Той е скитническа гад

Всеки ден прикотквам смисъла 🙂
*
Той е скитническа гад –
в къщи рядко се задържа.
Връща се умрял от глад,
но не дава да го вържеш.

Идва целия в бълхи.
Идва рошав и нахапан,
с шоколадови трохи
и със меча кръв оцапан.

Спи във твоето легло,
а във чуждо се събужда.
Да го чакаш е тегло
да го търсиш – няма нужда.

Той е пътник и дивак,
ту е сладък, ту е кисел.
Ти го пъдиш – идва пак.
Викаш ли го – няма смисъл.

Той оставя мокри стъпки,
драска пода с кални лапи,
и със острите си зъбки –
ти го галиш – той те хапе.

Трудно се опитомява
и не се предава бързо.
Иде ти да го оставиш,
само че си се привързал.

Затова ще се търпите
все така и занапред,
ти – калта, прахта, белите,
той – досадния ти ред.

Мъка (диптих)

През пет минути токът чезне.
Мониторът като залезне,
умът ми става безполезен,
по-тромав от изкълчен глезен,
безделен, кисел и проклет.
Преди да има интернет
за мен загадка е дълбока
кому е бил потребен тока?

*

Нямам интер, нямам нет.
О, житейски дял проклет!
Няма нови коментари,
бъбрене с другари стари,
няма песнички за слушкане,
няма виртуално гушкане,
никаква кореспонденция…
Тъна в мрачна абстиненция.

щом сърцето

Щом сърцето обезоръжено
се стреми на всички да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти –
никого не иска да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

Скрива се. От всичко се откъсва.
По-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

За въздържанието

Някои неща човек ги разказва с лакомия.

Просто няма търпение да изговори думите. Бърза за следващите, иска и тях да подържи за малко в устата си.

И разказва на големи хапки, и пропуска важни моменти, и ръси трохи от истории.

С пет думи – нищо не му се разбира.

Извод – и в разказването на истории е важно въздържанието!


Снимчицата е от тук.

нощта е тиха като бебе

В леглото сгушена, нощта
си мисли мъркащи неща,
кротува си съвсем самичка.
Над нея – мигащи звездички.
Щурци, трева, светулки дребни…
Нощта е тиха като бебе,
във меки пелени от мрак.
Тя диша бавно. Бутва с крак
една заспала пеперуда.
Притихва – не, не се събуди.
На стрък трева я залюлява.
Нощта така се заиграва,
че без да иска се разсънва.
А после на небето звънва
като изпусната стотинка
и слънцето…

Тя се наслаждава на дъжда

Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.
🙂

Ало, пролет!

Аз я чаках настървено,
с остри пръсти, с тънки нерви.
Дебнех всеки стрък зелено,
да го сдъвча, щом се мерне.

Явно тя се е смутила
и не е по тържествата.
Тихо заобиколила
през калта и през тревата.

Днес на стълбите ме среща –
преспокойно, най-човешки.
Спирам. Гледам я насреща –
с най-обикновени дрешки,

с луковици във ръката,
с паяжини по ръкава.
Весела, съвсем позната,
мърлява една такава.

Ало, пролет! Аз очаквах
щъркел с алени фанфари!
Но защо да й натяквам.
И какво да й се карам.

Тя по свой си път се движи,
не по церемониала.
И за другите се грижи,
другите облича в бяло.

Да почива не обича,
най-заета е в неделя.
И по всичко си прилича
със любимата ми леля.

обла и гладка

Обла и гладка, с искри от коняк,
цялата злато, и слънце, и мрак
пърхане с мигли, сълзи и усмивки,
гълъб сънлив във гнездо от завивки,
само със поглед събужда желания,
всички целувки са й притежания,
спира дъха само щом се покаже.
Кой би могъл нещо да й откаже?!

Снежинките са най-приятни

Снежинките са най-приятни,
ако се гледат отдалече.
Във кухнята е ароматно,
и курабийките препечени,

и, разпечатани, бонбоните,
блестят със разтопени крайчета.
Отблясъците по лимоните,
медът и слънчевите зайчета,

които скачат по покривката
и се разхождат по витринките,
ми правят весела усмивката
и ме сдобряват със снежинките.

Толкова съм уморена…

Толкова съм уморена
да съм весела и умна.
Боядисани в червено,
вън листата капят шумно.

Тропат грапави прашинки
и се трупат по предметите.
Дразнещи като настинка,
лампите жужат и светят.

Нищо вкъщи не намирам
и от всичко се напрягам.
Дрехите ми се допират.
Даже въздухът ми стяга.

Но ще заличи полека
тази дразнеща умора
къщата ми – тиха, мека,
с кротки вещи, с топли хора.

Старата любима тема

Книжките са четен вестник,
новините им са стари.
Днес не ми е интересно
приказки да преговарям.

Някаква сънлива котка
локва дъжд побутва с лапа.
И на мене ми е кротко,
и не искам да се цапам.

И каквото е сънливо,
както капки тропат глухо,
аз със книжката заспивам –
котка, сгушена на сухо.

Среща

Този мъж не е случаен!
Нито шапката му. Там
мисъл някаква витае –
той си я разхожда сам,

води я във зоопарка,
смешни песнички й пее,
храни я със гледки ярки,
като ходи, я люлее…

Тази мисъл е неясна,
вечно се върти и шава –
в шапката му й е тясно.
Кой ще я търпи такава?

Ала той си я отглежда.
Свикнал е да си я има.
Няма никакви надежди –
просто тя му е любима,

и така си я повтаря
от неделя до неделя.
В шапката си я затваря,
с никого не я споделя.

Този мъж така си ходи
под дървета и капчуци,
мълчалив и старомоден,
потопен във свои звуци.

Сънят цветята

Сънят цветята изпотъпка,
на ореха се покатери.
По покрива остави стъпки.
Пролука някаква намери,
последва мравешка пътека,
тих паяк стълбичка му спусна.
В леглото мушна се полека.
Една целувка (много вкусна)
ми носеше, и ми я даде.
И във косата ми подиша.
И няколко милувки гладни…
но няма тук за тях да пиша.

:)