Цялото всичко.

 

Липсва ми детето ми.
Липсва ми аз да съм дете.
Липсва ми баба ми да е жива, но сега, днес, не тогава.
Липсва ми чувството да се събуждам и да не знам ясно къде съм, да знам само, че не искам да съм никъде другаде.
Леглото да е много топло, да си отвия рамото, да ми стане студено и пак да го завия.
Да погледна през прозореца и да видя, че през нощта е навалял сняг.
Липсва ми да стоя на терасата и с фотоапарата с максимално увеличение като с бинокъл да разглеждам цвете след цвете и тревичка след тревичка на двора.
Липсва ми да ми се пие студено бяло вино, да ми донесат и чашата да се запоти още с наливането.
Да се къпя дълго и да усещам как горещата вода тече по гърба ми.
Липсва ми да стъпя върху орех, но внимателно, и да извадя ядката почти цяла.
И орехът да е пресен, и ядката да се обели от люспата си наведнъж.
Липсва ми току-що купена червена гумена топка, и да я дам на сина си.
Липсва ми едно врабче, да кацне на показалеца ми.
Единственото цяло нещо на този свят е липсата, тя винаги успява да остане невредима.

 

Просто шеметни пингвини

Изображение

О, това си го биваше!
За два часа направихме 20 пингвина, кой от кой по-чаровни и сладки. Уцелих степента на трудност и времето, така че всички се справиха, да не говорим, че се родиха буквално шедьоври. Само няколко кадъра успях да щракна с моя апарат, защото през цялото време бях заета да говоря, да гушкам деца, да показвам и поправям, да разговарям и да се възхищавам, два часа ли бяха или 5 минути, и сега не знам още.
Жалко, че върнахме поне още толкова деца, защото и материалите, и времето свършиха.
Щастливи два часа.
Нощ на изкуствата. Нощ на учените. Детски отдел на РБ „Захарий Княжески“. Съюз на младите полярни изследователи. Децата, пингвините, и аз с тях.

Вяра, надежда, любов и мъдрост

 

Вяра, надежда, любов и мъдрост. Трябва да са точно в този състав, да са четирите заедно, иначе не става хубав живот.

Опитвала съм с вяра и надежда в очакване на любовта.
Също – любов и надеждичка, но с несигурност отвътре.
Имах едно време любов и вяра, а нямах нито грам надежда. Живях дълго така, но много плаках.
Доста лошо ми се вижда също да имаш вяра, любов и надежда, но да си толкова лишен от мъдрост, че да си ги пропилееш.

Трябва да са заедно. Дори в садистичното им житие пише така: „Като се помолили, майката и дъщерите се хванали за ръце, та взаимно да се почувстват по-силни.”
А първото нещо, което мъчителите им направили, било да ги разделят.

Ние ще ги имаме заедно и няма да ги разделяме, нали?

 

Щастливи дни с децата

 

Иво нали си е тук, а тези дни на гости ни дойде Нико, едното ми племенниче – представете си колко съм щастлива. Имах пътувания и в това до Варна Иво и Нико дойдоха с мен.
Море, слънце, бира, риба и премиера на „Тримата мускетари“. Момчетата ми подариха рози. Запознах се с приятелка, с която не се бяхме виждали. Чух си песните и спектакълът надмина всичките ми очаквания, а като гледах, че на децата ми им харесва, едва не полетях в небето от радост като онези крила в Шкорпиловци.
Човек трябва да има наистина голямо сърце, за да побере всички радости, с които животът е изобилен.

Родена на 3 септември

 

Първоначално хората не искали да повярват.
После искали, но направо не можели.
Тя го направила. Най-после. Съвсем сама, с ония две ръце.
В един дъждовен ден тя си подредила гардероба, надиплила пижамите, скатала пуловерите, провесила роклите – и колко рокли само, ако знаете! – дори тениските си подредила по любимост и по цвят.
Дева! Девисима! И с подреден гардероб!

 

 

Морето през май

 

Бургас е десетият град, в който отидох с „Любовта идва“.
Това е пътуване без бързане, започна през декември и става все по-топло, по-разнежващо и светло. Отивам и не искам да си тръгна, искам да бъда пак, където съм била, да продължа разговора, да си долея чашата, да слушам, да гледам и да усещам без край.
Следобед на Шофьорския плаж.
Аз не знаех, че морето умее да бъде такова. Ярко синьо, защото небето се отразява в него, и зеленикаво, защото всичко е зелено тези дни. Аз не знаех.
В безкрайно изобилие от цветя. Не бях виждала това.
А вечерта… Няма да благодаря специално за поканата на Дима Стаматова, за да не я смущавам. 🙂 Видях си състудентките, видях си приятелите, и нови приятели си намерих.
Мисля, че стихотворенията изпълниха клуба, както музиката го прави обикновено. Научих, че „Абра-кадабра“ означавало „Речено-сторено“.
И че пак ще дойда в Бургас, защото много искам да бъда с вас.
Съвършен ден. Съвършен ден.