Следобедът на Дундьо

 

Този четвъртък времето беше отвратително – ясно и слънчево, и малкият облак Дундьо трябваше да си остане у дома.
По-големите му братя и сестри бяха на училище, баща му и майка му бяха на екскурзия в планината и горкият Дундьо трябваше да стои чисто сам… е, с баба си и дядо си, но те не бяха особено добра компания.
Дядо му почти се беше разпаднал и се носеше във вид на мъгла по коридорите, като влачеше чехли и забърсваше паяжините от ъглите. После забравяше да се измие и среше и паяжините така си висяха по него, а в лявата му вежда от месеци се беше настанило цяло паяшко семейство.
Бабата на Дундьо седеше на люлеещия се стол пред отворената врата на фризера и бродираше върху джобчето на новата му жилетка светкавички.
Дундьо въздъхна.
– До кога ще стоя тук? Кога ще се оправи времето?! Няма ли това гадно слънце вече да се скрие?!
Баба му изсумтя:
– Аз да не съм Любка Кумчева?
– Да не си какво?
– Нищо, нищо. Потърпи. Постой малко. Пийни си вода от легена, виждаш ми се нещо поотслабнал.
– Не искам повече вода, бабо!
– Как може да не искаш вода, като ти самият си вода! Пий, пий. Един черпак за баба… един черпак за дядо…
Щом баба се обърна, Дундьо ръсна водата обратно в легена и изтича при дядо си. Хвана се за ръцете му, стъпи на коленете му и се преметна. Само че дядото политна, двамата се разхвърчаха в противоположни посоки и се спряха чак в двата ъгъла на тавана.
Дундьо вдиша една паяжина и кихна толкова силно, че се изстреля право в скута на дядо си. Двамата тупнаха на пода.
– А пък, дядо…
– Кажи, моето момче? Но спри да скачаш, стар съм вече, не се знае другия път като се метна така, дали няма да изчезна.
– Дядо бе! Ти не знаеш колко е лоша баба!
Дядо му посивя:
– Не ми харесва да говориш така за жена ми.
– Баба не е жена. Тя е баба.
– Баба ти е моята любима и ти трябва да се отнасяш с нея, както е подобаващо за един кавалер.
– Ама… ти казваш, че към кавалер. А баба ме нарече вода! Тя защо така ще ми вика!
Дядото се засмя и в коридора се понесе тих тътен като от далечна гръмотевица.
– Сега ще ти разкажа нещо. Знаеш ли какво означава името ти?
– Дундьо ли?
– Дундьо е галеното ти именце, мило мое внуче, но цялото ти име по паспорт е Дун дьо Пасифик. Ще рече – Дъждовен Ураганен Небосклон над Тихия океан.
– Така ли!
– Така. Това дьо е от френски. Майка ти го измисли.
– Ама вие с баба само знаете да обиждате.
– Хубава работа! Ще ревнеш, ще се извалиш и аз после как ще се оправдавам пред баба ти? Знаеш я каква е проклета, като се ядоса. Не случайно се нарича Градушка!
– Проклета значи! Дядо, ти не си никакъв кавалер!
– Хвана ме. Всъщност баба ти се казва Грациозна Душичка. Грациозна Душичка е баба ти… Гра-гра… Гра…
– Ама аз не съм вода. А аз съм си облак. Пък! – Дундьо пак нацупи уста и се приготви да ревне, но погледна към дядо си и видя, че е задрямал. Закани се с пръст на паяците във веждата му и отиде да си пийне от легена, но не заради баба си, а просто така.

Имало едно време….

Имало едно време.
По характер то било самотник и не дружало с други времена.
Живеело в часовник с кукувица. Времето и кукувицата седяли вътре в часовника и им било много приятно. На всеки час тя излизала през вратичката, за да потвърди пред света, че времето си е на мястото.
Кукуквицата пеела своята проста песничка и чудно, че с нея успявала да каже всичко необходимо.
Хората също се опитвали да говорят за времето, но им се получавало хем по-тромаво, хем по-неточно, направо зле. В думите си те смесвали две, три, девет и повече времена, усложнявали нещата със залози и наклонения, трупали фрази – а времето им се изплъзвало, влизало колкото може по-навътре в часовника и правело знаци на кукувицата по-бързо да затресне вратата.
Но хората наистина обичали да говорят за времето, когато нямали какво да си кажат. Обвинявали го за грешките и за несъвършенствната си. Оставяли в ръцете му важни решения: „Времето ще покаже.” Очаквали от него да ги излекува от болести и скърби. Упреквали го за неподходящите си обувки или пък го хвалели за неща, в които то изобщо нямало пръст и така го принуждавали да се чувства като самозванец.
Кукувицата, като всяка кукувица, била добра жена и лоша майка.
Случвало се времето да задреме, часовникът да спре, и тогава тя се измъквала на пръсти.
Когато се приберяла, меко се сгушвала във времето и заспивала в прегръдките му, а после се събуждали заедно, все едно никога не са се разделяли.
В други стаи, в други градове малки кукувичета се излюпвали в часовниците и приютявали по едно време, за което да се грижат.
Хората все повече се обърквали.
Има време! Няма време! Времето лети! Стана време! Кое време стана! Едно време какво време имаше, а пък сега…
Кукувицата час по час им казвала право в очите: Ку-ку!
После се връщала в дълбините на часовника, за да си мълчат на тъмно с времето.

„Снежанка“ на обратно

 

Снежанка и Принцът се оженили в един чудесен слънчев ден. Насред тържествения обед Мащехата на Снежанка се върнала от изгнание и те много се ядосали, но си казали – няма да си разваляме настроението сега, нека да се прибере в стария дворец при Краля, хем той да не стои сам.
Обядът продължил. Снежанка едва хапвала от вълнение. Гризнала си само парченце ябълка, но в този момент Принцът я щипнал по дупето, тя се стреснала и ябълката й заседнала на гърлото.Опитала се да извика за помощ, но музиката била много силна и никой не я чул. Тя се задушила и припаднала.
Празникът бил провален.
Сложили Снежанка в един стъклен ковчег и я натоварили в каруца, за да я върнат на баща й. Все пак бракът още не бил консумиран и Принцът като добър държавник не искал да губи нито метър плодородна земя, за да копае гроб.
Пътят бил неравен и макар че джуджето, което карало каруцата, се опитвало да избегне дупките, конят много се уморил и насред гората спрял. Джуджето си казало – тук живеят братята ми. Трупът засега не бърза, ще се отбия да им кажа здрасти.
Спрял пред къщичката им. От рязкото спиране ковчегът се плъзнал и паднал, ябълката изскочила от гърлото на Снежанка, тя си поела дъх и оживяла.
– Къде съм?
– В гората.
– А защо не съм в двореца?
– Принцът анулира брака.
– Подлец! Предател! Няма да му стъпя в замъка! Но и при баща ми не ми се връща, Мащехата ми е голяма усойница.
– Остани при нас, докато решиш – предложили й джуджетата. Снежанка одобрила идеята.
В гората било примитивно, но въздухът бил чист, имало мили животинки, а джуджетата били грижовни и добри, по цял ден били на работа, а вечер свирели на акордеон.
Веднъж се отбила Мащехата. Носела на Снежанка ябълки, но тя вече не можела да ги гледа – все пак те провалили брака й.
Друг път Мащехата донесла панделки и червило, но Снежанка си казала – защо да се изтезавам с диети, да се пристягам и гримирам? На мъжете не може да се вярва. Ще си живея дива и дебела. И пак отказала.
Кралят и Мащехата не можели да оставят нещата така. Пратили Ловеца да намери момичето и да го доведе.
Ловецът пътьом убил една сърна, разпрал я и извадил сърцето й. То туптяло и от него се вдигала пара.
Неочаквано се чул нежен глас:
– Ти изтръгна сърцето й! Може ли да си гризна?
– Снежанке, от дългия вегански живот с гъби, мед и ягоди може да си станала анемична. Ще те заведа в двореца да те прегледа придворният лекар.
Ловецът метнал сърната през рамо. Снежанка, боса и рошава, го държала за ръка, а в другата си ръка стикала топлата карантия и си ръфала щастливо.
Когато пристигнали, лекаря го нямало. Мащехата обаче казала:
– Докато те нямаше, въведохме най-модерното нещо: образна диагностика. Глей!
Отишла до едно огледало и казала:
– Огледалце, огледалце на стената, прегледай Снежанка от петите до главата!
Огледалото се размътило за миг, повърхността му се развълнувала като езерна вода, и се чул глас:
– Ах, Снежанка е добре, приказката тук ще спре!
Край.

Бяла котка

Трапезарията беше продълговато помещение на първия етаж. Едната от дългите й стени беше покрита с тъмнокафява ламперия, а отсрещната – цялата в прозорци, замрежени от паяжини, прораснали растения в саксии и дантелени пердета във всякакви нюанси на сивото – от белезникаво през гнило зелено, до маслено черно тук-там. Две редици маси с лепкава мушама и по четири кафяви стола. На пода мозайка на фигури, покрита с релефни петна мръсотия. Миризмата на дезинфектанти се караше на висок тон с миризмите на напикани старци, витамин В и точно днес – на яхния от грах.
Денят беше слънчев и макар че навън снегът белееше невъзмутимо, в трапезарията беше топло като лято. Старците от дома започнаха да се събират на припек като големи сънливи мухи.
Очила, залепени с левкопласт, глухо потупване по пода на бастуни с гума накрая, влачене на чехли.
Мъжете заеха масите по-близо до вратата. Жените малко по-пъргаво ги подминаха и седнаха в дъното на трапезарията.
Шумолене на вестници, тъничък писък на слухов апарат, цъкане на куки за плетене. Някой задряма и изхърка, стресна се и намести стола си.
В последвалата тишина вратата се отвори с изчерпателно изскърцване и в рамката й, обляна от жълта слънчева светлина, застана малка бабичка с мъхеста кафява рокля и винено елече. Коленете й явно се бяха скарали и страняха едно от друго, възможно най-далеч, макар че мъничките й черни ботинки се настъпваха взаимно, докато тя с потропване отърсваше полепналия сняг. Очите й премигваха ситно, а прозрачната й коса се вееше около кръглата глава. Беше премръзнала и връхчето на носа й червенееше.
В ръцете й спеше голяма бяла котка.
– Не може котката вътре, не може, не може котката.
– Ще те обадя на сестрата!
– Какво било?
– Котката, пак котката е донесла, не може тука котка, викам.
– Котка ли?
– Котка.
– Не може котка вътре.
Бабата с котката продължи да стои на прага. Снегът от обувките й взе да се топи. Котката приличаше на пряспа, която прелива от ръцете й, със свободно провесени задни крака и опашка.
– Не може котката вътре. Ей сега ще дойде сестрата и ще те нареди едно хубаво.
Бабата отстъпи заднешком, превита над котката като над бебе.
Вратата изскърца и сама се затвори точно пред челото й, докосна пухкавата коса.
Бабата отстъпи още назад, после излезе навън, на слънце. Беше мразовито въпреки слънцето и дъхът на тънки облачета погалваше лицето й, червения лъскав нос.
Котката се събуди. Скочи с леко тупване на пътеката и се отдалечи.
Бабата се пъхна вътре и отиде при другите баби. Те се сместиха да й направят място по-близо до радиатора. Слънцето вече се беше извъртяло. Падна сянка и захладня.
На прозорчето откъм кухнята една ръка започна да подрежда метални чинии с претоплен грах.

 

Добре.

Не беше хотел, не беше и къща за гости. Бунгало, в което всичко скърца при допир, включително стълбите, подът и стените. Таванът? Лора вдигна ръка, докосна ниския кафяво-сив таван и той отзивчиво изскърца, а лампата се залюля на черния си кабел и нещо в нея звънна.
– Добре.
Къщата се състоеше от една широка стая. На четирите стени имаше по един прозорец, а по первазите им се търкаляха дребни предмети – кибрити, тефтерчета, буркани, кутии, макари. Предметчетата бяха добили общия избелял сиво-кафяв цвят и сякаш се надигаха на пръсти, за да надникнат през прозорците към свободата.
Разбира се, ако свободата е шубрак, който опира в стъклата и закрива цялото небе.
В стаята имаше дървена маса и четири стола. Легло, покрито с одеяло, което някога е било червено. На една закачалка на стената висяха мъжки работни дрехи, кални панталони с провиснали тиранти и издути колене, карирана риза, натъпкана в друг панталон, опираше с ръкав пода. Две разкривени подпетени обувки стояха мирно една до друга пред дълъг черен ботуш с отпрано бомбе, легнал като смъртник.
На рафта с домакински съдове едно метално канче блещукаше и угасваше от сянката на клоните отвън.
Лора прекрачи напред и срита някаква кофа.
– Добре.
Интересно, че не усещаше нито страх, нито паника. Трябваше да прекара нощта тук. Не беше мръсно, дори миризмата в стаята беше свежа – на дърво и на вятър. Мястото изглеждаше изоставено отдавна и я чакаше. Или поне не се опитваше да я отблъсне.
Нито пък се мъчеше да й се хареса.
Лора се огледа за ключ за лампата. Беше старомоден, с малко лостче и кабел, който пълзеше от него по стената и тавана до лампата. Лора натисна лостчето, то щракна, кутийката му скръцна, но лампата не светна.
– Добре.
Обърна се назад към вратата и с крайчеца на окото си долови движение. На перваза на отсрещния прозорец имаше огледало – осмоъгълно, сивкаво, с кафяви петна. Тя го вдигна и се огледа. През праха и мрежата от пукнатини я гледаха две големи спокойни очи.
– Добре.
Остави огледалото с нежелание, все едно оставя лицето си на перваза, и излезе за багажа.
Сакът й беше легнал като куче до сивата циментова чешма.
Завъртя крана, той се прокашля и пусна ръждива вода. Лора я остави да изтича и тръгна да обиколи бунгалото.
Храстите бяха превзели цялото пространство, опираха се в дървените стени. Там, където слънцето се беше провирало, имаше гъста висока трева. Нямаше следи от човешка намеса, никакви лехи, саксии, плодни дървета.
– Може би съм първата жена тук. Може би съм последният човек, който ще преспи под този покрив – помисли си Лора и, съвсем необяснимо защо, се почувства добре.

Моливът Генчо

 

Моливът Генчо беше майстор-дърводелец. Беше голям и плосък, а двете му половини бяха различни – от едната страна пишеше синьо, от другата – червено.
Червеното му беше много по-ярко от синьото и всички го предпочитаха.
Моливът Генчо живееше в един метален куфар с инструменти и всеки ден ходеше на работа по различни строителни обекти. Беше трудолюбив и скромен. Имаше честно сърце и щом кажеше, че нещо е така – така беше.Затова и щом нещо трябваше да се пробие или да се среже точно, викаха него – да отбележи, за да е сигурна работата. После дъските с гордост си запазваха Генчовата драскотина и дори се хвалеха. Казваха, че ако той е отбелязал чертата, от дрелката не боли, а трионът най-много да те погъделичка.

Всичко това – хубаво.
Но червената половина на Генчо се изхабяваше все повече, а синята така си стоеше,  подострена само веднъж. Дойде денят, в който червеното свърши и след поредното грубо подостряне с ножа, и от двете страни на Генчо се видя синя сърцевина.
А синьото, поради някакъв сърдечен порок, поради вроден дефект, наистина не пишеше. Графитът беше много твърд и не оставяше следа. И да го счупиш от натискане, дупка ще издълбае, но цвят няма да пусне.
Генчо стана излишен. Затъваше все по-дълбоко в куфара с инструментите. Зачеркна старите приятелства. Затъпя. Вдърви се. Пропи се с машинно масло. Забрави какво е труд, забрави и какво е радост.
Масторите не го изхвърляха, защото беше стигнал дъното. Валяше се в прахоляка, нищожен и невидим, сред другите пропаднали боклуци като него.
Справедливо ли е това? Не.
Съдбата е непостоянна и добре, че поне в някои случаи старостта милостиво ни отнема спомена какви сме били преди, за да не страдаме още повече.

 

 

За какво ви беше да идвате чак до тук

 

– грубо каза гълъбът, без да помръдне от гредата, на която го завариха
– Защо, кулата да не би да е твоя? – изсъска старата котка, когато най-после успя да си поеме дъх. Дървените стъпала бяха стръмни и потрошени и скърцаха предупредително дори от стъпките на малкия. Последните два метра до най-горната площадка се взимаха със скок. Изобщо, не беше най-приятното място.
Гълъбът не благоволи да отговори.
Беше дебел и черен, с лилави и зелени оттенъци.
Малкият бутна с лапа някакви клечки и те се срутиха. В купчинката белееха късчета от черупки и нежно се слягаха перца.
– Не пипай! – едновременно му се скараха и котката, и гълъбът. Изгледаха се враждебно и котката продължи.
– Тука е само смрад и зарази, точно както ти казах. Поиска – дойдохме. Сега да помислим как ще слезем долу. Не виждаш ли – смрад и зарази.
– И ако! Навсякъде има много ако! Ти ли го направи? – малкият погледна към гълъба с уважение.
– А бе я си…
– Нито гук! Няма да говориш така пред детето – в опита да запази авторитет котката изглеждаше трогателно безсилна.
Гълъбът не се трогна.
Малкият разрови с нокти втвърдения слой птичи изпражнения.
– Под акото има още ако и още много ако! Ти от кога седиш там горе?
– Отдавна.
– Ама и някой път се местиш, а? Понеже има много купчинки.
Котката се намеси.
– Хайде, миличък. Погледни през онази пролука, виж града отвисоко и да слизаме.
– Я да видя? Я? Я? – малкият се затича към пролуката с такава непремерена сила, че блъсна чело в парапета. Котката почти усети как кулата се накланя.
– Малееее! Много е високо! Това е най-високото! Даже това е най-високото високо от всички високи! – от възторг малкия се замая, тупна по дупе, подгони опашката си, после се умори и взе да ближе лапата си. Веднага сбръчи нос:
– Ъъъъ, ако от гълъб!
– Син ли ти е?
– Да – кимна котката. – Сигурно ми е последен. – Помълча малко и добави – Благодаря, дето не каза, че ми е внук.
– Ясно. Не е от най-умните, а? – отбеляза гълъбът и срина цялото настроение.
– Не съм, обаче съм сладък – безгрижно отвърна малкия и пак се зазяпа през пролуката.
Котката легна близо до него. Помълчаха.
– Ти все сам ли си тук? – поднови тя разговора.
– Денем да.
– Другите къде са?
– В небето. Тук-там.
– Хич и не поглеждат към кулата, а?
Той кимна.
– Ти не си ли гладен?
– Вече не.
При по-внимателно вглеждане се виждаше, че гълъбът не е дебел, а настръхнал, и че на моменти трепери.
– Да – улови той погледа на старата котка.
– Скоро ли? – попита тя.
– Да.
– Днес ли?
– Да. Ще ме изядеш ли?
– Не – отговори котката. – Дете, тръгваме си.
– Стига де, тъкмо дойдохме!
– Тръгваме сега.
– Ама ще се върнем ли пак?
– Не. Не и скоро.
Гълъбът, някак, с пера и очи, се усмихна.