Кралица в кутията

 

Кралицата никога не беше оставала сама.
Тя си имаше чудесно задружно кралско семейство с мили дечица, гениални особняци и изкукуригали дядовци. Имаше си съветници, сътрудници и служители. Имаше царствени колеги по титла и положение (един сплотен и враждебен клуб, пръснат по континентите – събрани на едно място, те биха били непоносими и знаеха това от опит.) Кралицата имаше и своите поданици, които се уповаваха на мъдростта й и се радваха на присъствието й, просто на самия факт, че съществува. Кралицата имаше летописци и охранители, фотограф, художник и бродировач на портрети, винаги на пост.
– Ох. – каза веднъж Кралицата.
– Да? – реагира на секундата личният й лекар.
– Нищо. Просто ох.
– Но, миледи, това беше кралско ох от най-висока проба. Мога ли да помогна?
– Никой не може. Знаеш ли какво осъзнах? Аз съм на толкова и толкова години и владея тази определено задоволителна държава, а си нямам нищичко свое.
– Но как! Имате… Имате мен, Ваше величество! Простете дързостта.
– Скъпи, разбрахме се да не повдигаш тази тема още преди повече от 40 години. Но явно днешният ден е особен, и аз също съм в странно настроение. Нямам нищо свое и тази сутрин това ми тежи повече от всякога.
– Добре. Какво имате предвид под „свое” тогава?
– Никога не съм била сама.
– Но ако някой допусне да останете сама по време на неговото дежурство, това би било равно на държавна измяна! – тук охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът кимнаха в синхрон, само дежурният бродировач не кимна, а подскочи, защото тъкмо се беше убол с иглата.
– И аз съм човек! Имам нужда от лично пространство поне веднъж на всеки 60 години! – възропта Кралицата.
– Но вашата държава е вашето лично пространство, миледи.
– Искам да пътувам!
– Вчера се върнахте от официална визита в Китай.
– Нима?
– Простете, милейди.
– Искам да пътувам сама. Искам да отида сама някъде. Искам да отида сама поне веднъж поне в тоалетната! – тук всички се изчервиха, бродировачът се убоде пак на същото място, но не посмя да подскочи, само най-довереният охранител запази каменното си изражение.
– Не е възможно.
– Ама аз искам… – каза Кралицата, но не настойчиво, а меко, като малко момиченце, което е осъзнало окончателно, че няма да получи каквото иска, макар че го иска много силно. – Искам да отида на гости, без да се обадя предварително. Искам да вървя, докато се уморя, и да пия вода от чешмата в двора на непознати хора и ако някой ме гледа, да му се усмихна и той да ми помаха с ръка. Искам да си поръчам кафе и да го оставя да изстине, докато зяпам минувачите, които не ме забелязват. Искам да се наредя на опашка за билети за кино. Искам някой да ме настъпи и да ми се извини, без да се разплаче от притеснение. Искам да видя нещо, което никой друг не гледа в момента. Искам да видя… Искам да видя пощенска кутия!
– Но вие сте виждали пощенска кутия, ваше величество – обади се докторът с несигурен глас, докато премисляше от каква доза успокоително се нуждае кралицата и дали няма да изтече информация за нейното нестабилно състояние.
– Искам да видя пощенска кутия и никой да не знае, че я гледам в момента.
– Защо?
– Защото искам да остана за малко сама. Даже искам да видя пощенската кутия отвътре. Искам да е кутия до порта, която не се заключва, пред къща, в която никой не живее през зимата. И да е зима! И да стоя сама, докато стопаните си дойдат, и да ме видят, и да се зарадват!
Охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът впериха погледи в доктора в очакване да вземе някакви мерки.
– Ваше величество! – подскочи бродировачът.
– Да, уважаеми? – погледна го Кралицата като събудена от сън.
– Ваше величество, мога да помогна.
– Да?
– Има нещо, което може да се направи. Може… Може да пътувате! Съвсем сама! Искате ли? – бродировачът беше толкова развълнуван, че лицето му се избистри и просветна някак отвътре. – Можете да отидете във всеки дом и всички ще ви се радват. Можете да изненадвате хората. Понякога ще се налага да носите тъжни новини, ще виждате сломени от мъка лица и ще предлагате утеха. Ще участвате в ежедневния живот. Сама. Искате ли, ваше величество?
(Може би е заразно? Атентат? Какво става тук? И аз ли ще полудея? Каква интересна фигурална композиция! Нямаше никакви признаци… – всички присъстващи се замислиха по служба.)
– Слушам те. Какво точно имаш предвид? – попита Кралицата с овладян глас.
– Ваше величество. Бихме могли да отпечатаме марка с вашия образ. Пощенска марка. Аз ще я избродирам, ако трябва. И… така вие ще бъдете на всяко писмо.
– На писмата?
– На писмата, на картичките, на колетите с коледни подаръци.
– Аз?
– Вие. Навсякъде. Съвсем сама. Вътре в пощенската кутия.
– Искам.
Въздишки на облекчение, завистливи погледи, палци, които не натискат паник-бутони, щастлива кралица, край.

 

 

Свирепин

 

Свирепин се беше притаил зад кървавочервената драперия, провесена на стената зад пианото. Ризата му скърцаше от белота, фракът му прилягаше съвършено, ръбът на черния му панталон бе остър като бръснач, лачените обувки искряха…  а Свирепин се криеше като мишок. Опитваше се да не мърда, а сърцето му… Е, сърцето му не биеше, но ако би било, щеше да бие като камбана на катедрала.
– Докога! – мислеше си горчиво Свирепин. – Докога ще й треперя! Мръсна чума! Какво като ми е баба! Какво като ме спаси от смърт! Чудо голямо! Лошо е да не си жив, но и да си нежив пак не е голяма печалба. Чума. Чума! Такава е тя, затова холерата нищо не можа да й направи.
Преди 400 години цялото им село измря от холера. Само бабата на Свирепин не умря, дъртата вампирка.
– Еми как ще умре? Нали е дърта вампирка!
Всички я мразеха, а тя мразеше всички освен него. И когато го видя да плаче в опустялата къща, направи това, за което копнееше, но се беше въздържала от деня на рождението му.
Нахапа го целия.
– Ще те изпапкам бе, ей! На баба мръвчицата кръвоснабдена, черно дробче бабино, мляс-мляс!
Свирепин не загина от холера. Вампиряса послушно и признателно и никога не порасна. Остана си петгодишен, с бисерни млечни зъбки и кръгли очи, които излъчваха сладурско отчаяние и игрив копнеж към смъртта.
400 години петгодишен.
400 години под бабино робство.
– Тя никога няма да ме признае за равен. Никога няма да ме остави да си намеря жена. Защо всички девици трябва да са все за нея? И след това ми ги пробутва съсухрени като стафиди. Как ще порасна?!
Свирепин тропна с крак и после замръзна.
Със скърцане и шумолене старата макара се задейства и драперията се заиздига към тавана. Светлината на черните свещи облъхна напрегнатото му, бледо до синьо личице.
– Я да види бабка кой се крие под перденцето зад пианцето? Кого виждат старите ми очи? Свирепииинннн! Я ела насам и ми кажи, внуко бабин, ти ли си скрил онова сладко прясно далаче в ковчега си за сън? И как точно ти хрумна, че няма да го надуша? И изобщо, ела тука при баба, баба да го схруска…

 

Най-важното

 

Вчера забелязах нещо, което съм виждала и преди много пъти, но сега го осъзнах.

Имаше голям и тържествен концерт на всички деца, които се занимават с различни дейности в ЦПРЛ. Много деца. Мажоретки, народни танци, латино, вокални групи, инструментални школи.

Ние с Биляна от Кукления театър водехме концерта, затова през цялото време бях на сцената или зад кулисите и наблюдавах.

Ръководителите стоят в тъмното и се вълнуват, но вече няма време и възможност за съвети и в секундите преди излизането на сцена казват единствено и само най-важното. И по време на изпълнението не спират да го прошепват и подвикват.

Усмивка! Усмивка! УСМИВКА!

С усмивка стават още по-хубави. Може да са изтощени от три часа репетиция. Може да са насред най-трудното упражнение или най-сложната стъпка. Може току-що да са направили грешка.

УСМИВКА.

Завещание

 

Аз, долуподписаният, в ясно съзнание и по своя воля пиша това завещание, защото чувствам, че не ми остава много време и искам да се разпоредя със земните си притежания, за да се разведри душата ми и да се откъсне от този свят леко, както пеперудата се откъсва от чашката на цвете, без да е допила нектара.
Къщата, заедно с двора и ябълковите дървета, оставям на онзи, който намери това писмо.
Човек, проявил воля и издръжливост да стигне чак до тук, заслужава награда. А ако се случи да е заблуден нещастник, оставил живота си в ръцете на съдбата, дано моят дом се окаже пристанът, който е дирил. Ако пък е клетник, сторил зло на невинни и беглец от ударите на закона, уединението ще бъде негов затвор, без угнетението на принудата, без униженията, наложени от груба чужда сила, без очите му да понасят обидата на решетките, когато вдигне поглед към търпеливото и великодушно небе. Нека тук моят непознат наследник да намери радост и мир.
Заедно с къщата, която е малка, но доста удобна за сам човек, върви извор. От края на градината след последната ябълка гледката е неописуема – виждат се три планини наблизо, и гънките им се редят, докато избледнеят в далечината и се слеят с небето.
Често съм си мислил дали моите три планини са направени от небе, или небето е от камък, че така охотно и с лекота се сливат.
Водата от извора и планините от облак, и небето от скала са също толкова мои, колкото и къщата. Нея сам я направих, отгледах я камък по камък, посадих ябълките, ашладисах ги, доведох им вода. Затова завещавам дома заедно с целия си дял земя и небе.
Нямам документ за собственост. Насам от половин век не е стъпвал друг човек освен мене и никой не знае, че съм тук.
Усвоих мястото с трепет и уважение и за всичките години на обитаването си не навредих на земята, а я подреждах и опитомявах, съобразявах се с волята й, гладувах, когато ми обръщаше гръб и добрувах, когато беше щедра. Никога не погледнах назад и не й изневерих нито с дело, нито с помисъл да се върна там, където вече никой не ме търси, никой не ме чака и никой не ме помни.
И ако сега пиша това завещание, то е за да освободя от съмнения и угризения непознатия, който един ден ще мине край дома ми. Ще го призове жуженето на пчелите, ако е пролет, или тупкането на зрелите ябълки ще му се счуе като стъпки на дете, ако е през есента. Ще се провре под сплетените клони, ще види къщата ми, ще се осмели. Ще седне до тази маса. Погледът му ще падне върху писмото.
Здравей, пътнико. Добре дошъл си в своя дом.

 

 

Усмивката на крокодила

 

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Усмивката беше смутена и нервна.
Публиката също.

Хората бяха виждали този крокодил безброй пъти, и то не чак толкова отдавна. От самото начало на кариерата си – млад, зелен, наперен, покоряваше всички още излизането си на сцената. Красив, елегантен, с блестящи очи, той се покланяше сдържано. Приближаваше колкото може повече до първия ред зрители. Винаги запазваше първата минута за тях (тези билети бяха в пъти по-скъпи). Мълчаливо установяваше контакт. Вглеждаше се в лицата. Концентрираше се – вниманието му ги притегляше напред. Те се привеждаха в очакване, затаяваха дъх, дори им се причуваха първите думи.
Напрежението ставаше осезаемо. Крокодилът стоеше в кръг от светлина. Шумовете в залата се слягаха – а залите бяха огромни, с хиляди присъстващи – наставаше тържествена тишина. Крокодилът така приковаваше вниманието, че се случваше да примигне и някой да припадне. После се усмихваше и цялата зала отвръщаше на усмивката му.
Той си поемаше дъх и когато започнеше да говори, хората отпускаха рамене, размърдваха се и с радостно облекчение започваха да попиват думите.

А думите на крокодила! Той разказваше истории, които никога не се бяха случвали, а всеки от присъстващите ги усещаше като свои и се питаше – от къде този крокодил знае това за мен? Как е разбрал, как ме разбира? Как е възможно той да ме познава по-добре и от родната ми майка?
Зрителите се връщаха към времето, когато са били невинни и благородни. Припомняха си отколешни мечти и пред очите им се откриваха пътища; прости, но хитроумни ходове; възможности и удобни моменти за постигане на желаното. Крокодилът разкриваше тайните на света, с няколко думи успяваше да го приближи, да покаже чудесата му, да направи така, че всеки да се почувства вдъхновен и всемогъщ.
И още нещо. Магията на крокодила имаше ехо. Няколко дни след среща с него хората продължаваха да сънуват щастливи сънища, да се държат мило, да ходят из града с безпричинни усмивки по лицата. Някои твърдяха, че срещите с крокодила носели късмет и в работата, и в любовта. Други им противоречаха – а всъщност то си беше потвърждение:
– Истината е, че той не прави нищо повече от това да внуши увереност и от там – смелост. А всеки знае, че който се усмихне, става по-привлекателен, и ето ти късмет в любовта.
Мнозина се влюбваха в крокодила. Искаше им се завинаги да останат потопени в светлата му аура, леки и защитени. Искаха да продължат да се чувстват така безкрайно дълго. Да водят очарователни разговори, да се смеят заедно, да се губят в усмивката му. Да го имат за себе си. Да чувстват одобрението и благата му благосклонност.
Но след всяка среща, докато светлината още не беше угаснала, а сълзите от вълнение мокрееха по лицата на зрителите, крокодилът изчезваше, гмурваше се в улиците на градовете като в реки и се изгубваше.

Когато признанията на крокодила бяха качени в интернет от онзи барман  – крайно непрофесионална постъпка, която му спечели завистта и омразата на хиляди – обществената реакция беше странно приглушена. Повече ропот, отколкото крясъци, повече ръмжене и плясък на крила, отколкото…

Крокодилът не направи изявление. Нито отрече разкритията, нито се извини.
Това наистина бяха чисто лични неща. На никого не влиза в работата, че извън сцената е бил самотен, отчаян, скапан зъл карък, разочарование за родителите си, изоставен от всяка жена, с която някога е пожелавал да бъде близък.
Все едно цялата му сила, опитност, лекота и добър късмет се бяха изливали в думите и чрез тях – у другите хора.

След близо три месеца мълчание крокодилът обяви дата за следващ спектакъл.
Билетите свършиха на часа.

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Замълча за момент, изправен, сам.
После въздъхна и заедно с него публиката се засмя.

 

Барелеф на женско лице

 

 

Много бях уморена снощи, легнах си още преди 10 вечерта и пропаднах в съня като в отворена шахта, зейнала насред пътя. Толкова много ми се спеше, че не успях да отворя очи, когато чух шума.
Беше тих и ритмичен, нещо средно между съскане и шушкане, плътно и приглушено. Идваше някъде отдолу.
Сърцето ми биеше бавно, беше ми топло, ръцете ми тежаха. Тялото ми спеше дълбоко, но този шум не спираше да ме безпокои.
Не, не беше от съседите. Дали нещо не лази под леглото? Представих си гигантска скрипя с тракащи крака и скърцаща хитинова обвивка, която рине натрупания прах.
Звукът се чу по-отчетливо. Като че ли долових гласове, удари на тъпан и онова повтарящо се съскане.
– Какво е това, бе? – изхленчих нещастно, обърнах се на една страна, завих се през глава и в този миг нещо остро ме удари по лицето и се заби в бузата ми.
Седнах и светнах лампата. Огледалото отсреща отрази жалка гледка: рошава жена с раздърпана тениска, с очи, присвити от рязката светлина и с кървяща рана на лицето. С една дума – аз.
Станах и се приближих до огледалото. Попих кръвта със салфетка. Изкривих муцуна, за да видя по-добре раната на бузата си. Беше малка плитка дупка – барелеф на човешко лице. Женско.
Какво???
В огледалото мернах движение зад гърба си. Обърнах се точно навреме, за да видя как възглавницата ми се взривява безшумно и от нея изхвърча кораб – миниатюрна галера с отпуснати платна, която прекоси вихрушката от перушина и се понесе на къси тласъци през въздуха. Мънички смугли човечета въртяха гребла колкото кибритени клечки. На едно издигнато място седеше свиреп дългокос мъж и задаваше ритъма. На кожата на тъпана му бяха хвърлени няколко лъскави монетки, които подскачаха при всеки удар.
Примигнах силно няколко пъти. Нещо ме полази по лицето. Пипнах и пръстите ми се намокриха. Погледнах ги – червени. От раната пак беше потекла кръв.
Корабът се беше издигнал до нивото на очите ми. Плаваше по въздуха с леко вирнат нос, а там гордо се бе изправила дървена фигура на жена с лице, вдигнато към небето, с нежен и мечтателен израз. Аха. Точен отпечатък от това лице имах на скулата си. И дано не остане белег.
Тръснах глава. Корабът се носеше с опасна бързина към прозореца. Направих три крачки и отворих точно навреме.

 

 

Мили козлета!

 

Мили мои деца!
Пиша ви, защото ми беше много трудно да се отдалеча от къщичката ни. Ако се върна и ви видя, не знам дали ще мога повторно да измина същия път. Пощата е бавна, докато писмото стигне до вас, и докато получа вашия отговор, ще минат няколко дни и ще имам време да помисля.
Знаете, че баща ви замина отдавна и не се е обаждал. Остави ме сама със седем палави деца. Казвала съм ви, че е на работа в чужбина.
Но не е така.
Баща ви живее в съседната гора с една овца.
Не го упреквам. Разбирам го. Той не избяга от мен, а от вас. И на мен много пъти ми се е искало да се спася. Седмина сте. Седем момчета. Всеки на свой акъл, всеки тегли към себе си и ми доказва защо не съм права, какво съм длъжна, какво пак съм забравила и защо съм ужасна майка. Отдавна спрях да броя по колко пъти на ден сърцето ми спира от ужас – някой се катери по покрива, друг хрупа соли за вана, трети се събрал с лоша компания, четвъртият и петият се бият със шестия, а седмият си свалил памперса, ходи из къщи и… И още: 7 легла за оправяне, 7 чинии за пълнене и после за миене по три пъти на ден. И по 28 чорапа, нахвърляни по пода всяка вечер.
Тази сутрин намерих три мръсни чорапа в синия супник.
Той ми е от мама!
Нищо, че бяха в супника. И нищо, че бяха мръсни.
Но защо три???
Не мога повече. И да мога – не искам.
Още съм млада.
Научих ви на най-важните неща за живота – да се прехранвате, да се пазите, да се държите един за друг.
Но може би греша?
Може би просто съм изтощена. Нямам сили, деца. Не бях се поглеждала в огледалото от месеци. Днес надникнах… Рога. Брада. Миглите ми побелели…
Хубава съм.
Мили деца, не се безпокойте за мен.
Не съм далече и не съм ви изоставила. Просто е жизненоважно да си почина.
Пишете ми как сте. Как виждате бъдещето. Предложете някакво решение.
Пазете се от вълка.
Аз… аз сигурно ще се върна. Не знам. Може да навестя баща ви. Не сме скарани. Ще му разкажа за вас, може да дойде да ви наглежда, докато възстановя силите и равновесието си.
Мили, мили козлета.
Не ме съдете твърде строго. Когато пораснете, ще ме разберете.
Пазете се.
Обичам ви.
Целувки по рогцата.
До скоро.
Или не.