Евелина и талантът на разсънването

 

 

Вратата е с формата на почти правилен кръг.
Нормално, направена е, за да затваря хралупа. Дървото е стар чинар. То си има само един жив клон с пет зелени вейки в крайчето. Всички останали клони са сухи и при буря все някой се откършва с приглушено пукане, все едно му е неудобно.
Чинарът определено е западнал. Последната обитаема хралупа е на средно висок етаж. Кръглата й врата е била боядисана в лазурно синьо, но боята се е олюпила.
Встрани, на половин педя от хралупата, има малка уютна тераска. Получила се е от останките на паднал клон, живописно покрити със зелен мъх.
Рано сутрин синкавата врата се отваря и от хралупата с чашка кафе се подава Евелина, рошава, но все пак сладка. Тя протяга тънко босо краче, стъпва на тераската и сяда на мекия мъх.
Евелина е гарга.
Пие кафето си черно в чашка от най-фина черупка. Перушината й е лъскава и дива, с отблясъци в маслено зелено, турско синьо и патладжан.
Това е любимият й момент от деня. Дървото й е отдалечено, малко опасно и има собствена история – точно като нея самата. Не й пречи, че е порутено, напротив, тя си го харесва точно такова. А и я пази от навлеци.
Евелина си има кръгло, леко напукано огледало. В рамката му са подпъхнати няколко снимки и едно стихотворение*.  Има розови чехли с още по-розови помпони. Но не ги носи, не.
Хваща чашката с палците на краката си и ги протяга над ръба на тераската. Без да разлее и капка, се отпуска назад и вдига крака, изпънати в коленете. Ляга по гръб и от високо отлива кафе право в човката си.
После доволно се засмива.
Чинарът е насред полянка. Преди короната му е била толкова гъста и кичеста, че в сянката й никой не смеел да поникне.
Сега чворовете почти не хвърлят сянка и долу е кипнал въртоп от трева, великденчета, лапад, жълтури, всякаква ухаеща зеленина. Тревицата си расте на воля.
Евелина обича сухото си дърво. Както е легнала по гръб, гледа белите облаци, които се носят по яркосиньото небе и изглежда, че ще се закачат на някой сив клон. Приличат на пяна. Евелина си мисли, че няма да е зле да си сложи вана на тераската. Отпуска се.
Изпуска чашката от кафето, тя я чуква по човката, отскача и се търкулва по мъха. Спира се точно на ръба.
Евелина се стряска, размахва крило и от полъха чашката пада на земята.
Евелина ляга по корем и любопитно гледа надолу, но вижда само трева.
Сигурно е станало време да тръгва за работа. Или пък не?
Надига се. Влиза си в хралупата с малък скок. След две минути излиза с червена лачена чанта на точки, тюркоазен пръстен на дясното краче и още по-рошава от преди.
И отлита.

* Стихотворението, което е подпъхнато в рамката на напуканото кръгло огледало. Написано е на жълтеникав лист с нокът, топнат в мастило:

Тя е черна като нощ
със лилаво за разкош,
слуша пънк и яко грачи
по неописуем начин,
фен на Артър Конан Дойл,
влюбена е във гаргойл,
рошава концептуално,
обаятелна нахално,
парцалива и небрежна,
просто до премала нежна,
пие бира – цяла тарга
и се радва, че е гарга.

 

Еуфония Фотографска

 

Еуфония Фотографска беше симпатична вещица, образована, с изискани обноски и добър нрав.
Младите вампири от съседната планина се тълпяха край нея и се редуваха да я канят на танц. Таласъмът от сметището спеше на изтривалката пред вратата й. Призраците от гробището й правеха серенади. Няколко караконджула също наобикаляха Еуфония и носеха я меча кожа, я вълшебни гъби. Един зеленясал трол тръсна на масата й кофа собственоръчно изкопани диаманти, а седем джуджета й подариха седем чаши от ковано злато.
Толкова красива беше младата вещица Еуфония Фотографска!
Е, може и да не беше чак точно толкова красива, а със своите 204 години не беше и чак толкова млада, но в близката и далечна околност не живееше друга вещица освен нея, и за вампирите, таласъма от сметището, призраците, караконджулите, троловете и джуджетата тя беше единствената възможност да се задомят. Или Еуфония, или ергенлък и самотно пране на чорапи, самотно готвене на буламачи и още по-самотно хъркане в кревата (или в ковчега – за вампирите). И така – завинаги, защото те бяха фантастични и следователно безсмъртни.
Но нима на Еуфония й беше по-лесно?
С вампир нямаше бял ден да види. Таласъмът миришеше на гнил картоф. Призраците – меланхолични, троловете – недодялани, джуджетата ниски. А караконджулите, да си го кажем правичката, направо си бяха прости.
– Да – въздъхна Еуфония Фотографска, – да имаш прекалено голям избор е същото като да нямаш никакъв избор.
Тя затвори любовния роман, който четеше, цъкна нощната лампа, сви се на кълбо под пухената си завивка и заспа сам-сам-сам-сам-сама.

 

Пролет си мрази името

 

Пролет си мрази името.
Всеки е кръстен я на баба си, я на дядо си, а пък тя – на сезон.
Мрази да се запознава.
Първо на първо, не може да казва Р.
Второ – 9 от 10 човека не пропускат да изкоментират – ами то е есен. Ами то е зима. Ами то е лято. И в 3 от всеки 12 месеца – ами ти имаш имен сезон, трябва да черпиш.
Да бе, точно тебе ще почерпя, ей сега!
Ако се казваше Есен, щеше да си боядиса косата червена. Обаче Пролет? Не успява да се почувства като Пролет, нито да се престори – какво, да се раззелени и да разцъфне ли?
Представя се за Поли, без никакво Р, но знае, че това не е истинското й име.
Поли е друг човек. Поли е спокойна и уверена, казва, каквото си помисли, не се срамува да танцува пред всички, успява да получи, каквото иска, и то без да повиши тон. Поли се разбира с хората.
Поне външно.
Отвътре е Пролет. Гневи се на себе си, дразни се. Постоянно усеща, че нещо ще се случи, а не знае какво, не знае дори дали е добро или лошо, но не спира да го очаква. Пролет търси думите си и не ги намира, затова мълчи.
Оставя Поли да говори вместо нея, а после я мрази, защото се чувства изместена.
Пролет не може да се усети на място в името си. Мечтае да срещне един човек, той да я погледне и тя да усети, че вече се познават, все едно винаги са били заедно и никога няма да се разделят. Той ще знае коя е, без да я пита за името, и толкова много ще хареса всичко в нея, че и тя ще се обикне.
Човек не си избира името, не избира гласа си, нито лицето. Пролет се надява, че някой ще я избере и ще я научи на всичко.
Ако наистина го срещне, тя никога няма да говори с него с неискрения любезен глас на Поли.
Пролет се страхува, че Поли може да й го открадне, да я заключи зад самоуверената фалшива фасада на белозъбата си усмивка, и никога да не дойде пролетта.

 

Издънката

 

Дългопръст Нощник беше срам за семейството си.
Всички от неговия род се славеха с музикалния си слух и със склонността си към нощен живот. Кралици на бала и паркетни лъвове – нищо по-малко от това.
Дългопръст Нощник с часове наблюдаваше редиците от фамилни портрети по стените в имението. Бледи, нежни лица, блестящи очи, зачервени от будуване, нервни остри носове, тънки изразителни вежди. И винаги и навсякъде – музикални инструменти: цигулки, арфи, клавесини, пиана, рояли, органи. От пръв поглед се виждаше, че това са хора от един и същи род – музиканти и бохеми, създавали бракове след драматични и бурни любовни истории с други като тях, докато дългопръстият гуляйджийски ген започнал да доминира безпрекословно.

Дългопръст Нощник имаше предостатъчно време да наблюдава портретите в тишина и усамотение. Те бяха единствените му приятели.

Дългопръст Нощник беше всичко, което семейството му не понасяше. Още от съвсем малък вбесяваше майка си със своя дълбок здрав сън по цяла нощ.
– Какво е това бебе?! – скубеше косите си от отчаяние младата майка. – Спи нощем! Нито песните го будят, нито тропането на 300 чифта обувки в залата за танци го смущава. Спи! А после аз, горката, по цял ден трябва да го гледам…
Освен с обърнатия режим, Дългопръст Нощник побъркваше родителите си със своето дълбоко безразличие към музиката. Той отместваше с досада обоите и флейтите, подритваше китарите, заобикаляше пианата, катереше се по тръбите на органа и така успяваше да избяга, да отиде в градината и да се зарови до уши в пръстта.

Предпочиташе да скубе трева, да хвърля камъни по прасковите и да ги яде зелени и неизмити. Търкаляше дините, познаваше пчелите от кошера по име, а най-добрият му другар беше една тиква. Той седеше кротко до нея и тихо й говореше, а тя го слушаше търпеливо и благосклонно. Нещо, което неговите близки никога не бяха правили.
Дългопръст Нощник обичаше пръстта. Калта под ноктите го удовлетворяваше. Растенето на тревата го правеше щастлив. Да хруска току-що отскубната ряпа, да гледа как облаците плуват, да слуша как мълчат камъните. Нищо повече.
Нищо по-малко.
Казано накратко, Дългопръст Нощник беше издънката на семейството и рано или късно щеше да си плати за това.

– Е, момче? Така ли ще я караш? – попита го веднъж татко му, Езерен Нощник. – Аз скоро ще трябва да се оттегля, навъртяха се годинките. Знаеш как е в занаята – непрекъснато идват млади, хищни цигулари, всичките с вирнати носове… дебнат ме. Няма вечно да бъда първа цигулка. От доста време обмислям да се оттегля, докато съм на върха на славата си… но после си спомням за теб.
– Наистина ли, тате? – трепна Дългопръст Нощник. – Аз си мислех, че ти дори не ме забелязваш! – по смутеното му личице се разля топла усмивка.
– Как бих могъл да не те забележа?! Все едно да не забележа огромно мазно гнусно срамно потресаващо леке, пльоснато върху бродираната покривка на баба ти! – Езерен Нощник забоботи с плътния си басов глас и синът му усети вибрациите през подметките на подпетените си лачени обувки. – Момче! Ти даваш ли си сметка, че на мен не ми се прибира вкъщи, като знам, че ще си дойда призори, а ти вече ще копаеш някоя леха с рози?…Какъв си ти?! С какво заслужих този срам?!…
– Но, тате…
– Няма но! И няма тате! Търпях… не само аз, ние всички търпяхме твърде дълго! Дългопръст Нощник. Ти не си един от нас. От днес вече няма място за теб в нашия дом.

По-хубав

 

Това беше в най-лошите години. Живеехме в неуютна квартира, спяхме на пода, стената беше вечно мокра, дрехите ни стояха в чували, детето беше вечно болно, опитите да тръгне на градина – печални и неуспешни, нямахме пари даже за храна, прехранвахме се основно с каквото ни изпратят в колети, спомням си как се радвах, ако майка се е сетила да пъхне например някой сапун – сапун! няма да се чудя как да купя сапун, а почти е свършил. Дори на мен самата ми звучи като разказ на оцелял във война или под обсада, но то така си беше. И самота, безкрайна. Нямах пари за билет за трамвая (какво остава за два – за отиване и връщане), мъжът ми излизаше час по-рано, за да стигне навреме пеша на работа, а се връщаше пет часа по-късно, защото се запиваха в работата, не знам с какви пари, то за това пари винаги има. Аз не можех да отида никъде просто така, как да отида далече пеша с детето. Не можех дори да се обадя по телефона на някоя приятелка в града. Близо до нашия блок имаше телефон с жетони, но дори и да имах някой жетон, пестях си го. Обаждах се на нашите един-два пъти в месеца от пощата. Трябваше да избера дали да оставя малкия при баба му, за да си търся работа, или да караме така засега, но да съм си с него.
Та, точно в това време.
Се прибирам към квартала с трамвай 20 от някъде, сама съм. Не съм добре.
На седалката до мене един дядо вади от джоба си някаква пръчица и започва да си дялка с отварачка за консерви. Такава, извита и остричка като клюн на граблива птица отварачка. Стърготините са микроскопични. Падат и се събират върху гънките на ризата му. Гледам съвсем отблизо, сигурно затова си спомням ръцете му, а лицето не. Вика ми – лъжички правя, от клечки. Като направя шест, ще ги дам на снахата. Извади една от джоба си да ми я покаже.
– Много е хубава!
И тогава той ми я даде. Станала по-светла от другите, ще развали на снахата сервиза. Можел да ги лакира, но пък да не се загуби резбата на дръжките.
Вземи, вземи я, аз ще направя друга.
Взех лъжичката, тя се скри в шепата ми, а аз се уплаших да не я счупя, и си помислих, че животът непременно вече ще стане по-хубав, с тази лъжичка, и се усмихнах, а пък аз съм се разревала, и слязох на следващата спирка да не се излагам пред човека, и вървях 4-5 спирки до квартирата. Държах си лъжичката и си мислех, да, непременно ще стане по-хубав, с лъжичката.
Днес я намерих.
По-хубав е.

 

Януар

Юли започна да прави всичко на инат още от първия ден на лятото. Излизаше почти гола, прибираше се късно, нарочно си забравяше телефона или не го вдигаше.
– Виж си стаята! Пак е на вили и могили! – викаше майка й в редките случаи, когато Юли се задържеше вкъщи достатъчно дълго, че да се появи възможност за разговор
– На вили и могили!
– Не е на вили и могили! На дюни и маймуни е! – отговаряше Юли и без да иска са усмихваше.
Майка й също се засмиваше, също без да иска.
Юли и майка й много си приличаха. По-рано обичаха да се мотаят заедно и често ги мислеха за сестри. Но тази година нещо се беше променило. Юли постоянно се дразнеше от майка си и всичко я вбесяваше.
Ето и сега. Тъкмо се усмихнаха и за миг изглеждаше, че ще се разминат без повече кавги, и майка й я заобиколи и влезе в стаята й. Започна да вдига от пода фанелки, книги, чифт дънки. Крачолите бяха навити. Тя взе да ги оправя и от гънките се изсипа цял куп пясък.
– Свинщина!
– Не ми пипай работите! Това си е моята стая!
– Абе ти момиче ли си, или… Как търпиш тази бъркотия!
Лекият вятър полюшна пердето. На терасата нещо се раздвижи.
– Мамо, казах ти, ще оправя. Сега излез!
– Всеки ден се повтаря едно и също. Снощи в колко се прибра? Какво като си във ваканция! За нищо не мога да разчитам на теб!
– Майко!
Гласът на Юли звънна прекалено високо, непремерено, и въздухът в стаята се промени. Раменете на майка й се отпуснаха. Тя разтвори пръсти и остави дрехите да паднат на пода.
Обърна се, излезе от стаята и съвсем безшумно, много внимателно затвори вратата.
Юли седна на леглото. Гневът я напусна и след него не остана нищо.
От терасата влезе черният януар, който Юли снощи прибра от улицата.
Януарът беше голям като много едър ротвайлер. Имаше огромни лапи, които тихо тупкаха по пода, когато дойде до нея.
Юли знаеше, че не бива да се доближава до януари в никакъв случай, но се влюби в този в мига, в който го видя снощи. Чак се изненада от себе си, че не изпитва никакъв страх. А и той все едно я избра в тълпата на крайбрежната улица, дойде право при нея и опря муцуна в дланта й. Беше толкова висок, че тя би могла да го язди като пони.
Нямаше нашийник или някакъв друг знак.
Очите му бяха ярко сини, а зъбите – бели като сметанов сладолед.
Юли прекара целия следобед и вечерта с януара. Заведе го на плажа. Той се изкачваше удивително ловко по скалите. Плуваше в морето толкова навътре, че Юли го губеше от поглед. После пак се връщаше при нея. Излизаше от водата чист и сух, а дъхът му беше толкова горещ, че дори в топлата лятна вечер от устата му излизаше пара. Ухаеше на чисто. Юли никога преди не беше изпитвала толкова дълбоко спокойствие.
По едно време се усети, че му говори, и беше очевидно, че той я разбира.
Е, как би могла да го зареже?
Затова го прибра в стаята си.
Подаде му ръка и януарът подуши пръстите й. После отвори уста и захапа ръката й над китката, съвсем леко, нежно.
Двамата останаха за малко така – тънката бяла Юли и огромният черен януар, висок колкото нея, както беше седнала на леглото.
– От къде се взе? Загуби ли се? От някой кораб ли слезе? Януари има само през зимата, сигурна съм. Добре де, вече в нищо не съм сигурна – засмя се тя и гушна животното през топлия врат.
– Какво ще правим с тебе, а? Какво ще правим?
Юли затананика тихичко и се смъкна на пода до януара.
Майка й стоеше в коридора, слушаше нежната мелодия и се усмихваше на нещо свое.

+

За няколко палачинки повече

 

Бабата се засили към хладилника, но Иван й подложи крак и тя се просна в цял ръст на мраморния под, плъзна се по корем и се блъсна с глава в стената. Това още повече я разяри. Тя скочи с яростен вик и се хвърли към него. Той беше подготвен. Сграбчи тежкия тиган и я прасна по лицето.
Баба му запази равновесие. Заби пети в пода и само с едно завъртане от кръста се обърна, хвана малкия телевизор и го хвърли към него. Уцели го в корема. Той се преви на две, от очите му рукнаха сълзи.
Баба му тържествуващо се изхили, но радостта й бе кратка.
Той падна на колене, после рязко я хвана за левия глезен, дръпна и тя падна, този път по гръб. Извъртя се като змиорка и го захапа за прасеца.
Той изпищя и започна да я налага с някакво списание за готварство. Бабата не пускаше, напротив, зъбите й се врязваха все по-дълбоко в стоманена захапка.
Той тръгна към масата, като влачеше баба си, впила уста в агонизиращия му прасец. Седна на един стол и започна да я рита по главата с другия си крак. След  десетия ритник тя отхвърча  назад, а ченето й остана да гризе крака му.
Докато се опитваше да го разкара от себе си, Иван я изпусна от поглед. Това бе неговата грешка.
Бабата пъхна ръка под възглавницата на дивана и извади от там узи. Той чу зловещото прищракване.
Тя дишаше бързо и плитко, но ръката й не трепваше.
– Бабо. Бабо. Стига. Няма да ме застреляш.
– О, нима?
– Не ти стиска.
– За последен път те питам: ще си доядеш ли закуската?
– Не! Изядох 8 палачинки и 6 мекици! Не мога повече.
Баба му въздъхна, после примирено вдигна рамене и го застреля между очите.
Пъхна узито обратно под възглавницата, седна отгоре и мило каза:
– Чудо голямо. Остават ми още три внучета.