Във вторник, когато човек е карък

 

Във вторник, когато човек е карък,
е кисел и крив, много смотан, а пък
така му се ще да се чувства безгрижен,
от хубави светли подбуди е движен,
но всичко се скапва – събужда се късно,
жена му го гледа накриво и мръсно,
не знае къде си е хвърлил чорапите,
пръдливото куче го спъва със лапите,
във рейса естествено е без билет,
а пътниците го избутват напред
пред хищния поглед на мазна контрола.
Едно грозно бебе си дъвче сопола,
а майка му вика: Какво си ми сладко!
Пък бебето виква на нашия – Татко,
и той се замисля! На спирката слиза,
с кафе си полива най-новата риза,
на работа мъчи се няколко часа,
каръшка е трудовата му нагласа,
в издънка го хваща не знам кой началник,
нахалства и после му вика „Нахалник!”,
човекът, сговнясан, предъвкан, изплют,
след дълъг безсмислен безрадостен труд
отново се връща – и пак при жена си,
целува я вяло, вечерят пластмаси,
пръдливото куче в краката му дреме
и газове пуска от време на време,
човекът задрямва пред български филм,
със чувството грозно, че грешка е бил,
че даже не е трябвало да се ражда…
По някое време се буди от жажда,
но – странно – без явна причина усеща,
че нещо прекрасно му иде насреща,
човекът усеща неясна надежда,
почесва ухо и помръдва със вежда,
уж той си е, същият си е, а пък
е сигурен, че вече не е карък,
12 е минало, и за награда
отминал е вторникът, вече е сряда!

 

 

Стихотворение и поезия

 

Днес говорих надълго и нашироко с децата за разликата между стихотворение и поезия.
Много е интересно да разгръщаш с думи някоя идея, която за теб е очевидна, а се оказва, че за друг не е.
За римуваните стихотворения говорих, и по-пламенно от нужното. По едно време сравнявах стихотворения и дограма, и как поезията е светлината, която минава през новия прозорец, а пък всичките пълнежи и тромави натаманени думи са като огромно количество грозна силиконова пяна.
И за диаманти говорих, за смрадливи тунели, вагонетки, руда, нешлифовани камъни и бляскави брилянти.
Накратко (а то не беше накратко), изнервих всички, особено с отказа си да кажа коя дума точно е грешна и как е правилният начин.
Аз си блъскам главата над тези неща от 30 години, че и повече.
После влязох във фейсбук и първото, което видях, беше снимка на този опал, който прозира през камъка, както поезията прозира през някои стихотворения.

 

Буквалното четене на стихотворения

 

Буквалното четене на стихотворения ражда изчадия като:
– Ти си влюбена!
– Ти не си влюбена!
– Това е писано за мен!
– Това не е писано за мен!
– Защо (не) пишеш за мен?!
– Мъжът ти (майка ти, детето ти, началникът ти, Бог) знае ли?!
– Знам я тази.

На снимката: Франк Гери, гений в архитектурата. Просто така, за обща култура.

 

За стихотворенията – 8

 

За стихотворенията, и по-точно за римата. 

Че римата не прави един текст стихотворение, нито пък липсата на рима, отдавна го знаем.

Тия дни в разговор ми хрумна един пример, доста ясен, записвам го тук, за да го предоставя за ползване.

Да смяташ, че единствено римуваните стихотворения са стихотворения, то е същото като да смяташ, че само синеоките жени са жени. Ти може да харесваш синеоки, може да харесваш единствено синеоки, но това не значи, че не-синеоките са по-малко жени.

И знаете ли, сигурна съм, че Омир харесва това.

 

Вяра, надежда, любов и мъдрост

 

Вяра, надежда, любов и мъдрост. Трябва да са точно в този състав, да са четирите заедно, иначе не става хубав живот.

Опитвала съм с вяра и надежда в очакване на любовта.
Също – любов и надеждичка, но с несигурност отвътре.
Имах едно време любов и вяра, а нямах нито грам надежда. Живях дълго така, но много плаках.
Доста лошо ми се вижда също да имаш вяра, любов и надежда, но да си толкова лишен от мъдрост, че да си ги пропилееш.

Трябва да са заедно. Дори в садистичното им житие пише така: „Като се помолили, майката и дъщерите се хванали за ръце, та взаимно да се почувстват по-силни.”
А първото нещо, което мъчителите им направили, било да ги разделят.

Ние ще ги имаме заедно и няма да ги разделяме, нали?

 

Ако не говоря за пейзажа +

 

Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

 

Доктор Толев:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.

Любовта е четвъртък

Любовта е нещо като четвъртък.
В Езикова гимназия – Пловдив едно момиче ме попита: „Вярвате ли в любовта?”
Аз отговорих – все едно да питате вярвам ли в четвъртъка.
И като го обмислих… Ами то е съвсем правилно!
Сигурни сме, че има четвъртък.
Съществува.
Понякога.
По принцип го има, а конкретно го има само от време на време, но къде стои, докато го няма – никой не знае.
И колкото и да искаш да е четвъртък, в сряда не може. И не става с напъване.
И не може да е четвъртък непрекъснато.
Ако днес не е, само след няколко дни ще стане.
Ще дойде и ще отмине – със сънищата, разсъмването, апетита на закуска, работата – защото е работен ден, дългия следобед, умората, почивката, съня и края.
Всичко си дойде на мястото. Любовта е четвъртък.

ПП На същата среща ме попитаха и „Кога разбрахте, че имате талант?“, „“Казвате, че пишете за нещата, които виждате, а пишете оптимистично. Как така?“, а също и „“Отвътре ли ви идва, или спазвате някакви правила?“
Почувствах болезнено, че съм губила време да рецитирам, вместо да разговарям с тези деца.

За младостта

Нахално здраве. Кожа вкусна, нежна.
Желания естествени и чисти.
Благословено глупаво невежество.
Невинност на неопитните истини.

Не тегне разум и не скърцат ставите.
Спохождат ви любовите огромните.
Сега дори и глупости да правите,
ще ви се иска вечно да ги помните.

Целият есемесен диалог – тук.

За мидичките

за тези мидички

 

ТТ

Те си пасват напълно,
две черупки от мида.
Вътре – уредно, пълно,
като рафтове в Лидъл.

Надпреварват се, носят
и оформят запаси.
Те се плашат за после
и укрепват дома си.

Те обичат да имат,
да събират и пъхат.
И от там този климат –
все на спарено лъха.

И в дома става тясно,
нещо май се смалява.
И напълно е ясно –
любовта се втечнява.

И водата отмива
и последната капка.
Две черупки заспиват
в костелива захапка.

 

 

За тъгата

ТТ
Тъга … Тъгата не тъгува.
Което е съвсем логично.
Тя само търси да общува.
Отблизо и отвътре… Лично.

Мария
Живее вътре. Саможива,
и без съседи, без познати.
Самичка водката изпива.
Писма? Ако сама си прати.

Сама стените боядисва,
и мебели сама премества.
Понякога не й ли писва?
Ами навярно й харесва…

 
ТТ
Но може и да закопнее
с тъга насрещна да се срещне.
Макар едва ли ще посмее –
та, божичко, това е смешно!

И две тъги така събрани
какво ли толкова ще правят?
Не зная. Ала – сладурани –
бих искал в смях да се задавят…

Мария
От смях по пода ще се валят
и ще подскачат от вълнение,
и заедно ще си развалят
нацупеното настроение.

 

05/09/2010

Мрачна шегичка

ТТ
Навън, край портата – брезички,
по клонките с дъждовни капки.
И пухкави прилежни бабки
насядали, плетат терлички.

Ветрец дойде, да брули листи,
да рони закъснели капки.
И кротките, смирени бабки
полека-лека взе да чисти.

Мария

Бъбриви бабички, басмени,
заплитат и разплитат дните.
Беззъби бебета засмени.
Край тях една пчела прелита.

Без разсъждения разбират,
че иде ред да си отиват.
И те спокойно се прибират,
естествено, без съпротива.

При дядовците си се връщат,
които от кога ги чакат.
Премитат облаците вкъщи,
наливат дъжд, изтупват мрака.

Заспиват рано, рано стават,
и си мравучкат суетливо.
И там, оттатък, продължават
с вниманието си грижливо.

08/09/2010

Гинко и Детелина

Той живееше от миналото лято.
На терасата.
Имаше листа. Четири. После те станаха ясно жълти. После окапаха.
Това са просто първите ми листа. Ще имам много.
Казвам се Гинко.
Той беше дърво като милиони други дървета от неговия вид, и макар че растеше в мъничка саксия, нашарена с ухилени зайчета, знаеше, че е свързан с гора, с безкрайни светли гори. Беше само на няколко месеца, но можеше да живее век, и повече от век, и под кората му заедно със соковете и водата се движеха спомени и мечти, които бяха негови и общи за всички дървета от вида му едновременно.
Точно когато Гинко оголя, вятърът стана зъл. Минаха месеци с нежен сняг и поледица в малката заешка саксия. Гинко беше търпелив. Той знаеше, че това са просто сезони. Той беше подготвен за всичко.
Но не и за Детелина.
Има още

За стихотворенията 3

Всеки ден наблюдавам как хората се опитват да излязат извън кожата на езика, да изкарат езика извън кожата му, за да го покажат нов, разкървавен и жив.

На мене това ми е чуждо.

Представям си думите като яйчица, в които има живи пиленца, и от уважение ги изчаквам сами да се излюпят.

Не ща да ги троша.
ch1
снимчицата е от тук 

Аз три месеца да дремна

Аз три месеца да дремна,
а пък после ще му мисля.
Я си представи: зелено,
облаци – изпрани, чисти,

и листа разлиства паркът,
и черешата – узряла….
Ей такава сутрин чакам.
До тогава бих поспала.

🙂