Аз съм Цанка и спя

 

Мишката Цанка беше убедена лъжкиня.

Не, тя не беше мечтателка. Не разказваше сънища, нито приказки за утеха и успокоение на душите.

Мишката Цанка просто обичаше да лъже. Да изрече с устата си думи, които не са истина, за нея беше по-сладко от малина.

Цанка веднъж хапна малина, отронена от храста, с топченца като капки кръв, оваляни в прахоляк. Тя я подуши с розовото си носле, отърка мустачките си в нея, предпазливо заби двата си горни предни зъба и остави сокът да се влее в устата й и да се разтече по езика. Чувството беше великолепно – вкус, допир и аромат в алена лятна симфония…
Цанка отхапа, предъвка, преглътна и отсече:
– Мразя малини.
После я изяде цялата.

Цанка се замайваше, стомахът й се свиваше като пред приключение, свързано с неоправдан риск, когато гледаше синята кофа и изричаше отчетливо:
– Това е зелен стол.
После се смееше, докато се търкули на пода.

Цанка не си позволяваше това удоволствие прекалено често. Дори пред другите мишки стриктно спазваше приличие, етикет и се придържаше към истината, все едно тя беше парапет, без който ще се преметне по стръмното към пропастите от възможни светове, създадени от една лъжлива дума. Този полет беше прекалено личен и интимен. Тя не желаеше да го споделя със случайни мишки.

Лъжеше само насаме. Притесняваше се дори да лъже пред огледалото. Заставаше в тъмното, на тавана миришеше на чисто дърво и на прах, изправяше се на задни лапички, притискаше предни лапи към сърцето си и тихо, но много тържествено изричаше:
– Аз съм на кораб в открито море.
Изведнъж скърцането на дървоядите се превръщаше в скриптене на такелаж, а тишината ставаше солена и безбрежна.
Цанка се замайваше от своето могъщество. Засмиваше се и казваше:
– Зима е. Не, пролет. Не, аз съм в Япония.
Лежеше си по гръб на пода, разперила лапи и опашка към петте посоки на света.
Изричаше думи, които не бяха истина, съсредоточено, с наслада, като внимаваше за всеки звук и си представяше, че за някой друг думите й можеха да бъдат истина. Тя можеше да каже, че е богата, и щяха да се отнесат към нея с почит. Можеше да им каже, че е видяла котарак, и те да се разбягат. Можеше да спре звездите, да предизвика дъжд, да скочи с кофа по водите на Ниагарския водопад.

Цанка държеше под езика си ключ към всевъзможни светове и го използваше предпазливо, пестеливо и с огромна наслада.

Изморена от всички превъзходни, сладки лъжливи думи, Цанка се примъкваше в сламата на разпраното канапе в ъгъла на тавана, свиваше се на кълбо, подпъхваше крайчето на опашката си, унасяше се…
На няколко пъти подскачаше стреснато – не спираше да лъже и насън…
Промърморваше под мустак:
– Аз съм Цанка и спя – и успокоена заспиваше с опашка в джоба.

 

 

Слон в Истанбул

 

Интересно е да бъдеш слон в Истанбул. Харесва ми.
Аз съм слон на свободна практика, а в големия град има много възможности. Канят ме на тържества, на подписвания на международни договори, на празници и панаири. Викат ме за снимки (красив съм на фона на залеза над Златния рог). Помагам за брането на мандарините и маслините в дворчетата. Понякога работя като бавач, приспивам деца. С мен никой не може да се страхува от тъмното. Аз буквално съм голям приятел.
На младини се бях замесил в някои афери. Напуших се с хашиш и потроших един стъкларски магазин, снимаха ме и ме изнудваха. Но това е минало.
Изкупих греховете си с общественополезен труд. Свалил съм 139 котета от високи клони (138 + 1, което всяка сутрин се покатерва на чинара до нас и започва да се дере да го сваля, така започва денят ми), пренесъл съм стотици багажи на старци, а в събота, неделя и в пиковите часове регулирам движението на някои кръстовища.
Водя пъстър, но спокоен живот. Живея на пристанището в яхтата си. Тя не плава, много е стара. Обичам я.
Истанбул е родният ми град. Не бих се преместил другаде. Храната е добра. Има движение. Прииждат туристи от цял свят – понякога дори и аз се сливам с тълпата.
Нощем от леглото си виждам светлините на корабите, колите, които прекосяват мостовете над залива от Европа към Азия и от Азия към Европа. Наблюдавам луната и отражението й в черните води.
Заспивам с въздишка като човек.
Будя се като слон, протягам се, закусвам, свалям котето от чинара и тръгвам по улиците. Оглеждам се за работа. Всеки ден ми е различен от предишния. Аз съм щастлив истанбулски слон.

Точно в 9,15 сутринта

 

Светът спря да се върти един юнски ден в 9,15 сутринта.

Въртенето не спря внезапно.

Белезите се виждаха от седмица, но кой да обърне внимание, че денят става все по-дълъг… когато е топло, слънцето се протяга като котарак, а котката се протяга като слънце… и хамакът се люлее бавно и не спира, напук на гравитацията… и залезите са портокалови, ягодови и малинови…
а в тъмното звездите падат и чертаят траекторията си дълго, светлината им се разтваря постепенно, сякаш пуска жилки и се вкоренява в черното небе.

Усещането беше като от глътка шампанско на гладно.

Петлите кукуригаха меко и колебливо, в необичайни часове. Кучетата не се отделяха от стопаните си. Конете влизаха в циганските колиби и спяха прави над постелите на циганчетата. Старите хора умираха с усмивка в съня си, а бебетата проговаряха с цели изречения насред кърменето.

После, в 9,15 сутринта, светът спря.
Някъде беше зима. Някъде беше нощ.
Тук черешите поруменята и увиснаха след последното леко поклащане.

Ветровете спряха на място. Бръкнаха с показалци в устите си, ориентираха се и си избраха нови посоки – от местата с вечно лято към местата с вечна зима.
На Луната й отне цяла секунда, докато осъзнае, че занапред ще бъде почтена луна с трайни чувства и постоянно отношение – винаги усмихната към едни, винаги хладна към други, търпелива съпруга на света, а не капризна, но романтична любовница.
Моретата се слегнаха, теченията им се завъртяха като неспокойни деца, легнали напреки на леглата на родителите си.
Прелетните птици замръзнаха във въздуха и тупнаха на земята, цопнаха във водата, потънаха в зелените треви, а стрелките на вътрешните им компаси се завъртяха бясно и литнаха без тях – без посока из въздуха.
Токът спря, юпиесите се прекръстиха и се споминаха, интернет се разпадна на единици и нули и един милиард чата пресекнаха на средата на думата.

Липите избухнаха в аромат като мармалад, гъст и сладък. Южните прозорци пратиха слънчеви зайчета на северните прозорци, после зайчетата се разбягаха. Тревата кихна с хиляда мака в секунда.

Светът остана така неизвестно време – смаян, възторжен, разсънен, с ясно усещане за всеки милиметър от облото си, разцъфнало, вятърничаво небесно тяло.

Ето такава беше онази целувка.

 

Симо

 

Симо си закопча с мъка копчетата. Те бяха едри черни копчета, но с перки винаги е неудобно. Върза си шала – груба плетка, оранжево и червено. Това беше любимият му шал. Приятно контрастираше с дългия зелен шинел и приятно си подхождаше с оранжевото кепе, което той не пропускаше да закрепи на главата си.
Взе мрежата от закачалката в антрето, излезе, заключи и зашляпа по заледения тротоар.
Симо нямаше много познати в града. Тук шараните бяха рядкост, особено в средата на декември. Но той обичаше града. Тук се чувстваше независим, смел, освободен от необходимостта да тъне в тиня като посредствените си роднини. Обичаше да бъде анонимен и никой да не го притиска с очаквания. Обличаше се както си иска – скромно и с нишка каприз във всеки тоалет. Ходеше на плуване три пъти седмично. Най-вече – ходеше! Беше масивен, стабилен, не много гъвкав, но целеустремен. Без да бърза се носеше сред тълпата, понякога по течението на градския прилив, понякога – нарочно срещу него. С кръгли детски очи, с уста, полуотворена от смайване – на какво е способен един шаран, стига да поиска!
Симо нямаше конкретна цел. Искаше да купи някакъв подарък за Миряна – чаровната хазяйка, която го приюти още на първия ден от пристигането му в града.
Миряна беше хвърлила въдицата си на пристанището. Слабичка, остригана, с огромна уста, боядисана със смело оранжево червило, с къси панталони и жълта риза, разкопчана почти до колана. Симо я видя, приближи, взе от ръцете й табелата „ДАВАМ СТАЯ” и без да продума, я последва през плетеницата от малки улички, чак до центъра, до една ниска къщичка с двор сред гора от високи блокове. Миряна посочи хамака под смокинята и заяви – тук седя само аз. Отвори, въведе го в прохладна северна стаичка с ниско легло и бели пердета.
– Малко е влажно, но явно това не е проблем за теб – изведнъж се засмя и белите й зъби изгряха между оранжевите устни.
Шалът и шапката му бяха подарък от нея. Всички хубави вещи, които притежаваше, му бяха от нея. Табакерата, меката калъфка за възглавница, люлеещият се стол. А не искаше нищо. Освен напълно разумния наем, разбира се.
Симо си представи всички хубави неща, които би могъл да й подари, и  се забърза.
Не знаеше какво точно да избере, но беше намислил да завърши подаръка, като добави една люспа от своите – за късмет.
По този повод хлътна в първата аптека за йод и лепенки.
Тя заслужава.

 

Икар мечока

Икар махна с лапа и барманът сякаш изникна от нищото.
– Да?
– Да… – тежко въздъхна Икар. – Роднини…
– Още една водка?
– Разбира се…
Икар сведе глава и носът му почти опря лъскавия дървен плот.  Дъхът му замъгли лакировката и огледалното отражение се размъти. Едрата бяла муцуна с умни черни очи се разми и загуби очертанията си.
Водката се плъзна и се закова на милиметър от носа му. Икар деликатно взе чашата и я помириса с отвращение. Преди да каже дума, барманът услужливо цъфна с ледарка за шампанско.
Икар кимна, плисна водката в кофичката, загреба леда и го изхруска. После изръмжа:
– Ех… Роднини…
– Водка?
– Разбира се…
– Ще може ли първо да оправим сметката до тук?
Икар погледна лошо, но не възрази. Извади от джобчето на елека си малка кожена торбичка, а от нея – късче злато колкото лешник. Пусна го в празната чаша и я подаде.
– Водкаа!… – усмивката на бармана се разля по цялото му лице, усмихнаха се дори раменете му и влажните пръсти с розови връхчета.
Икар поклати глава. Водката не му дeйстваше, беше прекалено топло, оставаха повече от 5 часа до полета…. Нямаше багаж. В джобовете на елека беше всичко – документи, бордна карта, фотоапарат,  четка за зъби… една стара снимка, скъсана и после залепена с тиксо. И цялото разочарование на света.
Как ли е оцелял тук баща му през всичките години? Бяла мечка по пътищата. И защо?
Икар не беше наследил нито капка от авантюристичната кръв на баща си. Когато реши да тръгне по следите му, причината беше пределно домашна, скромна, носталгична… Да събере семейството. Да си обясни ярките сънища, които взривяваха спокойствието му и отекваха дълго. И още – ако баща му е в беда, да го спаси.
Едър и адски силен, дори като за бяла мечка, Икар беше добряк, а най-голямото му желание – да бъде полезен.
Когато намери онази снимка на баща си, не се замисли и за миг. Тръгна за Европа. И за какво…
Баща му. Ранен. Отвлечен от ловци. Пленник. Обект на изследвания в лаборатория. След това – в развъдник – Икар не можа да сдържи усмивката си, като си представи стария, полегнал като султан, докато му водят хубавици… После лицето му се изопна, когато си помисли за братята и сестрите, пръснати по света. И никога няма да ги види. Когато научи за този епизод от живота на баща си, се закле, че никога няма да пипне жена.
– Роднини… – въздъхна пак и поредната кофа с лед и водка се тресна в бара пред муцуната му.
След развъдника – в цирк. После – собствено шоу по националната телевизия. От САЩ – през Япония – в Англия… и бавният залез на кариерата му – цирк, зоопарк…
И защо!
Защо не се върна при нас? Нищо ли не значехме за тебе? Не ти ли липсвахме?
Икар удари с юмрук по плота и всички чаши и чинийки подскочиха.
Следите на стария стигаха до една призрачна бензиностанция в Норвегия и там изчезваха окончателно.
Икар се прибираше без нищо.
Защо изобщо тръгна? На какво се надяваше? И къде е проклетият…
– Тук съм! – барманът наистина беше тук.
– И какво от това? – погледна го Икар право в очите, смъкна се от високия стол и с бавна, безсмислена стъпка се отправи към изхода.

 

Христаки и небесната перушина

 

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.

 

 

Ариергардът

Я вървеше през горещия пясък и краката й потъваха до глезените. Насрещният вятър се засилваше все повече. Въздухът я блъскаше, грапав и остър, и тя си пробиваше път през него като през шкурка.
Стискаше очи и вървеше на инат, с последни сили. Вече нямаше представа от колко време крачи, нито къде са останалите. Нямаше никакви следи.
Я заслони носа и устата си с шепа и продължи да върви така, силно наведена. Песъчинките се провираха между пръстите й, влизаха в носа и в устата, хрускаха. Дробовете й хриптяха.
Всяка следваща крачка беше все по-тежка и трудна.
– Няма да ме изоставят. Няма да ме изоставят… Няма… да… ме…
Подхлъзна се, падна на коляно, но не можа да се задържи и се търкули по склона. Пясъкът влизаше под яката, през крачолите и ръкавите, под колана.
Я се изплаши. Страхът надделя над умората и разочарованието.
– Как ще ме намерят!
Остана още миг свита на кълбо в подножието на кафявата дюна, а пясъкът бързо я засипваше.
Надигна се на лакти. Не виждаше.
– Провалих се. Ще остана тук завинаги.
Започна да копае. В ниското вятърът беше тих, по-мек, някак колеблив. Я си направи заслон. Устата й беше съвсем суха. Не можеше да изплюе пясъка. Опита се да избърше езика си с ръка, но само налапа още пясък.
– Вече ще бъдат 29. Сбогом, първо лице единствено число. Сбогом, ябълки и ягоди, яхнии и ятагани, ярки явления и японски ястреби…
Я се напъна да заплаче, но никакви сълзи не потекоха.
Изведнъж чу шум, който се приближаваше.
– Ало?
– Ехоо!
– Има ли някой?
– Ю-хуу! Къде си?
– Ъ… Таковата… Ъ… Криеш ли се, ъ?
– Оооо! Не бой се, ще те намерим!
Това бяха те!
Я усети прилив на сила. Изпълзя от прикритието, размота шала от врата си и го размаха.
– Урааа! Ето я Я!
Тичаха! Когато стигнаха до нея, я запрегръщаха. Изтупаха я от пясъка (тромавото Ъ успя да й вкара 2-3 тупаника от престараване). Ю подаде манерка.
Я отпи.
Щастие и благодарност я заляха отвътре и очите й се насълзиха сега. Изплю няколко килограма пясък и понечи да каже нещо, но се закашля.
А я потупа по гърба:
– Недей да говориш. Всички са горе на дюната и ни чакат. Има още час до оазиса. Да вървим. Можеш ли да ходиш?
Я кимна.
А поведе колоната. Всички се държаха за ръце. Последна отново беше Я. Ю така стискаше ръката й, че чак я болеше, но колко приятно беше това този път…