Тази аналогия ясно обяснява защо не можеш „просто да преодолееш скръбта“

Прочетох тази статия преди доста време и много пъти се връщах в мислите си към нея. Преведох я, колкото можах, защото мисля, че е много хубава.
Взех я от тук: https://themighty.com/2018/12/ball-box-analogy-grief/ (М.Д.)

Скръбта трудно се поддава на обяснение. Всеки скърби по различен начин и определено никой не може да ви каже как би трябвало да се чувствате. За да покаже това, Лорън Хършел споделя в Туитър аналогия, която обяснява как скръбта се променя с времето и защо избухва отново в произволни моменти. Нейната аналогия и картинките, които рисува, са споделени хиляди пъти.

Хършел рисува кутия (квадрат) с топка (кръгче) в него. От лявата страна на кутията има червен бутон.

Когато скръбта е прясна и нова – обяснява тя, – топката заема почти цялата кутия и натиска отново и отново бутона, който отключва болката. Болката е непрестанна.

С времето топката се смалява, но дори и по-малка, тя продължава да удря бутона. Може да срещнеш някого, който ти напомня за твоя любим. Може да чуеш някоя песен по радиото. Може да дойде просто от нищото.

След като прекарах изненадващо спокойна Коледа, нещо се случи в СуперСтор. Видях една дама, която ми напомни за 92-годишната ми баба, която въпреки че беше в ранен стадий на деменция, напълно осъзнаваше, че майка ми почина.
Помислих си, че трябва да споделя аналогията за топката и кутията, която моят лекар ми каза. 

В началото топката е огромна – казва Хършел в своя туит. – Не можете да помръднете кутията, без топката да удари бутона. Дори да не помръдвате, тя се търкаля сама и не спира да блъска този бутон. Не можете да го контролирате – болката никога не спира. Понякога е просто непоносимо.

Постепенно топката се смалява. Тя удря бутона по-рядко и по-рядко, но когато го удари, болката е все така силна. От една страна това е добре, защото вече можете да се справяте с живота по-лесно от ден  на ден. Но лошото е, че топката блъсва онзи бутон в произволни мигове, когато най-малко го очаквате.

За повечето хора топката никога не изчезва напълно. – казва тя в друг туит. – Тя може да удря по-малко и по-малко и да ви оставя повече време, за да се възстановите между ударите, отколкото когато е била гигантска. Това е най-доброто описание на скръбта, което съм чувала от много време насам.  

Хършел казва, че аналогията й помогнала да разбере защо продължава да скърби и да страда за баща си, който е починал преди повече от 20 години.

Заливаха ме вълни от тъга за всички неща, които пропускам да преживея заедно с него. Мислех си, че в мен има нещо сбъркано, щом продължавам да страдам заради нещо, което отдавна би трябвало да съм преодоляла и да е приключило.

След смъртта на майка й, лекарят на Хършел й обяснил тази аналогия. Това й помогнало да разбере непреодолимата скръб, която я обзела след загубата, но също и да си обясни защо продължава да се измъчва за смъртта на баща си.
Като цяло чувствата, особено тежките чувства, са трудни за описване и изразяване. – казва тя.

Хършел споделя, че според нея хората не разговарят достатъчно за смъртта, за скръбта и за тяхното отражение върху менталното здраве. Решава да сподели аналогията, защото вярва, че тя може да помогне и на други, които се борят и страдат, да постигнат яснота, да си изяснят нещата – така, както е станало с нея самата.

Може да мине доста време, докато топката във вашата кутия се смали. Не трябва да се чувствате притиснати бързо да преодолеете своята мъка. И никой няма право да ви съди затова, че страдате, независимо колко дълго може да продължи това.

 

Варна Лит, снимки от Павло

Картинка

 

На Варна Лит имаше доброволци, които помагаха за организацията на фестивала – да ни заведат до училищата, да се свържат с учителите, да ни покажат най-хубавото лице на Варна.
С мен беше Павло и аз съм много щастлива от това. Най-милият и грижовен домакин! Вчера той ми изпрати снимки от местата, на които бяхме, и аз избрах няколко от тях за блога – нали тук си събирам хубавите случки.
Благодаря, Павло!

 

Национална седмица на детската книга в „Перото“

Върнах се от Варна.
Варналит, прекрасни дни. Най-симпатичните, умни и красиви доброволци. Стари познати и нови познати. Нарине Абгарян! Ученици от различни класове и училища. Море. Много съм радостна, че имах възможност да участвам в този празник.

Днес тръгвам за София, че утре сутрин ще участвам в друго чудно събитие: Национална седмица на детската книга в НДК. Така хем ще се утеша, че пропуснах панаира на книгата, хем ще пишем стихотворения с деца и мисля, че ще си прекараме чудесно.
Прочетох внимателно програмата – бих посетила всички занимания, звучат много добре. Само не зная дали вече не е късно човек да се запише, ако все още не го е направил.

Преди 30 години…

 

Преди 30 години, плюс-минус някой ден, излезе тази книжка.
Тя си няма библиотечен номер и съдържа само 24 стихотворения, но за мен беше нещо…. страхотно нещо беше то тогава.
Представянето й беше заедно с откриването на изложба с рисунки на децата от една детска градина. Всички дечица подариха цветя на учителките си, а учителките, не знам защо, подариха всичките си цветя на мен. А пък то беше в учебен ден и ме бяха освободили от час, така че аз се върнах обратно в клас с планина от цветя, очите ми ги помнят – дълга купчина, заела целия последен чин.
Имаше много фрезии, миризмата им изпълваше стаята, а пък аз се срамувах и не можех да спра да се усмихвам.
Много неудобно.
Хареса ми.
Не зная кой е измислил заглавието „Очи за красотата”, нито кой е направил корицата и е подбрал петте линогравюри вътре. Снимката е от фотото в кино „Комсомол”.
Таньо Клисуров е направил подбора на стихотворенията, написал е щедър предговор. Като гледам тази книжка и си спомням разни неща, изпитвам само едно чувство, и то много силно:
Имам много „благодаря” за казване.
Също така малко се срамувам и доста ми е смешно.
Ето едно стихотворение от книжката (я, страниците й не са номерирани)

Лято

Небето е притворило очи.
Денят към него е протегнал длани.
Пчелите – малки пеещи звезди,
потъват в маковете като в рани.

Напряга фибри лятото към мен.
Шептят тревите – жадни и корави.
Въздишат вейките на сънен клен.
Безплътни птици тихо отминават.

На пръсти се повдига страж – ела
във утрешния ден за да надникне.
Цветя преплитат своите тела.
Оттичат се по улеите стихове.

Тоя „страж” как ме дразнеше – не можех да измисля друга дума, която да е едносрична, да е по-подходяща, но да бъде също толкова бодлива. Страж е една от най-иглолистните думи, които знам и до ден-днешен.

И така де. Какво искам да кажа? Имам нещо като юбилей.

 

Снимки от Казанлък

Картинка

 

Взех тези снимки от страницата на Общинска библиотека „Искра“, които ме извикаха да отидем заедно в ОУ „Мати Болгария“.
Снимките са направени от Екатерина Трендафилова 🙂

Моята теза за щастието

 

Доктор Толев много пъти ми е казвал, че щастието е липса на нещастие.
Ами не, Тошко.
Това е все едно да кажеш, че любов е, когато не те мразят.
Да направим стъпка напред.
Когато не си нещастен и не те мразят, е кота нула.
Когато знаеш буквите и си базисно грамотен, е кота нула.
Щастието е…
Щастието е да си пълноценен и полезен, и в този момент направиш нещо, което само ти и точно ти можеш да направиш, а хората, за които е предназначено, да го видят и да го оценят. Може да е прашинка, но да попадне за част от мига в лъч светлина и да блесне, и който трябва – да я види.
И любовта е, когато си приет в пълнотата си (дори да си слабичък), с цялата способност за щастие и нещастие, която носиш.
И това да се случва не за миг. Да бъде постоянно, усърдно, щателно. С високо КПД.
Да имаме щастие и любов.
Късмет с кафето. От новогодишната баница. Поради труда си. Защото сме такива личности.
Защо не?

Добавям стихотворение на доктор Толев, защото той е моят любим поет:

Не мога да не вдишам пролетта!
С уханните нюанси на зелено!
И толкова безплатна красота.
Освен това, съвсем не е студено.

Не мога да не видя този ден!
Със слънчице, доколкото ще трябва.
Светът е хубав, чист и подреден.
И много искам във това да вярвам!