Екседиция за откриването на Пролетта

Поехме на път с Мария Станкова и Райно. Наблюдавахме полетата край магистралата и си говорихме за овце на щат към общината, грозде сорт „Липа“ и литературна критика.
В Бургас ни посрещна слънце като слънце!
Имаше плаж с миди, а на пристанището – къдроглав рецикликан и рибена чорба, и сафрид, и бяло вино, и сладки приказки, и дори пет лева, намерени на пода.
В Хеликон вечерта беше уютно и топло, и видях приятели, и говорихме за книгата „А Бог се смее“ и за целия разнообразен живот.

Нататък вече нямам снимки, но имам четирилистна детелина, опитвала съм моцарела бурата, смяла съм се много, пътували смe до София,
открила съм много интересен магазин за дървени кутии и рамки за огледала, видяла съм Радост, живяла съм радост, говорила съм си с Ваня Могилска за „Тая земя, оная земя“, 
в Гринуич сме празнували това, че Бог се смее, Мария е чудесна, разказва интересни и странни неща, непременно ще прочета и другите й книги, защото ме спечели за себе си,
а София цялата в лалета, които светеха още повече в дъжда,
никой не знаеше къде съм, а аз си рисувах картинки (пилета, котки, папагал, кон, който нищо чудно и вълк да се окаже, цветенца), Осми март,
а после ходих в телевизия, в BiT, от там ще си запомня Кармелита Тонева, която вместо Добър ден ми казва Обичам те,
и как получих добри новини, а цялата София светеше в тъмното, мокра-блестяща.
Има ли нещо чудно в това, че преди да си отида вкъщи, видях щъркел?
Изправен като удивителна, с красиви черни пера на крилата, щъркелът е моята птица, мене щъркел ме пази.
Накрая, така, открих пролетта, и не сложих табелка, пролетта не е Северен полюс, не е и Южен, тя идва и можем да въздъхнем.
Ето ме в телевизията.

http://www.bitelevision.com/poetesata-mariya-doneva-za-lyubovta-koyato-mozhem-da-otkriem-vseki-den/

Благодаря.

В Нова Загора

Тези дни си го мисля:
Ние се обграждаме със себеподобни. Понякога изглежда, че е по принуда на обстоятелствата, но не е така. Ние ги намираме. Може да се получи непринудено и естествено, може да е внезапно като чудо (чудесата рядко са постепенни), може понякога да се наложи да положим усилия, да пропътуваме километри, да направим жертви и да претърпим загуби, докато го постигнем.
И тъй – ние сме сред подобни на нас хора (животни, предмети, места също).
Алпинистите познават много алпинисти. Петокласниците се движат предимно сред петокласници. Почитателите на нощните клубове имат много познати, които посещават същите нощни клубове като тях.
Всички около мен четат книги и огромната част от тях обичат поезията.
Ако ме попита някой – кой днес чете поезия, без да се замисля, ще отговоря – ВСИЧКИ. Може някои да не четат активно, но преди са чели и им личи. Личи им.

Аз пък вчера бях в Нова Загора, в библиотеката към НЧ „Д.П.Сивков – 1870“.
Все едно винаги съм била там. Беше едно от най-хубавите ми пътувания, без нищо смущаващо, само радост и усмивки, и приятни вълнения.
Непременно ще отида пак. И всеки път, когато минавам наблизо, ще се отклонявам, за да кажа здравейте в библиотеката. Дори вече имам планирана дата – на 28 март ще бъда на ученическия театрален фестивал „Арлекин“, за да ръкопляскам на „Мигчетата“.

Ех, Нова Загора…

 

По-хубав

 

Това беше в най-лошите години. Живеехме в неуютна квартира, спяхме на пода, стената беше вечно мокра, дрехите ни стояха в чували, детето беше вечно болно, опитите да тръгне на градина – печални и неуспешни, нямахме пари даже за храна, прехранвахме се основно с каквото ни изпратят в колети, спомням си как се радвах, ако майка се е сетила да пъхне например някой сапун – сапун! няма да се чудя как да купя сапун, а почти е свършил. Дори на мен самата ми звучи като разказ на оцелял във война или под обсада, но то така си беше. И самота, безкрайна. Нямах пари за билет за трамвая (какво остава за два – за отиване и връщане), мъжът ми излизаше час по-рано, за да стигне навреме пеша на работа, а се връщаше пет часа по-късно, защото се запиваха в работата, не знам с какви пари, то за това пари винаги има. Аз не можех да отида никъде просто така, как да отида далече пеша с детето. Не можех дори да се обадя по телефона на някоя приятелка в града. Близо до нашия блок имаше телефон с жетони, но дори и да имах някой жетон, пестях си го. Обаждах се на нашите един-два пъти в месеца от пощата. Трябваше да избера дали да оставя малкия при баба му, за да си търся работа, или да караме така засега, но да съм си с него.
Та, точно в това време.
Се прибирам към квартала с трамвай 20 от някъде, сама съм. Не съм добре.
На седалката до мене един дядо вади от джоба си някаква пръчица и започва да си дялка с отварачка за консерви. Такава, извита и остричка като клюн на граблива птица отварачка. Стърготините са микроскопични. Падат и се събират върху гънките на ризата му. Гледам съвсем отблизо, сигурно затова си спомням ръцете му, а лицето не. Вика ми – лъжички правя, от клечки. Като направя шест, ще ги дам на снахата. Извади една от джоба си да ми я покаже.
– Много е хубава!
И тогава той ми я даде. Станала по-светла от другите, ще развали на снахата сервиза. Можел да ги лакира, но пък да не се загуби резбата на дръжките.
Вземи, вземи я, аз ще направя друга.
Взех лъжичката, тя се скри в шепата ми, а аз се уплаших да не я счупя, и си помислих, че животът непременно вече ще стане по-хубав, с тази лъжичка, и се усмихнах, а пък аз съм се разревала, и слязох на следващата спирка да не се излагам пред човека, и вървях 4-5 спирки до квартирата. Държах си лъжичката и си мислех, да, непременно ще стане по-хубав, с лъжичката.
Днес я намерих.
По-хубав е.

 

През 2016

 

Това, което е за пред хора:

Годината започна с пътешествията с „Тя се наслаждава на дъжда”. Попътувахме добре, дори ни хвана снежно бедствие след срещата в Плевен, незабравима работа.

Литературният клуб „Без заглавие” завърши първата си година и започна втората. Сега това е най-любимото ми време и място, с децата.

Имахме концерти с Марина, Венци и Антони, последният концерт за годината беше преди няколко дни и още не ме е напуснало чувството за щастливо спокойствие.

Написах текст за марша на Втора тунджанска механизирана бригада и на Трети март в операта го изпълниха за пръв път, страхотно вълнуващо беше.

Написах песничките за една куклена пиеса, и толкова ми хареса това занимание, че по-късно написах още една пиеса, по „Принцесата и граховото зърно”, мисля, че това е най-хубавото нещо, което написах през 2016.

Работих в Дневния център „Свети свети Козма и Дамян”. Написах драматизация по романа „Бабата-бандит” и я поставих там. Играхме пред публика, дори на второто представление аз играх ролята на Бен.

Отново имахме курс по рисуване с Тошо Стефанов, прекрасни часове. Много ми се рисува.

Уших безброй играчки.

На Яница Нешева й хрумна прелестната и великодушна идея да ме извика да водя един оперен концерт, а накрая като бис и изненада и аз пях. Никога няма да забравя репетициите и самия концерт. И концерта на Библиофония, на който мяукахме пак.

Правихме кукли с приятели в Камчия и Киселчово.

В края на годината излезе „Любовта идва”, най-хубавото за мен е, че Иво направи корицата.

И че Иво е здрав и си учи уроците, а сега в момента е във ваканция и спи в другата стая, дойде си за няколко дни. А майка и татко са при мен, огънят в печката гори, и ние сме си заедно. До преди малко говорихме с кака по телефона, сега си почиваме и после пак ще й звънна.

И знаете ли какво разбрах?

Любовта идва.

 

Репетиция за премиерата.

„Любовта идва“ ще си има голяма и тържествена премиера в София, в Перото, на 16 декември от 18 часа.
Днес направих генерална репетиция. Поканиха ме в един старчески дом на Старозагорските бани да рецитирам стихотворения.
Домът е в гората, прясно ремонтиран, с новичка дограма. На терасата – пейки. На всяка пейка по една котка, предпоследната без котка, на последната – две. Гостуват си. И аз така.
Столовата – с южно изложение. Вътре – спретнати възрастни хора. Влязох, поразкудкудяках ги, после казах стихотворения.
Само че някак не посмях да чета от „Любовта идва“, само я размахах енергично и им възложих да отговарят за нея, защото първи я виждат и ще й бъдат кръстници.
Беше много тихо, само аз говорех и говорех, а когато замълча, се чуваше пищенето на няколко слухови апарата.
Разбира се, започнах с „Тези възрастни хора се държат за ръка“, и една мила дама каза – Аааа, тези сигурно са втори брак. 
Като ти се провали първият, после на втория брак повече се гледате и повече така се държите.
Изиграх им избрани моменти от „Бабата-бандит“, изрецитирах заека.
Но от новата книга не можах, не събрах решителност.
Само за прасето и тиквата казах.
Разбраха ме.
Казаха пак да отида.
Добре.
*

Вода

Хайде да отидем някъде, където има много вода.
Вода. Да е широка и открита, плоска като равнина, по която светлината се разхожда с невероятно дългите си голи бледи крака.
Ние вече сме бледи и бели, карамелът от лятото се е разтопил и отдавна е отмит. Ние сме хладни и малко тревожни.
Хайде да отидем някъде, където водата е студена и под блясъка й прозира красив дълбок цвят. Камъните там са чисти, а пръстта – еластична.
Пръстта се забавлява с нас. Люлее тежестта ни, преценява ни колко тежим заедно и поотделно. Колко струваме – заедно и поотделно.
Хубава е пръстта. Студена.
Глинеста, влагата по нея е като глазура, капчиците влага от мъглата се докосват и се сливат, пукат се тънките им мембрани, и докато сме неподвижни, обувките, панталоните, якетата, лицата и косите ни се покриват с тънък слой вода. Ако ме целунеш, нежността ще протече между нас свободно.
Пръстите ни са бели и розови. Студени.
Заедно мълчим по-добре, отколкото поотделно. Отдъхваме.
Присъствието ти ми носи облекчение.
Денят е светъл и сив.
Ще постоим, колкото искаме.
Ще тръгнем едновременно.
Хайде да отидем някъде, където има много вода, и после да се приберем заедно.

Феички

Когато изсипахме всичките тези малки парченца и започнахме да ги разделяме в кутии (крайчетата, парченцата със странна форма, всички останали – с лицето нагоре и малко по малко – по цветове), то изглеждаше отчайващо – от къде да започне човек и кога ли ще приключи.
Камината ми топлеше гърба. Нощем лампите хвърляха отблясъци, но ние не се предадохме.
Подреждахме всеотдайно и ето – за две денонощия без малко картинката светна.
Последното парченце беше паднало на земята, и каква радост, като го намерихме!
Любимо време на любимо място, Коледа при кака 🙂