Добре.

Не беше хотел, не беше и къща за гости. Бунгало, в което всичко скърца при допир, включително стълбите, подът и стените. Таванът? Лора вдигна ръка, докосна ниския кафяво-сив таван и той отзивчиво изскърца, а лампата се залюля на черния си кабел и нещо в нея звънна.
– Добре.
Къщата се състоеше от една широка стая. На четирите стени имаше по един прозорец, а по первазите им се търкаляха дребни предмети – кибрити, тефтерчета, буркани, кутии, макари. Предметчетата бяха добили общия избелял сиво-кафяв цвят и сякаш се надигаха на пръсти, за да надникнат през прозорците към свободата.
Разбира се, ако свободата е шубрак, който опира в стъклата и закрива цялото небе.
В стаята имаше дървена маса и четири стола. Легло, покрито с одеяло, което някога е било червено. На една закачалка на стената висяха мъжки работни дрехи, кални панталони с провиснали тиранти и издути колене, карирана риза, натъпкана в друг панталон, опираше с ръкав пода. Две разкривени подпетени обувки стояха мирно една до друга пред дълъг черен ботуш с отпрано бомбе, легнал като смъртник.
На рафта с домакински съдове едно метално канче блещукаше и угасваше от сянката на клоните отвън.
Лора прекрачи напред и срита някаква кофа.
– Добре.
Интересно, че не усещаше нито страх, нито паника. Трябваше да прекара нощта тук. Не беше мръсно, дори миризмата в стаята беше свежа – на дърво и на вятър. Мястото изглеждаше изоставено отдавна и я чакаше. Или поне не се опитваше да я отблъсне.
Нито пък се мъчеше да й се хареса.
Лора се огледа за ключ за лампата. Беше старомоден, с малко лостче и кабел, който пълзеше от него по стената и тавана до лампата. Лора натисна лостчето, то щракна, кутийката му скръцна, но лампата не светна.
– Добре.
Обърна се назад към вратата и с крайчеца на окото си долови движение. На перваза на отсрещния прозорец имаше огледало – осмоъгълно, сивкаво, с кафяви петна. Тя го вдигна и се огледа. През праха и мрежата от пукнатини я гледаха две големи спокойни очи.
– Добре.
Остави огледалото с нежелание, все едно оставя лицето си на перваза, и излезе за багажа.
Сакът й беше легнал като куче до сивата циментова чешма.
Завъртя крана, той се прокашля и пусна ръждива вода. Лора я остави да изтича и тръгна да обиколи бунгалото.
Храстите бяха превзели цялото пространство, опираха се в дървените стени. Там, където слънцето се беше провирало, имаше гъста висока трева. Нямаше следи от човешка намеса, никакви лехи, саксии, плодни дървета.
– Може би съм първата жена тук. Може би съм последният човек, който ще преспи под този покрив – помисли си Лора и, съвсем необяснимо защо, се почувства добре.

Моливът Генчо

 

Моливът Генчо беше майстор-дърводелец. Беше голям и плосък, а двете му половини бяха различни – от едната страна пишеше синьо, от другата – червено.
Червеното му беше много по-ярко от синьото и всички го предпочитаха.
Моливът Генчо живееше в един метален куфар с инструменти и всеки ден ходеше на работа по различни строителни обекти. Беше трудолюбив и скромен. Имаше честно сърце и щом кажеше, че нещо е така – така беше.Затова и щом нещо трябваше да се пробие или да се среже точно, викаха него – да отбележи, за да е сигурна работата. После дъските с гордост си запазваха Генчовата драскотина и дори се хвалеха. Казваха, че ако той е отбелязал чертата, от дрелката не боли, а трионът най-много да те погъделичка.

Всичко това – хубаво.
Но червената половина на Генчо се изхабяваше все повече, а синята така си стоеше,  подострена само веднъж. Дойде денят, в който червеното свърши и след поредното грубо подостряне с ножа, и от двете страни на Генчо се видя синя сърцевина.
А синьото, поради някакъв сърдечен порок, поради вроден дефект, наистина не пишеше. Графитът беше много твърд и не оставяше следа. И да го счупиш от натискане, дупка ще издълбае, но цвят няма да пусне.
Генчо стана излишен. Затъваше все по-дълбоко в куфара с инструментите. Зачеркна старите приятелства. Затъпя. Вдърви се. Пропи се с машинно масло. Забрави какво е труд, забрави и какво е радост.
Масторите не го изхвърляха, защото беше стигнал дъното. Валяше се в прахоляка, нищожен и невидим, сред другите пропаднали боклуци като него.
Справедливо ли е това? Не.
Съдбата е непостоянна и добре, че поне в някои случаи старостта милостиво ни отнема спомена какви сме били преди, за да не страдаме още повече.

 

 

За какво ви беше да идвате чак до тук

 

– грубо каза гълъбът, без да помръдне от гредата, на която го завариха
– Защо, кулата да не би да е твоя? – изсъска старата котка, когато най-после успя да си поеме дъх. Дървените стъпала бяха стръмни и потрошени и скърцаха предупредително дори от стъпките на малкия. Последните два метра до най-горната площадка се взимаха със скок. Изобщо, не беше най-приятното място.
Гълъбът не благоволи да отговори.
Беше дебел и черен, с лилави и зелени оттенъци.
Малкият бутна с лапа някакви клечки и те се срутиха. В купчинката белееха късчета от черупки и нежно се слягаха перца.
– Не пипай! – едновременно му се скараха и котката, и гълъбът. Изгледаха се враждебно и котката продължи.
– Тука е само смрад и зарази, точно както ти казах. Поиска – дойдохме. Сега да помислим как ще слезем долу. Не виждаш ли – смрад и зарази.
– И ако! Навсякъде има много ако! Ти ли го направи? – малкият погледна към гълъба с уважение.
– А бе я си…
– Нито гук! Няма да говориш така пред детето – в опита да запази авторитет котката изглеждаше трогателно безсилна.
Гълъбът не се трогна.
Малкият разрови с нокти втвърдения слой птичи изпражнения.
– Под акото има още ако и още много ако! Ти от кога седиш там горе?
– Отдавна.
– Ама и някой път се местиш, а? Понеже има много купчинки.
Котката се намеси.
– Хайде, миличък. Погледни през онази пролука, виж града отвисоко и да слизаме.
– Я да видя? Я? Я? – малкият се затича към пролуката с такава непремерена сила, че блъсна чело в парапета. Котката почти усети как кулата се накланя.
– Малееее! Много е високо! Това е най-високото! Даже това е най-високото високо от всички високи! – от възторг малкия се замая, тупна по дупе, подгони опашката си, после се умори и взе да ближе лапата си. Веднага сбръчи нос:
– Ъъъъ, ако от гълъб!
– Син ли ти е?
– Да – кимна котката. – Сигурно ми е последен. – Помълча малко и добави – Благодаря, дето не каза, че ми е внук.
– Ясно. Не е от най-умните, а? – отбеляза гълъбът и срина цялото настроение.
– Не съм, обаче съм сладък – безгрижно отвърна малкия и пак се зазяпа през пролуката.
Котката легна близо до него. Помълчаха.
– Ти все сам ли си тук? – поднови тя разговора.
– Денем да.
– Другите къде са?
– В небето. Тук-там.
– Хич и не поглеждат към кулата, а?
Той кимна.
– Ти не си ли гладен?
– Вече не.
При по-внимателно вглеждане се виждаше, че гълъбът не е дебел, а настръхнал, и че на моменти трепери.
– Да – улови той погледа на старата котка.
– Скоро ли? – попита тя.
– Да.
– Днес ли?
– Да. Ще ме изядеш ли?
– Не – отговори котката. – Дете, тръгваме си.
– Стига де, тъкмо дойдохме!
– Тръгваме сега.
– Ама ще се върнем ли пак?
– Не. Не и скоро.
Гълъбът, някак, с пера и очи, се усмихна.

 

 

Ботушите

Ботушите бяха готови за традиционния летен сън.
– Не са ни изкарвали навън вече има-няма две седмици.
– Затоплило се е. Виж, тя е извадила обувките, а вчера донесе и чисто нови маратонки.
– Младост, че пак младост. Бялото им бяло, синьото им синьо.
– Аз най-харесвам черния цвят.
– Класика! Ама ние и черни не сме вече.
– Как можа да ни орезили мъжът й с тая кафява боя…
– Първо тебе.
– Опита се да замаже работата с черна вакса, но като видя, че не става…
– Омаза и мене с кафявата.
– Ей тук на охлузеното стои като червено.
– Като жертви на катастрофа сме.
– Какво „като”. Ние сме жертви.
– Тя може затова да не ни обува вече.
– Ами. Затоплило се е, аз ти казвам, че се е затоплило. И чадър не се е мяркал отдавна.
– Значи скоро ще ни сложат да си легнем. Много се уморих.
– Стегни се де. Да не се разплачеш, ципът ще ти ръждяса.
– Сух съм като дъска.
– И аз. По-скоро да ни напълнят с хартиите, че ще се разсъхнем и ще се разкривим съвсем.
– Може да ни сложат в кутията на новите маратонки. Аз даже предпочитам тясно. По-уютно е.
– Дано да сложат до нас някои по-зрели и солидни обувки. Миналата зима онези сандалки от бала не спраха да бъбрят и да се кикотят.
– Аз мисля, че са малко леко чалнати. Не го казвам с лошо! Ама само веднъж да те обуят и после цял живот във шкафа… и тяхното не е за завиждане.
– Ние поне си походихме.
– Че и отгоре. Осма зима.
– Скъпи ботуши.
– Ама и качествени.
– Само с два ремонта, и то козметични.
– А ти – дори само с един.
– Жалко, че нямаше като оригиналната тока и ми сложиха тази.
– Хубава ти е, какво.
– Хубава, ама не е, каквото беше.
– Хубава е. Аз какво да кажа с тоя крив ток.
– Нищо, така си й удобен. Знаеш, че тя стъпва малко така.
– Съвместният живот това прави с ботушите.
– Може да сме криви, ама не сме ние криви, че сме криви.
– Сега като си отспим цяло лято, ще се освежим, ще отдъхнем.
– Наесен една хубава вакса и хайдее!
Така си говореха ботушите, приготвени за боклука.

История за това как кучето Йофчо звънна от библиотеката и двамата с котарака спасиха един живот

 

Откакто си взех тоя телефон, пропускам повечето обаждания. Дори на най-силно звънене почти не се чува. Аз си знаех, че телефон от захарен памук ще ми създаде повече неприятности, отколкото приятности.
Ето пак. Една част от телефона се беше разтопила, някой направо го беше загрял от звънене.
Дисплеят се беше замъглил. От раздразнение пуснах нокти и го заковах.
– Мяу.
– Къде си?
– Кой се обажда?
– Йофчо се обажда. Ти къде си!
– Спокойно де. Вкъщи съм. Къде е пожарът?
– В библиотеката.
– Мяууу… Вярно, че трябваше да се видим там.
– Йоф значи, изобщо не може да се разчита на тебе.
– Стига де. Ей сега идвам.
– Ей сега може да е късно.
– Да не идвам ли? Ако искаш, ти ела.
– Да бе. И да изпусна самоубийството.
– В библиотеката?
– Да! Нали ги знаеш онези сандали, дето живеят пред вратата?
– Аха. Много са зле, брат. Сигурно са 50 годишни.
– Толкоз. Щяха да правят златна сватба през лятото.
– И какво?
– Разделили се. Левият сандал си хванал пътя и половинката му иска да мре.
– Тя ли ти каза?
– Ами то и аз съм малко забъркан тука… Дясната сандала ме помоли да проследя нейния и по следата, по следата стигнахме до библиотеката. Някъде между науката и техниката го изгубих.
– Аз съм си го мислил това!
– Кое?
– Защо се казва ту „сандала”, ту „сандал”.
– Защото са женени бе, бълхар.
– Ти си бълхар! А знаеш ли тогава защо се казва и „сандалети”?
– Защо?
– Защото се носят лете!
– Да, ама не. Защото летят. Дясната сандала в момента е на покрива и заплашва, че ще скочи. Не можела да живее сама.
– Чак пък да не може… Трябва само да си намери някой пират с дървен ляв крак.
– Какво?
– Какво?
– Какво?
– Чакай, че тоя телефон тука съвсем…
– Ало? Само някакво мляскане чувам.
– Да бе, опитвам се да изближа телефона от ухото си… и от рамото… и от лапата…
– Ти сега ще говориш ли, или ще ядеш? Ела помогни. Искам да се качиш на покрива и да убедиш тая депресирана сандала да не се хвърля.
– За любовта и аз бих се качил на покрив. Правил съм го.
– Ти си котарак, за теб е нормално.
– Чакай, че някой рита по вратата. Опа!
– Какво?
– Брат, жена ти ще скочи от един покрив всеки момент!
– Какво?! Сийке!
– Йоф? С кого говориш там?
– С младоженеца.
– С кого?!
– Със златния сватбар. Върна се.
– Сийке! Сийке!
– Спокич бе, недей ми припада тука!
– Йоф, йоф! Грабвай го и го носи насам! Не, чакай! Питай го първо къде е бил до сега!
– Къде беше сега?
– Четох любовна лирика, търсих стихотворение за Сийчето.
– Чел е любовна лирика!
– Сийке! Лельо Сийке! Не скачай! Мъжът ти те обича!
– Не ме обича!
– Обичам я!
– Обича я!
– Обича те!
– А защо тръгна сам? Защо ме изостави?
– Защо я е изоставил?
– Защо си я изоставил?
– Аз?! Никога!
– Той – никога!
– Той тебе никога ма, Сийке!
– Исках да й направя изненада!
– Искал да й направи изненада!
– Искал да ти направи изненада!
– Да докаже!
– Кажи му да докаже!
– Докажи!
– Ще! Ще! Ще! Ето! Стихотворение! Йофчо, пусни ме на говорител! Ето!
Без теб светът изчезва цял.
Без теб снегът е черна кал.
Без теб не бих и ден живял.
Без теб съм дупка от сандал.
Върни се, не прави скандал.
Не бих те никога предал.
Със теб се чувствам като крал,
старея като катедрал,
ухаеш ми на портокал,
въздигаш ме по вертикал,
докосваш ме – погал-погал,
и аз със мозък изветрял
не, ненапразно съм живял,
не съм живял, а съм горял
за теб, за моя идеал…
– Мяууууу…. Ти това в библиотеката ли го преписа?
– Сега го измислих. От зор…
В този момент вратата изскърца и на прага цъфна Йофчо. Стискаше със зъби сандалата леля Сийка. От устата му капеха лиги, от очите й се ронеха съзи.
Старият ляв сандал се надигна на пръсти.
– Сийче, ти си тук!
– Тука съм, Санде.
– Ти си ми чула стихотворението.
– Не съм, Санде. Аз си го знам.
– Ама цялото ли?
Старите сандали се прегърнаха и мъжкият любовно закопча каишката си в токата на поувехналата си половинка.
А ние с Йофчо деликатно се отдалечихме и отидохме да се поогледаме из магазините за нов телефон, че тоя за три дни ми се скапа. Били пуснали някакви нови, от наденички.

 

Днес е днес

 

Шумът избледнява още с първите стъпки. Мъх. В гората тук-там между преплетените клони се сгромолясва стръмна светлина. Тук мракът е зелен, не дъжд, а лято и спокойствие вали. На светло и открито една затоплена скала посреща едрите дъждовни капки и в същата секунда те изсъхват.
Докато превали, за никъде не бързам. Отблизо наблюдавам как се стича водата. Даже първо не намокря пръстта, а вадите се плъзгат върху нея и понасят на раменете си крилца от мравки, борови игли и семена.
Пукнатините в камъка не се запълват, дъждът долива свежест и вода. Протягам си ръката и я мокря. Измивам си лицето.
Започва да вали и под дърветата. Една студена капка под яката ми. Студено и горещо едновременно. Ако се върна, откъдето съм дошла, след две минути ще съм на алеята, след пет – в града.
Но този дъжд така прилича на приключение – представям си, че трябва да спасявам кожата си, да струпам дом, прикритие, и после да намеря какво да ям. Да открия огъня.
Съвсем сама, в началото на пътя, на гората, на друг живот, на нулата, начисто, без дата, и вече уморена от вековете, които трябва да догоня.
Но днес е днес.  И камъкът пред мен ми заприличва на надгробен камък, под който някой спи – и може да съм аз. По мокрите пукнатини и жили почти разчитам образ на човек, елен, шишарка и светкавица.
Светкавица! Почти веднага – гръм.
Усещам се така проливно мокра, че просто няма смисъл да се крия – освен под камъка.
Но вече ми е рано.

 

Окото на заека

 

– Къде е заекът?
Ниският дрезгав глас се понесе из подземието, зави по най-близкия тунел и ехото продължи да обикаля и да се завръща. Отделни думи и срички кръжаха из това подземие от години, срещаха се сами със себе си, преплитаха се противоестествено и образуваха нечестиви сквернословия и благословии, които се сбъдват.
– Къде е заекът?
От тавана се изрониха около два и половина квадратни метра мазилка. Някакъв плужек се отлепи от фаянсова плочка със звук като от целувка и пльокна в една локва.
Двамата бандити знаеха от опит, че когато босът им заговори с този глас, смъртта е близо. При предишното му избухване бяха осемнадесет, не двама.
– Вас питам.
– Заекът… има едно нещо…
– Какво нещо? – от хрипкавия стържещ глас арматурата в бетонните плочи се покри с ръжда.
– Има едно…
– Едно има…
– Едно какво? – този тембър отвинтваше болтове, човек. – Пратих ви да откриете и да доведете любимия ми заек, и след 8 дни с неограничени ресурси, включително хеликоптерен отряд, 6 танка, 14 бели нинджи и 12 черни, се налага да задавам въпроса за трети път. Да го задам ли?
– Не знаем къде е заекът! – двамата бандити се пречупиха психически и едновременно рухнаха на колене и се обляха в сълзи. – Намерихме само едно око! Ето го!
Единият бандит бръкна в джобчето на жилетката си и извади хартийка. Разгъна я с треперещи пръсти. Вътре наистина имаше малко кръгло бяло око със сив ирис. Окото гледаше втренчено, но и игриво.
Босът гледаше окото и окото гледаше боса. Босът първи не издържа и мигна.
– Значи все пак го направи. Вие двамата, станете. Не сте виновни.
Бръкна в сака, който стоеше на пода до стола му, извади две дебели пачки и ги хвърли на горилите си.
– Вземете това като компенсация за неудобството.
– Но… ние не го намерихме.
– Заекът не е бил нито отвлечен, нито откраднат, нито убит. Той сам е пожелал да замине. Когато баба ми го подари на смъртния си одър, тя ми каза: „Този заек не е обикновен. Той ще изпълни всичките ти желания, ще те направи всемогъщ и безсмъртен, ако наистина искаш това, но…” – и изпадна в кома. После излезе от комата и завърши: „Но ако реши да се махне, не го търси повече. Той би дал едното си око за свободата.” След тези думи баба ми си умря окончателно.
Мутрите плачеха, дали от жал за бабата, дали от радост, че са живи и богати. Шефът им плачеше за заека, а окото на заека не плачеше.