Във вторник, когато човек е карък

 

Във вторник, когато човек е карък,
е кисел и крив, много смотан, а пък
така му се ще да се чувства безгрижен,
от хубави светли подбуди е движен,
но всичко се скапва – събужда се късно,
жена му го гледа накриво и мръсно,
не знае къде си е хвърлил чорапите,
пръдливото куче го спъва със лапите,
във рейса естествено е без билет,
а пътниците го избутват напред
пред хищния поглед на мазна контрола.
Едно грозно бебе си дъвче сопола,
а майка му вика: Какво си ми сладко!
Пък бебето виква на нашия – Татко,
и той се замисля! На спирката слиза,
с кафе си полива най-новата риза,
на работа мъчи се няколко часа,
каръшка е трудовата му нагласа,
в издънка го хваща не знам кой началник,
нахалства и после му вика „Нахалник!”,
човекът, сговнясан, предъвкан, изплют,
след дълъг безсмислен безрадостен труд
отново се връща – и пак при жена си,
целува я вяло, вечерят пластмаси,
пръдливото куче в краката му дреме
и газове пуска от време на време,
човекът задрямва пред български филм,
със чувството грозно, че грешка е бил,
че даже не е трябвало да се ражда…
По някое време се буди от жажда,
но – странно – без явна причина усеща,
че нещо прекрасно му иде насреща,
човекът усеща неясна надежда,
почесва ухо и помръдва със вежда,
уж той си е, същият си е, а пък
е сигурен, че вече не е карък,
12 е минало, и за награда
отминал е вторникът, вече е сряда!

 

 

Стихотворение и поезия

 

Днес говорих надълго и нашироко с децата за разликата между стихотворение и поезия.
Много е интересно да разгръщаш с думи някоя идея, която за теб е очевидна, а се оказва, че за друг не е.
За римуваните стихотворения говорих, и по-пламенно от нужното. По едно време сравнявах стихотворения и дограма, и как поезията е светлината, която минава през новия прозорец, а пък всичките пълнежи и тромави натаманени думи са като огромно количество грозна силиконова пяна.
И за диаманти говорих, за смрадливи тунели, вагонетки, руда, нешлифовани камъни и бляскави брилянти.
Накратко (а то не беше накратко), изнервих всички, особено с отказа си да кажа коя дума точно е грешна и как е правилният начин.
Аз си блъскам главата над тези неща от 30 години, че и повече.
После влязох във фейсбук и първото, което видях, беше снимка на този опал, който прозира през камъка, както поезията прозира през някои стихотворения.

 

Буквалното четене на стихотворения

 

Буквалното четене на стихотворения ражда изчадия като:
– Ти си влюбена!
– Ти не си влюбена!
– Това е писано за мен!
– Това не е писано за мен!
– Защо (не) пишеш за мен?!
– Мъжът ти (майка ти, детето ти, началникът ти, Бог) знае ли?!
– Знам я тази.

На снимката: Франк Гери, гений в архитектурата. Просто така, за обща култура.

 

За стихотворенията – 8

 

За стихотворенията, и по-точно за римата. 

Че римата не прави един текст стихотворение, нито пък липсата на рима, отдавна го знаем.

Тия дни в разговор ми хрумна един пример, доста ясен, записвам го тук, за да го предоставя за ползване.

Да смяташ, че единствено римуваните стихотворения са стихотворения, то е същото като да смяташ, че само синеоките жени са жени. Ти може да харесваш синеоки, може да харесваш единствено синеоки, но това не значи, че не-синеоките са по-малко жени.

И знаете ли, сигурна съм, че Омир харесва това.

 

Вяра, надежда, любов и мъдрост

 

Вяра, надежда, любов и мъдрост. Трябва да са точно в този състав, да са четирите заедно, иначе не става хубав живот.

Опитвала съм с вяра и надежда в очакване на любовта.
Също – любов и надеждичка, но с несигурност отвътре.
Имах едно време любов и вяра, а нямах нито грам надежда. Живях дълго така, но много плаках.
Доста лошо ми се вижда също да имаш вяра, любов и надежда, но да си толкова лишен от мъдрост, че да си ги пропилееш.

Трябва да са заедно. Дори в садистичното им житие пише така: „Като се помолили, майката и дъщерите се хванали за ръце, та взаимно да се почувстват по-силни.”
А първото нещо, което мъчителите им направили, било да ги разделят.

Ние ще ги имаме заедно и няма да ги разделяме, нали?

 

Ако не говоря за пейзажа +

 

Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

 

Доктор Толев:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.