ума си, все едно си бебе)
2. Като ми мине, да си припомня и да тържествувам.
3. Да разберете колко интересна е книгата, за която ще ви пиша, щом любовта към нея ме осени при най-неблагоприятни обстоятелства.

Става дума за „Шепа врани” на Джоан Харис.

Отдавна не ми се беше случвало да отворя една книга, да започна да я чета и да не я оставя, докато не стигна до последната страница.

Езикът й е поетичен, лек, прозрачен, което се дължи и на превода на Богдан Русев.
Историята е и приказка, и любовен роман, и пълна обиколка около слънцето. Месеците се сменят, природата показва различните си лица, времето тече заедно с обичаите, песните и традициите. Не зная доколко описаните ритуали са автентични, но те са така естествено вписани в романтичната история на кафявото момиче, че аз ги възприех като част от пейзажа, като невидима пътека, по която човек върви, за да не се загуби в тъгите, надеждите и страховете си.
Необичаен герой в обичайна ситуация. Момичето е от рода на Странниците, не е човек, а вълшебно същество, което може да се вселява в животните, птиците и рибите, да лети, да ловува, да усеща света с листата и клоните си, когато избере да се превърне в растение. Тя се влюбва, прави огромни жертви, но е разочарована и прогонена. Тъгува, опитва се да си върне любовта, опитва да се освободи от нея, мисли за отмъщение… С една дума – банални неща, кой не ги е преживявал?
Но красиво. Ярко, образно, с всичките си сетива го усетих. Нежността, покрусата, оцеляването, топлината на вълците.
Честно казано, на края митологията доста ми се омеша и не ми стана ясно какво точно се случва, но не изпитах вътрешна съпротива срещу това. Стана ми ясно, че всичко си е дошло на мястото, всичко е било необходимо, и дори – че всичко е станало точно така, както трябва.
Една интересна идея: да, след младостта идва старост, но след старостта отново ще бъдем млади, и после пак и пак.
Как да не прегърнеш такава утешителна идея?
И за финал на краткия ми текст за „Шепа врани”, вместо цитат, ще ви щракна няколко фрагмента от илюстрациите. Даже е малко смешно – корицата ми беше разочарование. Толкова обичам кориците на Джоан Харис, като чуя името й, веднага пред очите ми изплуват топли натюрморти, предмети от ежедневието, които разказват история, описват характер, създават атмосфера още преди първата дума. И сега една черна корица, никаква такава…
И отваряш! И разгръщаш! И там? Най-нежните, изящни, прелестни рисунки, направо ми иде да си ги татуирам тук и там, толкова са красиви и пълни със смисъл и живот.
В частта с благодарностите авторката е написала: „Благодаря… на илюстраторката Бони Хелън Хоукинс, която се появи случайно в живота ми, донесена от вятъра в един летен ден, но нейната визия помогна на тази история да оживее.” Корицата е направена от друг художник, но след малко аз ще си изпия афламила за здравето на Бони Хелън Хоукинс.
Хайде сега пратете по една изцелителна и окуражителна мисъл за мене и за гърба ми, после вземете 15 лева и ги разменете в някоя книжарница за „Шепа врани”.

Супердуперпревъзходноекстраидеалното ми приключение

Картинка

 

Със седем думи – в събота сутринта бях на детски концерт.
Сега разбрахте ли защо лапидарността е хубаво нещо, но някой път никаква работа не върши?

Защото за да стигнем до концерта, от предната вечер тръгнахме двете с Яничка от Стара Загора към Пловдив. Беше тъмно и страшно, дълбока нощ, ние към 7 вечерта тръгнахме, а тъмното си е тъмно, и имаше много бързи коли, които профучаваха край нас, и безброй табели и отбивки, обаче Яничка освен оперна дива е и супершофьор и окото й не мигна (аз наблюдавах – не, не мигна!), и ние стигнахме изключително благополучно до вдругиденшната европейска столица на културата.
И после бяхме в къщата на операта, и там се запознах с Роси – пък ние сме се срещали косвено на една друга Коледа с нея, и живеем на две пресечки в СтЗ, ама там се видяхме, и с Жоро Динев, и незабелязано изпихме някои божествени напитки, докато си бърборехме до еее, до няколко часа.
А на сутринта отивам аз на концерта, тълпа от зрители, купуват си билети, и последното местенце на последния ред на балкона даже пълно с публика.

Аз мислех, че културната ми 2018 е приключила, и изведнъж – за десерт и награда – детската академия на госпожа Опера.
Случвало ли ви се е да гледате как дечица танцуват народни танци, или рецитират стихотворението за буквите, или пеят страхотни песни от най-хубавите музикъли за деца… и дори вашето детенце да не участва, както се смеете, на вас ви потичат сълзите, защото толкова много се гордеете и обичате тези малки човечета, които са се трудили и са научили красиви неща, и как да ги споделят…
Нещо такова получих като награда и подарък.
Даже имаше и две песни, на които направих думичките и сега ги чух за първи път…

Голяма работа е това.
Да правиш песни и да ги поднасяш на света като букет от музика и думи, а той, светът, да подсмърча изчервен от радост и вълнение и да снима с всичките си телефони.
После имаше торта.

Хайде, догодина – още торти!

Ето ви и малко размазани снимки, правени от седемнайсти ред.