Стефан

 

Почерците на всички стари хора си приличат. Желанията на всички стари хора са безнадеждни по своему.
Стаята беше озарена от светлината на лампата в двора. Откакто листата на дърветата опадаха, Стефан имаше чувството, че нощите са станали по-светли от дните.
В стаята имаше две легла. Онова до вратата се опразни преди три дни, когато Иванов си отиде, и засега не бяха настанили друг на негово място. Леглото беше покрито с кафяво вълнено одеяло и тъмнееше като дупка.
”Като гроб.” – помисли си Стефан и отмести поглед.
Децата на Иванов се бяха появили само за да уредят документите. Тялото вече беше отпътувало за града. Минаха по коридора няколко пъти, дъщерята надникна в стаята на баща си, но не влезе.
Стефан я позна по снимките, които беше виждал – издължено лице, тъмни очи, тъмни, почти лилавеещи устни. Същата, но вече прехвърлила младостта, избледняла. Интересно, преди избеляваха снимките, сега избеляват хората.
Жената не изглеждаше тъжна, по-скоро нервна и напрегната.
Какъв е смисълът да показва привързаност и тъга сега, пред непознати?
Стефан си представи, че я заговаря. Трябваше да я спре, да я извика по име – Катерина! Знаеше за нея толкова много неща, за детството й, за почивките в Китен, за уплаха й от коне.
Иванов говореше почти само за нея, не за брат й, нито за жена си, нито за работата си.
Неусетно бе успял да му прехвърли онова нежно и ненаситно чувство за свързаност, копнежа, всичките спомени. Стефан имаше чувство, че той самият е успял с връзки да купи мънички зимни кънки за Катерина, че той лично я е носил на конче по целия път до Черни връх, че с нея е писал буквите, виждаше червеното палтенце и панделките й. Същите като на снимката, но не черно-бели, не на хартия, а вълнено-грапаво – палтото, бели-прозрачни, с червени точки – панделките.
Можеше да усети миризмата на топлото вратле със залепнали руси къдрици, пламнало от тичането към него. „Татии!”
Стефан помнеше цялото детство на момиченцето.
Иванови се развели малко след раждането на брат й. Жена му се преместила в друг град и той почти не ги виждал повече.
Стар и оглупял, откъснат от света и от реалността в старческия дом и в обърканите си болни мисли, Иванов живееше отново в щастието си от преди 50 години. Говореше, все едно Катерина току-що е тръгнала на училище, тревожеше се, че единият й ботуш протекъл още на първото обуване, сега къде да търси ботушки, като всичко се намира само по втория начин…
Последните дни Иванов прекара в унес, а нощем говореше – бълнуваше – и все за ботушките на Катерина.
Стефан зърна някакво движение по стената, все едно лазят буболечки. Досега не беше виждал буболечки тук, всичко беше оскъдно, но чисто. Седна в леглото и се взря. Бяха сенки. Надигна се с охкане, напипа с крак чехлите си на пода, стана и се изправи пред прозореца.
Валеше сняг на парцали. Снежинките се носеха бавно, като едри пера. Стефан си помисли, че ако отвори прозореца, ще ги чуе как допират земята.
Сняг.
Ще има бяла Коледа за децата.
Стефан легна с лице към сияещия прозорец, зави се до ушите и започна наум да съчинява писмо:
”Скъпи Дядо Коледа, моля те, донеси ботуши на Катерина.”

 

Физика

 

 

 

Тетрадката по физика беше влюбена в учебника, а той не й обръщаше внимание. Тя не се сърдеше.
– Как ще ме погледне? Той е пълен със знания, а аз… В мен дори не пишат редовно. Толкова съм глупава – с по няколко несвързани думи, номерирани 1, 2, 3. И съм кльощава и мека, не като него. Той е всичко, което аз не съм – солиден, сериозен… Вечен! Мен ще ме изпишат и ще ме изхвърлят. Кой знае коя съм поред за него. Аз нямам никакво значение.
Тетрадката се почувства съвсем окаяна и нещастна. Тежките мисли направо я смачкаха и пред очите й притъмня.
После обаче се поразмърда и се зае да оцени ситуацията.
– Така. Има нещо, което ми тежи, но това определено не са мисли. Ръбесто е и ми се забива в гръбчето. Мислите са характерни за централния мозък, не за гръбначния. И това, дето ми притъмня… Май са ме метнали в раницата и са я затворили.
Тетрадката се опита да се намести по-удобно, приплъзна се леко… и се озова плътно прилепена към учебника по физика. Беше тясно и дишаха лице в лице. Тя го разпозна и пред очите й притъмня.
– Ох, пак ли?!
– Моля? На мен ли казахте нещо? – попита учебникът с неочаквано приятен глас.
– Не, на себе си.
– Извинете, но не се ли познаваме?
– Аз съм тетрадката по физика.
– Невероятно! Аз също съм по физика!
– Знам – засмя се тя. – Всяка седмица пътуваме заедно до училище и обратно, а през останалото време споделяме един и същи безпорядък върху бюрото.
– И не съм ви видял досега?! Невъзможно. Та аз имам цял раздел по оптика. Длъжен съм бил да ви видя!
– Е, аз не съм нищо особено…
– Не искам такива звукови вълни да докосват слуха ми! Не… – той се притисна още по-плътно към нея и тя забрави мисълта си. – Вие сте толкова бяла и нежна, толкова тъничка. До вас се чувствам тромав и скучен. Аз съм просто една дебела тухла.
Тя се усмихна.
– С тази твърди корици съм станал съвсем безчувствен. От години нищо не ми е трепвало.
– Аз пък постоянно трепкам. И най-лекият вятър може да ме разлисти. Вятърничава работа.
– Вижте… Знам, че не се познаваме, но… Не, всъщност, не. – той се отдръпна.
– Какво?
– Ще ме сметнете за нахалник.
– Е, може би ви липсват някои социални умения. Кажете де.
– Искам… Просто ми мина през ума… Но вие сигурно ще се ужасите.
– Вие ми го кажете тихичко и ако е чак толкова страшно, ще се направя, че нищо не съм чула.
– Ако се отместя, колкото да си отворя леко корицата… бихте ли се пъхнали под нея?
– Да вляза вътре?
– Да – каза много тихо учебникът. – Прииска ми се поне веднъж да усетя как нещо трепва вътре в мен.

 

Новината

 

Някой заблъска тежката дъбова врата. Беше здраво блъскане, от което пламъкът на свещите се разтанцува, виното в чашите закипя, а книгата, която лежеше разтворена върху масата, подскочи и се захлопна.
Мъжът в креслото до камината не даде вид, че чува думкането. Другият мъж се изправи от стола и с две дълги крачки стигна до вратата. Отвори я и вътре нахлу трети – загърнат в тежко черно наметало, мокро от дъжда. Беше много висок, с приведена стойка. Свали качулката и на жълтата светлина на огъня лицето му светна бяло, почти синкаво, с лилави устни, разчорлена мокра коса и с очи като дупки, пълни с черен мрак.
– Истина ли е?
Никой не отговори. Той се протегна, сграбчи за яката онзи, който го беше посрещнал, разтърси го и го дръпна към себе си. Изглеждаше като началото на абсурдна груба целувка.
– Истина ли е?
– Какво си чул?
– Същото, което утре ще знаят всички.
– Кой ти каза?
– Това ли е най-голямата ти грижа? Не как сте го допуснали и не как изобщо се е случило, а…  Нещастници… – той пусна яката. Мъжът пред него изтропа с подметки върху пода, отстъпи няколко крачки назад, оправи си дрехата, вдигна една чаша и я поднесе към устата си.
Другият я изби от ръката му. Гъстото червено вино плисна върху масата, а чашата шумно се изтъркули.
– Трябва да го убием. Трябва да убием и нея.
Мъжът, който до този момент се взираше в пламъците с отсъстващо изражение, бавно извърна лицето си към двамата. Дългите му кучешки зъби пробляснаха и дълбокият му глас накара пода да завибрира.
– Тук убивам само аз.
После стана и отиде до дъното на стаята. Огромната му мъртвешки бяла ръка с дебели и дълги черни нокти се вкопчи в завесата и я отмести. Откри се ниша, дълбока колкото да побере тясно легло. На пода беше поставена горяща свещ. На леглото седеше, облегната назад, млада жена с жълти очи. Нежната й усмивка разкриваше типичните за вида им зъби на върколак. В прегръдките й спокойно спеше новороденото й човешко бебе.

 

 

За скъпоценното

 

Много хора могат прекрасно да си живеят и без бижута, но за мен бижутата са ценни и незаменими.
Човечеството ги изработва и ги носи още от древността.

Техният смисъл е да украсяват, да свидетелстват за богатство, да изразяват чувства, да ни връщат към спомени, да открояват индивидуалността на този, който ги е изработил, и на другия, който ги носи; те се предават в наследство, те са талисмани и ни закрилят, те са част от нашите свещени ритуали. За един са каприз, за друг са необходимост. Един никога не е носил бижута, друг без тях се чувства, все едно е гол. Бижутата са разточителност, лукс, но и нещо естествено като усмивката.

Бижутата са красиви по дефиниция. Дори когато са закачливи и забавни, в тях има нещо празнично, извън-ежедневно, което предава блясък на деня. Красотата им се предава и на приносителя, те подчертават грацията на жената и силата на мъжката ръка.

Модите се сменят и в едни времена се носят колиета от платина с диаманти колкото лешници. В други времена – колиета от бетон. Честно, виждала съм колиета от бетон. Модата принажда стойност, окото свиква, бетонът е красив, поне за известно време, докато трае общественият договор по този въпрос.
Някои бижута имат приложен характер – копчета, токи – други пък затрудняват ходенето или не могат да се носят от сам човек.
Има бижута за всеки повод и ситуация. Не върви да си сложиш тиара, за да отидеш да изхвърлиш боклука. Не върви да се накичиш с пластмасови гривни от зрънчо, когато отиваш да се бракосъчетаваш. Не можеш да откажеш гердана от макарони, който детето ти е направило за теб, защото с този гердан ти си най-хубавата мама на света.

Ние у нас имаме златна обица-кошничка с буквата М, един брой. Имаме скъсана гривна от сребърни монети с лика на цар Борис. Имаме пръстена с детелинките от лелка Мичи и един бял пръстен от майка Мими, вероятно железен. Аз нямам брачна халка, след като ме ограбиха в Борисовата градина посред бял ден. За онези момчета с пистолета моята брачна халка е означавала една доза, за мен означаваше семейство и любов. Бижутата пазят чувствата и спомените ни; пазят ги дори по-добре от нас самите.
Някога някой ще подари моя пръстен на друга жена, и те ще се обичат завинаги. Не като нас.

Имам любима дървена гривна с меченце. Имам и златни, и сребърни, и хартиени, и стъклени украшения. Кой друг ще тръгне с хартиени лодчици на ушите? Има кой, познавам няколко като мене. Много сме, силни сме. За някого любимите ми бижута може да са нелепи, твърде екстравагантни или твърде старомодни. Затова аз имам такива, а той си няма.

По бижутата се разпознаваме. По кръстовете са се разпознавали християните. Ръката на Фатима, свети Антоний. Синьо око на златна безопасна. Розов кварц за любов, пирит за приятелство, планински кристал за бистра мисъл и спокойни сънища. Дайте аметисти на тоя пияница, да се кротне.
Дайте диаманти на годеницата, дайте сребърна паричка за каната с вода, дайте златни монети за очите на покойника.

А сега заместете „бижута” със „стихотворения”.

Кралица в кутията

 

Кралицата никога не беше оставала сама.
Тя си имаше чудесно задружно кралско семейство с мили дечица, гениални особняци и изкукуригали дядовци. Имаше си съветници, сътрудници и служители. Имаше царствени колеги по титла и положение (един сплотен и враждебен клуб, пръснат по континентите – събрани на едно място, те биха били непоносими и знаеха това от опит.) Кралицата имаше и своите поданици, които се уповаваха на мъдростта й и се радваха на присъствието й, просто на самия факт, че съществува. Кралицата имаше летописци и охранители, фотограф, художник и бродировач на портрети, винаги на пост.
– Ох. – каза веднъж Кралицата.
– Да? – реагира на секундата личният й лекар.
– Нищо. Просто ох.
– Но, миледи, това беше кралско ох от най-висока проба. Мога ли да помогна?
– Никой не може. Знаеш ли какво осъзнах? Аз съм на толкова и толкова години и владея тази определено задоволителна държава, а си нямам нищичко свое.
– Но как! Имате… Имате мен, Ваше величество! Простете дързостта.
– Скъпи, разбрахме се да не повдигаш тази тема още преди повече от 40 години. Но явно днешният ден е особен, и аз също съм в странно настроение. Нямам нищо свое и тази сутрин това ми тежи повече от всякога.
– Добре. Какво имате предвид под „свое” тогава?
– Никога не съм била сама.
– Но ако някой допусне да останете сама по време на неговото дежурство, това би било равно на държавна измяна! – тук охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът кимнаха в синхрон, само дежурният бродировач не кимна, а подскочи, защото тъкмо се беше убол с иглата.
– И аз съм човек! Имам нужда от лично пространство поне веднъж на всеки 60 години! – възропта Кралицата.
– Но вашата държава е вашето лично пространство, миледи.
– Искам да пътувам!
– Вчера се върнахте от официална визита в Китай.
– Нима?
– Простете, милейди.
– Искам да пътувам сама. Искам да отида сама някъде. Искам да отида сама поне веднъж поне в тоалетната! – тук всички се изчервиха, бродировачът се убоде пак на същото място, но не посмя да подскочи, само най-довереният охранител запази каменното си изражение.
– Не е възможно.
– Ама аз искам… – каза Кралицата, но не настойчиво, а меко, като малко момиченце, което е осъзнало окончателно, че няма да получи каквото иска, макар че го иска много силно. – Искам да отида на гости, без да се обадя предварително. Искам да вървя, докато се уморя, и да пия вода от чешмата в двора на непознати хора и ако някой ме гледа, да му се усмихна и той да ми помаха с ръка. Искам да си поръчам кафе и да го оставя да изстине, докато зяпам минувачите, които не ме забелязват. Искам да се наредя на опашка за билети за кино. Искам някой да ме настъпи и да ми се извини, без да се разплаче от притеснение. Искам да видя нещо, което никой друг не гледа в момента. Искам да видя… Искам да видя пощенска кутия!
– Но вие сте виждали пощенска кутия, ваше величество – обади се докторът с несигурен глас, докато премисляше от каква доза успокоително се нуждае кралицата и дали няма да изтече информация за нейното нестабилно състояние.
– Искам да видя пощенска кутия и никой да не знае, че я гледам в момента.
– Защо?
– Защото искам да остана за малко сама. Даже искам да видя пощенската кутия отвътре. Искам да е кутия до порта, която не се заключва, пред къща, в която никой не живее през зимата. И да е зима! И да стоя сама, докато стопаните си дойдат, и да ме видят, и да се зарадват!
Охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът впериха погледи в доктора в очакване да вземе някакви мерки.
– Ваше величество! – подскочи бродировачът.
– Да, уважаеми? – погледна го Кралицата като събудена от сън.
– Ваше величество, мога да помогна.
– Да?
– Има нещо, което може да се направи. Може… Може да пътувате! Съвсем сама! Искате ли? – бродировачът беше толкова развълнуван, че лицето му се избистри и просветна някак отвътре. – Можете да отидете във всеки дом и всички ще ви се радват. Можете да изненадвате хората. Понякога ще се налага да носите тъжни новини, ще виждате сломени от мъка лица и ще предлагате утеха. Ще участвате в ежедневния живот. Сама. Искате ли, ваше величество?
(Може би е заразно? Атентат? Какво става тук? И аз ли ще полудея? Каква интересна фигурална композиция! Нямаше никакви признаци… – всички присъстващи се замислиха по служба.)
– Слушам те. Какво точно имаш предвид? – попита Кралицата с овладян глас.
– Ваше величество. Бихме могли да отпечатаме марка с вашия образ. Пощенска марка. Аз ще я избродирам, ако трябва. И… така вие ще бъдете на всяко писмо.
– На писмата?
– На писмата, на картичките, на колетите с коледни подаръци.
– Аз?
– Вие. Навсякъде. Съвсем сама. Вътре в пощенската кутия.
– Искам.
Въздишки на облекчение, завистливи погледи, палци, които не натискат паник-бутони, щастлива кралица, край.

 

 

Свирепин

 

Свирепин се беше притаил зад кървавочервената драперия, провесена на стената зад пианото. Ризата му скърцаше от белота, фракът му прилягаше съвършено, ръбът на черния му панталон бе остър като бръснач, лачените обувки искряха…  а Свирепин се криеше като мишок. Опитваше се да не мърда, а сърцето му… Е, сърцето му не биеше, но ако би било, щеше да бие като камбана на катедрала.
– Докога! – мислеше си горчиво Свирепин. – Докога ще й треперя! Мръсна чума! Какво като ми е баба! Какво като ме спаси от смърт! Чудо голямо! Лошо е да не си жив, но и да си нежив пак не е голяма печалба. Чума. Чума! Такава е тя, затова холерата нищо не можа да й направи.
Преди 400 години цялото им село измря от холера. Само бабата на Свирепин не умря, дъртата вампирка.
– Еми как ще умре? Нали е дърта вампирка!
Всички я мразеха, а тя мразеше всички освен него. И когато го видя да плаче в опустялата къща, направи това, за което копнееше, но се беше въздържала от деня на рождението му.
Нахапа го целия.
– Ще те изпапкам бе, ей! На баба мръвчицата кръвоснабдена, черно дробче бабино, мляс-мляс!
Свирепин не загина от холера. Вампиряса послушно и признателно и никога не порасна. Остана си петгодишен, с бисерни млечни зъбки и кръгли очи, които излъчваха сладурско отчаяние и игрив копнеж към смъртта.
400 години петгодишен.
400 години под бабино робство.
– Тя никога няма да ме признае за равен. Никога няма да ме остави да си намеря жена. Защо всички девици трябва да са все за нея? И след това ми ги пробутва съсухрени като стафиди. Как ще порасна?!
Свирепин тропна с крак и после замръзна.
Със скърцане и шумолене старата макара се задейства и драперията се заиздига към тавана. Светлината на черните свещи облъхна напрегнатото му, бледо до синьо личице.
– Я да види бабка кой се крие под перденцето зад пианцето? Кого виждат старите ми очи? Свирепииинннн! Я ела насам и ми кажи, внуко бабин, ти ли си скрил онова сладко прясно далаче в ковчега си за сън? И как точно ти хрумна, че няма да го надуша? И изобщо, ела тука при баба, баба да го схруска…

 

Най-важното

 

Вчера забелязах нещо, което съм виждала и преди много пъти, но сега го осъзнах.

Имаше голям и тържествен концерт на всички деца, които се занимават с различни дейности в ЦПРЛ. Много деца. Мажоретки, народни танци, латино, вокални групи, инструментални школи.

Ние с Биляна от Кукления театър водехме концерта, затова през цялото време бях на сцената или зад кулисите и наблюдавах.

Ръководителите стоят в тъмното и се вълнуват, но вече няма време и възможност за съвети и в секундите преди излизането на сцена казват единствено и само най-важното. И по време на изпълнението не спират да го прошепват и подвикват.

Усмивка! Усмивка! УСМИВКА!

С усмивка стават още по-хубави. Може да са изтощени от три часа репетиция. Може да са насред най-трудното упражнение или най-сложната стъпка. Може току-що да са направили грешка.

УСМИВКА.