Когато дойде нещо форсмажорно,

радвай се, че не е форсминорно.

 Снощи не отидох на коледния ни концерт. Пропуснах си десерта на годината, най-сладкото, любовно, искрящо събитие. Тъй се наложи.
В 20 часа концертът започва, аз в 18 пристигам от София в Стара Загора.
Сложих си червило, включих коледните лампички, увих се в гирлянди (вие знаете ли, че те топлят?).
Сипах си уиски в кристална чаша. От опит знам, че питие в кристална чаша разкрасява жената. Когато премине от чашата в жената… има всякакви случаи, затова зачаках да ме включат на живо, да поздравя Марина, Венци и Антони, и публиката мила и любима.
То беше като в бъдещето, научна фантастика, през четвърт тон километри си говорим и се гледаме… все едно бях вече поне в 2020,  ЧНГ.
После започна следващата песен и аз започнах да си давя мъката в уиски… те пък още ме гледали… ма карай де.
Беше странно да гледам концерта, а да не съм там. Като от оня свят. От Стара Загора, имам предвид.
И още, като хъш се чувствах.
“ … И те ходеха често на брега на Дунава и гледаха зелените хълми на България. Тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им, показва им небето си, показва им огнищата им, възпоминанията им, мечтите им… Дунавът величествено и тихо се синее между тях и нея, като една бара. Една крачка само — и в нея са; един вик само — ще ги чуе. Как е близко и как е далеко!…“
Но бях и мила, и драга. Знам го, защото изпитвам същото към „Джазът пее на български“, а това винаги е споделено, ако е несподелено – значи не съществува.
Благодаря.
Живея в очакване на следващия концерт.
И мажор, повече мажор през новата година.

thebook

Снощи в „Перото“

Картинка

Аз много се бях затъжила за концертите, за вас не знам.
Беше хубаво, просторно, думите втъкани в музиката, публиката и изпълнителите – втъкани. Венци Благоев донесе благи вести за детето на тромпета и флигорната, Антони свири на струните на рояла, а Марина ни подреди песни за цяла година, от Águas de Março през лятната Fotografia и Autmn leaves чак до Let it snow.
Беше топло и хубаво.
На 29 ноември – пак, в Сопот.
Ето няколко снимки от страницата на „Перото“.

Благодаря!

 

За срещите

Миналата година гостувах в класа на госпожа Мима Бакоева в Езиковата гимназия, и днес за втори път пак. Как да не приеме човек покана от такива мили домакини? Умни и внимателни погледи, красиви лица, усмивки – и после вървя по улиците и се опитвам да позная някого от моя клас. Госпожа Бакоева даже каза, че всяка година на 20 ноември ще ме канят! Един си има едно, друг си има друго, а този девети клас си е осиновил поетеса 🙂
Обичам такива срещи, а и когато срещата е в твоя си град, е много лесно – ставаш и отиваш.
Когато е в друг град, срещата може да е 40 минути, но преди и след нея има пътуване с рейсове (влакове, самолети, автомобили, камили). Ако е вечерна, няма как да се прибереш веднага и трябва да намериш хотел. Симпатични непознати ти казват – ела да спиш у нас, обаче ти, с цялото си уважение, вероятно няма да си склонен да ходиш по къщите на хората. Междувременно, за да отидеш в града Х, взимаш отпуск от работното си място.
Абе, цял филм е.
Аз този филм го обичам пламенно и неприкрито, но все пак когато е лесно, също е приятно.

А сега отивам да проверя сладък ли е шоколадът, който ми подариха от моя клас. Чао!

Смокинята тази есен

Картинка

 

Тази есен е дълга и щедра. Толкова много топли дни! На старите снимки по това време вече съм била загърната в оранжевото палто, а тази година още не съм го потърсила, да видя къде е спало летен сън.
Още от първите по-топли дни майка започва да пере якета, палта и шапки и да ги прибира, за да спят като къпани. Често се налага пак да си извадим някоя зимна дреха, само за едно обличане през някой изостанал мразовит ден – и хайде пак пране.
Като ги извадя и ги събудя, миришат на прах за пране. Сънували са чисти сънища, благодарение на майка.
Благодарение на есента и на това, колко тиха и спокойна беше, смокинята успя да си опази листата. За първи път я виждам такава – жълта, озарена отвътре. Преди студът я попарваше и дебелите й мъхести листа окапваха още зелени, като дрипави мокри хавлии, и ставаха на кал в калта.
Ние може да сме много твърди и да понесем и студ, и жега, и пак да оцелеем. Можем и без чужда помощ. Каквото дойде, ще го понесем и ще го преживеем.
Но колко е хубаво да има кой да се погрижи… не за нас, за смокинята да се погрижи. Да разхубави листата й веднъж.

Среднощен разговор с Кармен

 

Искам да пиша тук само хубави неща, радостни, топли. Да отворя блога и като търкулна надолу, да виждам цветове, усмихнати лица, пък били те и на съществата, които съм ушила. Да си спомням щастливи срещи и приятни вълнения.
Не се правя на луда, ясно ми е, че в един момент работата опира до самореклама и кой знае как изглеждам в очите на хора, които поглеждат насам със студен поглед.
Също така, много бих се радвала тия сладки животни и човечета да се окажат подходящ коледен подарък за някой мил човек и да ги продам всичките.

Но сега какво искам да кажа.
Мило дневниче, гостувах в предаването на Кармен Манукян!
Толкова харесвам Кармен, че нейната покана е като подарък за Коледа и за рожден ден, взети заедно.
Ето го предаването. Говорихме за конкурса „Веселин Ханчев“, за сборника „Животните“, за пиесата „Банда Бацили“, за Джазът пее на български.
Кармен знае всичко за събеседниците си, а тя самата е загадка.
Кармен обича своите котки. Обича поезията. Обича работата си. Има красив глас. Ех, Кармен ❤