Търсех си една снимка в месинджър, която Зоре от Жанет 45 ми беше пратила, и се зачетох. Колко хубаво сме си писали. Претъркалях чата месеци и години назад и се почувствах, все едно сме се видяли и сме си говорили спокойно и безкрайно. Това никога не се е случвало, защото все нещо организираме, бързаме и правим, и се вълнуваме и измисляме, и все си пишем тичешком. Обичам Зоре.
Та през късната есен тя ми е казала, че нейният Здравко има да пише домашна работа за мое стихотворение – и аз, с неугасващ отличнически пламък, съм й предложила да му напиша това домашно. Да каже на госпожата – вижте, това го знам лично от автора.
И го написах.
И сега като го намерих, си го прочетох.
Ама много ги разбирам тия работи!
Не знам в кой учебник е текстът със задачата към него, но ако сте в 8 клас и ви изпитват на това – заповядайте пищов.
МАЙ
Той поприглажда със пръсти тревата.
Слага й фиба от мак.
Ръсва й залез със мека позлата.
Прави я хубава пак.
Прави я сочна. Желана за галене,
със аромати безкрай.
Жълт е. Зелен е. Оранжев е. Ален е.
Сладък е топлият май.
Той е отделна епоха в годината.
Тревен, любовен и свеж.
Той е на всички череши родината
и ги заобля с копнеж.
Той е целувка и смях безпричинен.
Прошка за всичко – и рай.
Май е безгрижен, красив и невинен…
Липсва ми топлият май.
Стихотворението започва, още преди да е започнало – заглавието му е органична част от самия текст. То посочва за какво ще се говори, така че още от първия ред се тръгва с „той” – вече сме известени за темата, „той” ни е познат.
Личното местоимение залъгва читателя, че може да става дума и за човек, за мъж. Месецът е олицетворен, придадени са му човешки качества. Всичко, което се случва естествено през този месец, е представено като съзнателно, лично решение. Месецът е представен като добър, грижовен, гальовен човек. Той се държи мило с тревата – милва я, украсява я, приглажда й косичката и й слага красива фибичка. Изобщо, държи се, както един баща се държи с детето си, защото го обича.
И най-мъничкото растение или друго живо същество е на сигурно място под грижите на добрия май.
Цялото стихотворение представлява изброяване на различни черти и качества на месец май. Написано е с кратки изречения, много от тях – непълни. Това създава не толкова динамичност, колкото чувството за наслада от изброяването на още и още приятни и привлекателни качества. Все едно, колкото и да го описваш, никога няма да го опишеш в пълнота, защото хубавите черти на май са безбройни.
Епитетите, използвани в текста, не се отличават с някаква особена екстравагантност, всичко е казано по най-простия начин, защото се говори по тема, позната на всеки. Все едно приятели са се събрали и играят на „опиши май” – всеки се сеща за още и още качества и бърза да ги припомни на другите. Така и авторът се чувства сред приятели, когато си представя своите читатели, и бърза да сподели с тях чувството си.
Прилагателните имена провокират сетивата на читателя, приканват го да се потопи в пролетната атмосфера. Ние виждаме цветовете, ароматите, формата, усещането за допир и мекота, звуците на безгрижния смях, усещането за радост без причина, просто защото май е месец на радостта от живота.
Мекотата, красотата, влагата, всичко това обещава живот, растеж и лекота.
Интересен факт – думичката „тревен” не е само прилагателно име (свързано и с описанието на тревата от първия куплет). „Тревен” е старото славянско име на месец май. Ако човек не знае този факт, не губи нищо; но като го научи… ами научил е нещо ново, какво по-хубаво от това?
В третия куплет представата за месеца се размива между различните измерения. Май е наименованието на определен времеви период от годината, но тук той се определя и като място. Фантастично, митологично, несъществуващо – но желано място! – самият божествен рай.
Почти до края на стихотворението се говори предимно за природата – от най-малкото до най-голямото нещо, от най-ниското до най-високото. Тревата долу, черешите горе, слънцето в небето и изпуснатата шарена фибичка – всичко става красиво и доброжелателно, когато е май.
В последния куплет се споменава и нещо, което само хората го могат – целувките и смехът. Могат го, но не винаги, а само когато са обичани и щастливи. През май и ние ще бъдем безгрижни, обичани, радостни и свободни, без нищо да ни тежи, ще бъдем едно общо цяло с великолепната природа.
Затова и финалът, който носи обрат, едновременно слага край на щастието, но го представя и като възможно. Щом топлият май липсва, значи в момента, в който лирическият говорител споделя с читателя мислите си, не е нито май, нито е топло. В студа, без май, без смях, без трева, без слънце и без череши, човек хем си спомня, хем си мечтае. Тъгата и щастието се сливат, те са едно, както изгревът и залезът са свързани и едното не може без другото.
Не е възможно през цялата година непрекъснато да бъде само май, но в мечтите си ние можем да извикаме щастието и поне за малко да го усетим, да го преживеем, и така да съберем сили до момента, когато то пак ще се върне при нас.
Мария Донева 
