Ало, пролет!

Аз я чаках настървено,
с остри пръсти, с тънки нерви.
Дебнех всеки стрък зелено,
да го сдъвча, щом се мерне.

Явно тя се е смутила
и не е по тържествата.
Тихо заобиколила
през калта и през тревата.

Днес на стълбите ме среща –
преспокойно, най-човешки.
Спирам. Гледам я насреща –
с най-обикновени дрешки,

с луковици във ръката,
с паяжини по ръкава.
Весела, съвсем позната,
мърлява една такава.

Ало, пролет! Аз очаквах
щъркел с алени фанфари!
Но защо да й натяквам.
И какво да й се карам.

Тя по свой си път се движи,
не по церемониала.
И за другите се грижи,
другите облича в бяло.

Да почива не обича,
най-заета е в неделя.
И по всичко си прилича
със любимата ми леля.

обла и гладка

Обла и гладка, с искри от коняк,
цялата злато, и слънце, и мрак
пърхане с мигли, сълзи и усмивки,
гълъб сънлив във гнездо от завивки,
само със поглед събужда желания,
всички целувки са й притежания,
спира дъха само щом се покаже.
Кой би могъл нещо да й откаже?!

Снежинките са най-приятни

Снежинките са най-приятни,
ако се гледат отдалече.
Във кухнята е ароматно,
и курабийките препечени,

и, разпечатани, бонбоните,
блестят със разтопени крайчета.
Отблясъците по лимоните,
медът и слънчевите зайчета,

които скачат по покривката
и се разхождат по витринките,
ми правят весела усмивката
и ме сдобряват със снежинките.

Толкова съм уморена…

Толкова съм уморена
да съм весела и умна.
Боядисани в червено,
вън листата капят шумно.

Тропат грапави прашинки
и се трупат по предметите.
Дразнещи като настинка,
лампите жужат и светят.

Нищо вкъщи не намирам
и от всичко се напрягам.
Дрехите ми се допират.
Даже въздухът ми стяга.

Но ще заличи полека
тази дразнеща умора
къщата ми – тиха, мека,
с кротки вещи, с топли хора.

Старата любима тема

Книжките са четен вестник,
новините им са стари.
Днес не ми е интересно
приказки да преговарям.

Някаква сънлива котка
локва дъжд побутва с лапа.
И на мене ми е кротко,
и не искам да се цапам.

И каквото е сънливо,
както капки тропат глухо,
аз със книжката заспивам –
котка, сгушена на сухо.

Среща

Този мъж не е случаен!
Нито шапката му. Там
мисъл някаква витае –
той си я разхожда сам,

води я във зоопарка,
смешни песнички й пее,
храни я със гледки ярки,
като ходи, я люлее…

Тази мисъл е неясна,
вечно се върти и шава –
в шапката му й е тясно.
Кой ще я търпи такава?

Ала той си я отглежда.
Свикнал е да си я има.
Няма никакви надежди –
просто тя му е любима,

и така си я повтаря
от неделя до неделя.
В шапката си я затваря,
с никого не я споделя.

Този мъж така си ходи
под дървета и капчуци,
мълчалив и старомоден,
потопен във свои звуци.

Сънят цветята

Сънят цветята изпотъпка,
на ореха се покатери.
По покрива остави стъпки.
Пролука някаква намери,
последва мравешка пътека,
тих паяк стълбичка му спусна.
В леглото мушна се полека.
Една целувка (много вкусна)
ми носеше, и ми я даде.
И във косата ми подиша.
И няколко милувки гладни…
но няма тук за тях да пиша.

:)