Константин

Лалугерът Константин се изправи на задни крака и съсредоточено подуши въздуха.
Отдавна се беше смрачило, но все не ставаше тъмно. Дневните животни с пълни коремчета се бяха кротнали, а нощните още се разсънваха.
Константин чуваше как някъде невъобразимо далеч щъркелите се сместват край поотрасналите си деца и заспиват високо. „Те пък… Лети ти се – летиш. Още повече като можеш. Ама и нощем да стърчиш в небето, това си е цяло наказание. Лошо е да си птица.”
За по-сигурно той тупна на четири лапки и натисна корема си в земята. Усети клечки и камъчета и му стана добре.
Пръстта беше суха и топла. На две крачки от тук многобройното му семейство шушукаше сънливо.
Беше едновременно тъмно и светло. В единия край на небето голяма оранжева луна поникна и бързо взе да расте нагоре, обвивката й се обели и тя светна.
Не беше време сам да се тикаш в ноктите на бухала, но Константин си го беше намислил. Примъкна се точно до стъблото на най-близката царевица и се скри в черната й сянка Напипа с крак някакво зрънце, но хрускането щеше да го издаде, ако някой наблизо дебне, затова само го стисна с ляв заден за после.
От гората се показаха светулки. Мигаха бавно, много по-бавно от сърцето му. Навлязоха в царевиците. Летяха високо и вкусно. Направиха си обиколката и се върнаха при половинките си.
Константин вече заспиваше, както никой лалугер никога не трябва да спи, ако има поне грам възпитание и държи на здравето си – сам и на открито.
В нощта имаше нещо особено, което не беше усещал преди, нещо привлекателно, едно настроение, което ту отслабваше, ту се засилваше, но винаги беше там, усещаше го ту във върха на мустачките си, ту в гърлото… ту по целия гръбнак – и в най-голямата жега то караше козината му изведнъж да настръхва. Константин се тъпчеше с всякакви треви и семена, а гладът не намаляваше. Ставаше му тясно в тунелите, идеше му да тича, да се катери, да цвърчи с пълно гърло. Пък не беше болен. Взе да страни от другите, „ох, търся си белята и аз“, да се отдалечава. Чак беше непоносимо, това нещо. Особено нощем.
Константин се надигна и се затътри към дупката. Куцаше със задния ляв. Спря да провери – „я, какво е това зрънце“ – лапна го и влезе при другите. Обърна се с муцунка към изхода. Някой от братята му въздъхна на сън и се претъркули върху него.
Константин се намести удобно. Изплю зрънцето, беше се размекнало и ухаеше на мляко. Вън царевиците шумоляха и между острите им листа се сипеха резени бяла лунна светлина.

Джанката

 

 

Джанката изсъхна в началото на септември. Листата й така си останаха да висят по клоните. Намаше кой да им каже – пожълтейте и падайте, и те се съсухриха зелени, вкопчени във вече мъртвото дърво. Едно по едно другите дървета пожълтяха и за няколко дни изсъхналата слива единствена изглеждаше млада и зелена.
Дойдоха студените дъждове. Обливаха я хладно и безразлично като балсаматори, обгрижващи божество, което не уважават.
После се показваше слънце и изсушаваше сухите листа. Те свиваха продълговатите си анорексични шепи. Ставаха ронливи, разпадаха се, а не знаеха как да се откъснат. Жилките им стърчаха като восъчни фитили за свещи.
Минавах всеки ден покрай това дърво и наблюдавах бавните неестествени промени, през които то си пробиваше път.
Дори дрипавите листа на смокинята опадаха като прогизнали одеяла, оставени без щипки на простора. Брезите се изрусиха, после оплешивяха. По най-високите клони на ябълката останаха оголени няколко ситни криви ябълчици. Хоризонтът се отдръпна, гледката просветна.
Само джанката, която изсъхна точно пред ръба на есента, остави листата си ни живи, ни умрели, преждевременно остарели, закъсняло зелени.
Когато минавам край нея, вече се старая да не я поглеждам, но погледът ми все се плъзва натам. Тя прилича на спяща красавица, починала в съня си. Листата й се трошат като стари пластмасови обици. Вятърът стъпва по нея с неуважение. Корените й безсмислено стискат пръстта, както се стисва ръката на враг, на безразличен, на приятел, но бивш.

 

 

Царицата на мишките

 

Царицата на мишките се грижи за къщата и за всички стопански постройки, за двора и за една малка част от градината.
Работата е много, но и помощниците й са много. Мишките са чистници, носят се спретнато и умеят да вършат по няколко работи едновременно. Не е рядкост да видиш млада майка, която храни десетина от малките си, с една лапичка бърше носа на детето на някоя съседка, с другата държи слънчогледова семка и я бели със зъбки, а с крак подритва люспите под дивана.
Царицата на мишките се усмихва. Почти всички тук са й деца, внуци или пра-пра-внуци. Тя е неестествено стара и понякога малчуганите се промъкват да я видят, а после хукват с църкане по коридора.
Къщата отдавна е напусната от хората и от техните кучета и котки. Вратите са заключени, но в стените зеят удобни пукнатини. Вятърът влиза през счупеното стъкло; водата надниква през покрива и след кратко чудене също влиза вътре.
Празна от хора е и къщата отсреща, и всички други къщи на тази и на близките улици.
На Царицата на мишките й липсва кравата. Тя беше топла, коремът й беше като бяло небе с розов изгрев, провиснал в единия край, а изгревът ухаеше на мляко.
Вече няма нищо освен трева и облаци. И къщата, която се слива ту с тревата, ту с облаците. Кокошарникът вече съвсем се е слял. Топлото и студеното са еднакви отвън и отвътре.
Царицата на мишките се грижи за всичко това. Не че прави нещо.
Само наблюдава. Запомня. Всяко нещо заслужава да бъде докоснато с поглед от някой, който мисли за него. Всяко нещо заслужава някой да признае съществуването му.
Царицата на мишките гледа къщата, големия орех, който влиза с чорлавите си клони в терасата и стърже мазилка от стената. Малките играят и растат, големите търсят храна, щурците щуреят, лястовиците се стрелкат, всичко живо си върши своите неща, а Царицата на мишките, невъзможно стара, вдишва времето, съзерцава света и така крепи несъзнателното му достойнство.

Стефан

 

Почерците на всички стари хора си приличат. Желанията на всички стари хора са безнадеждни по своему.
Стаята беше озарена от светлината на лампата в двора. Откакто листата на дърветата опадаха, Стефан имаше чувството, че нощите са станали по-светли от дните.
В стаята имаше две легла. Онова до вратата се опразни преди три дни, когато Иванов си отиде, и засега не бяха настанили друг на негово място. Леглото беше покрито с кафяво вълнено одеяло и тъмнееше като дупка.
”Като гроб.” – помисли си Стефан и отмести поглед.
Децата на Иванов се бяха появили само за да уредят документите. Тялото вече беше отпътувало за града. Минаха по коридора няколко пъти, дъщерята надникна в стаята на баща си, но не влезе.
Стефан я позна по снимките, които беше виждал – издължено лице, тъмни очи, тъмни, почти лилавеещи устни. Същата, но вече прехвърлила младостта, избледняла. Интересно, преди избеляваха снимките, сега избеляват хората.
Жената не изглеждаше тъжна, по-скоро нервна и напрегната.
Какъв е смисълът да показва привързаност и тъга сега, пред непознати?
Стефан си представи, че я заговаря. Трябваше да я спре, да я извика по име – Катерина! Знаеше за нея толкова много неща, за детството й, за почивките в Китен, за уплаха й от коне.
Иванов говореше почти само за нея, не за брат й, нито за жена си, нито за работата си.
Неусетно бе успял да му прехвърли онова нежно и ненаситно чувство за свързаност, копнежа, всичките спомени. Стефан имаше чувство, че той самият е успял с връзки да купи мънички зимни кънки за Катерина, че той лично я е носил на конче по целия път до Черни връх, че с нея е писал буквите, виждаше червеното палтенце и панделките й. Същите като на снимката, но не черно-бели, не на хартия, а вълнено-грапаво – палтото, бели-прозрачни, с червени точки – панделките.
Можеше да усети миризмата на топлото вратле със залепнали руси къдрици, пламнало от тичането към него. „Татии!”
Стефан помнеше цялото детство на момиченцето.
Иванови се развели малко след раждането на брат й. Жена му се преместила в друг град и той почти не ги виждал повече.
Стар и оглупял, откъснат от света и от реалността в старческия дом и в обърканите си болни мисли, Иванов живееше отново в щастието си от преди 50 години. Говореше, все едно Катерина току-що е тръгнала на училище, тревожеше се, че единият й ботуш протекъл още на първото обуване, сега къде да търси ботушки, като всичко се намира само по втория начин…
Последните дни Иванов прекара в унес, а нощем говореше – бълнуваше – и все за ботушките на Катерина.
Стефан зърна някакво движение по стената, все едно лазят буболечки. Досега не беше виждал буболечки тук, всичко беше оскъдно, но чисто. Седна в леглото и се взря. Бяха сенки. Надигна се с охкане, напипа с крак чехлите си на пода, стана и се изправи пред прозореца.
Валеше сняг на парцали. Снежинките се носеха бавно, като едри пера. Стефан си помисли, че ако отвори прозореца, ще ги чуе как допират земята.
Сняг.
Ще има бяла Коледа за децата.
Стефан легна с лице към сияещия прозорец, зави се до ушите и започна наум да съчинява писмо:
”Скъпи Дядо Коледа, моля те, донеси ботуши на Катерина.”

 

Физика

 

 

 

Тетрадката по физика беше влюбена в учебника, а той не й обръщаше внимание. Тя не се сърдеше.
– Как ще ме погледне? Той е пълен със знания, а аз… В мен дори не пишат редовно. Толкова съм глупава – с по няколко несвързани думи, номерирани 1, 2, 3. И съм кльощава и мека, не като него. Той е всичко, което аз не съм – солиден, сериозен… Вечен! Мен ще ме изпишат и ще ме изхвърлят. Кой знае коя съм поред за него. Аз нямам никакво значение.
Тетрадката се почувства съвсем окаяна и нещастна. Тежките мисли направо я смачкаха и пред очите й притъмня.
После обаче се поразмърда и се зае да оцени ситуацията.
– Така. Има нещо, което ми тежи, но това определено не са мисли. Ръбесто е и ми се забива в гръбчето. Мислите са характерни за централния мозък, не за гръбначния. И това, дето ми притъмня… Май са ме метнали в раницата и са я затворили.
Тетрадката се опита да се намести по-удобно, приплъзна се леко… и се озова плътно прилепена към учебника по физика. Беше тясно и дишаха лице в лице. Тя го разпозна и пред очите й притъмня.
– Ох, пак ли?!
– Моля? На мен ли казахте нещо? – попита учебникът с неочаквано приятен глас.
– Не, на себе си.
– Извинете, но не се ли познаваме?
– Аз съм тетрадката по физика.
– Невероятно! Аз също съм по физика!
– Знам – засмя се тя. – Всяка седмица пътуваме заедно до училище и обратно, а през останалото време споделяме един и същи безпорядък върху бюрото.
– И не съм ви видял досега?! Невъзможно. Та аз имам цял раздел по оптика. Длъжен съм бил да ви видя!
– Е, аз не съм нищо особено…
– Не искам такива звукови вълни да докосват слуха ми! Не… – той се притисна още по-плътно към нея и тя забрави мисълта си. – Вие сте толкова бяла и нежна, толкова тъничка. До вас се чувствам тромав и скучен. Аз съм просто една дебела тухла.
Тя се усмихна.
– С тази твърди корици съм станал съвсем безчувствен. От години нищо не ми е трепвало.
– Аз пък постоянно трепкам. И най-лекият вятър може да ме разлисти. Вятърничава работа.
– Вижте… Знам, че не се познаваме, но… Не, всъщност, не. – той се отдръпна.
– Какво?
– Ще ме сметнете за нахалник.
– Е, може би ви липсват някои социални умения. Кажете де.
– Искам… Просто ми мина през ума… Но вие сигурно ще се ужасите.
– Вие ми го кажете тихичко и ако е чак толкова страшно, ще се направя, че нищо не съм чула.
– Ако се отместя, колкото да си отворя леко корицата… бихте ли се пъхнали под нея?
– Да вляза вътре?
– Да – каза много тихо учебникът. – Прииска ми се поне веднъж да усетя как нещо трепва вътре в мен.

 

Новината

 

Някой заблъска тежката дъбова врата. Беше здраво блъскане, от което пламъкът на свещите се разтанцува, виното в чашите закипя, а книгата, която лежеше разтворена върху масата, подскочи и се захлопна.
Мъжът в креслото до камината не даде вид, че чува думкането. Другият мъж се изправи от стола и с две дълги крачки стигна до вратата. Отвори я и вътре нахлу трети – загърнат в тежко черно наметало, мокро от дъжда. Беше много висок, с приведена стойка. Свали качулката и на жълтата светлина на огъня лицето му светна бяло, почти синкаво, с лилави устни, разчорлена мокра коса и с очи като дупки, пълни с черен мрак.
– Истина ли е?
Никой не отговори. Той се протегна, сграбчи за яката онзи, който го беше посрещнал, разтърси го и го дръпна към себе си. Изглеждаше като началото на абсурдна груба целувка.
– Истина ли е?
– Какво си чул?
– Същото, което утре ще знаят всички.
– Кой ти каза?
– Това ли е най-голямата ти грижа? Не как сте го допуснали и не как изобщо се е случило, а…  Нещастници… – той пусна яката. Мъжът пред него изтропа с подметки върху пода, отстъпи няколко крачки назад, оправи си дрехата, вдигна една чаша и я поднесе към устата си.
Другият я изби от ръката му. Гъстото червено вино плисна върху масата, а чашата шумно се изтъркули.
– Трябва да го убием. Трябва да убием и нея.
Мъжът, който до този момент се взираше в пламъците с отсъстващо изражение, бавно извърна лицето си към двамата. Дългите му кучешки зъби пробляснаха и дълбокият му глас накара пода да завибрира.
– Тук убивам само аз.
После стана и отиде до дъното на стаята. Огромната му мъртвешки бяла ръка с дебели и дълги черни нокти се вкопчи в завесата и я отмести. Откри се ниша, дълбока колкото да побере тясно легло. На пода беше поставена горяща свещ. На леглото седеше, облегната назад, млада жена с жълти очи. Нежната й усмивка разкриваше типичните за вида им зъби на върколак. В прегръдките й спокойно спеше новороденото й човешко бебе.

 

 

За скъпоценното

 

Много хора могат прекрасно да си живеят и без бижута, но за мен бижутата са ценни и незаменими.
Човечеството ги изработва и ги носи още от древността.

Техният смисъл е да украсяват, да свидетелстват за богатство, да изразяват чувства, да ни връщат към спомени, да открояват индивидуалността на този, който ги е изработил, и на другия, който ги носи; те се предават в наследство, те са талисмани и ни закрилят, те са част от нашите свещени ритуали. За един са каприз, за друг са необходимост. Един никога не е носил бижута, друг без тях се чувства, все едно е гол. Бижутата са разточителност, лукс, но и нещо естествено като усмивката.

Бижутата са красиви по дефиниция. Дори когато са закачливи и забавни, в тях има нещо празнично, извън-ежедневно, което предава блясък на деня. Красотата им се предава и на приносителя, те подчертават грацията на жената и силата на мъжката ръка.

Модите се сменят и в едни времена се носят колиета от платина с диаманти колкото лешници. В други времена – колиета от бетон. Честно, виждала съм колиета от бетон. Модата принажда стойност, окото свиква, бетонът е красив, поне за известно време, докато трае общественият договор по този въпрос.
Някои бижута имат приложен характер – копчета, токи – други пък затрудняват ходенето или не могат да се носят от сам човек.
Има бижута за всеки повод и ситуация. Не върви да си сложиш тиара, за да отидеш да изхвърлиш боклука. Не върви да се накичиш с пластмасови гривни от зрънчо, когато отиваш да се бракосъчетаваш. Не можеш да откажеш гердана от макарони, който детето ти е направило за теб, защото с този гердан ти си най-хубавата мама на света.

Ние у нас имаме златна обица-кошничка с буквата М, един брой. Имаме скъсана гривна от сребърни монети с лика на цар Борис. Имаме пръстена с детелинките от лелка Мичи и един бял пръстен от майка Мими, вероятно железен. Аз нямам брачна халка, след като ме ограбиха в Борисовата градина посред бял ден. За онези момчета с пистолета моята брачна халка е означавала една доза, за мен означаваше семейство и любов. Бижутата пазят чувствата и спомените ни; пазят ги дори по-добре от нас самите.
Някога някой ще подари моя пръстен на друга жена, и те ще се обичат завинаги. Не като нас.

Имам любима дървена гривна с меченце. Имам и златни, и сребърни, и хартиени, и стъклени украшения. Кой друг ще тръгне с хартиени лодчици на ушите? Има кой, познавам няколко като мене. Много сме, силни сме. За някого любимите ми бижута може да са нелепи, твърде екстравагантни или твърде старомодни. Затова аз имам такива, а той си няма.

По бижутата се разпознаваме. По кръстовете са се разпознавали християните. Ръката на Фатима, свети Антоний. Синьо око на златна безопасна. Розов кварц за любов, пирит за приятелство, планински кристал за бистра мисъл и спокойни сънища. Дайте аметисти на тоя пияница, да се кротне.
Дайте диаманти на годеницата, дайте сребърна паричка за каната с вода, дайте златни монети за очите на покойника.

А сега заместете „бижута” със „стихотворения”.