Намерение: хиляда единствени книги

Картинка

 

Преди години се оказа, че тук-там се откриват недобре отпечатани екземпляри на книгата ми „Магазин за обли камъчета“. Имаше по няколко бели страници. Какво да ги правим? Е, как какво? Взех ги и ги дописах на ръка – къде с липсващото стихотворение, къде с нещо друго, предпочитано от получателя или пък някое съвсем новичко. Колко много радост са ми донесли тези няколко книги, десетина бяха, но всяка от тях свързвам с почти любовно преживяване.

И сега, какво съм намислила за „Животните“.
Не го наричам „проект“, защото тази дума е претоварена, не искам и аз да я ангажирам.
Намислих си когато я отпечатат, може би още преди да я сглобят и залепят, да отида в Пловдив и да нарисувам по едно животинче на първите 1000 екземпляра. „Щастливи времена“ тръгна с тираж 2200; не зная колко ще е първият тираж на „Животните“, но не искам да си поставям прекалено амбициозни цели. Не съм такава. Просто… Тази книга ми е толкова лична, толкова нежно и трепетно я обичам, че ми се иска и читателят да я приеме така. Може  никога да не се срещнем лично; нека неговата книга да е лична. Аз две еднакви не мога да нарисувам. Лични и единствени хиляда.
Спрях се на котки. В книгата има разказ за едно зелено коте. Докато чаках Иво, и след раждането, и досега…. създаваш бебе, дете, живот, и това е толкова вълшебно и отговорно, че всичко те възторгва и те плаши. Това е твоето зелено коте. Ти дори не разбираш мащаба на чудото, което си създал, а то зависи от теб. Целият свят зависи от теб.

Ама си викам: а ще мога ли да нарисувам 1000? Хиляда!?
И реших.
Ще нарисувам 20 картинки с приблизително по 50 котета.
Ако успея, после ще се обадя на Божана Апостолова да я попитам дали ще се съгласи с идеята ми.
И успях. И се обадих. И се съгласи.
Мисля, че за ден-два ще успея да нарисувам котетата, по едно на книга, и да се подпиша. Когато отида, ще ви кажа, за да ме окуражавате.
Разбира се, ако някой почувства желание да притежава картинка с куп котки, аз с голяма радост ще му продам.

И нещо тайно. Нали знаете онова чувство, когато направиш нещо, почти случайно, и почувстваш как носът ти се отпушва, гърбът ти се изправя, очите ти проглеждат, умът ти се прояснява, и ти си казваш – Оппа! – и пак го правиш, а то не се изхабява, а се излъсква и свети, и…
Много е добре.
Точно това чувство.
Котките ми действат добре. Не ме изморяват, а ме лекуват, не знам от какво. При вас как е?

Книгите, които те разплакват

Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.

Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.

Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?

Тази аналогия ясно обяснява защо не можеш „просто да преодолееш скръбта“

Прочетох тази статия преди доста време и много пъти се връщах в мислите си към нея. Преведох я, колкото можах, защото мисля, че е много хубава.
Взех я от тук: https://themighty.com/2018/12/ball-box-analogy-grief/ (М.Д.)

Скръбта трудно се поддава на обяснение. Всеки скърби по различен начин и определено никой не може да ви каже как би трябвало да се чувствате. За да покаже това, Лорън Хършел споделя в Туитър аналогия, която обяснява как скръбта се променя с времето и защо избухва отново в произволни моменти. Нейната аналогия и картинките, които рисува, са споделени хиляди пъти.

Хършел рисува кутия (квадрат) с топка (кръгче) в него. От лявата страна на кутията има червен бутон.

Когато скръбта е прясна и нова – обяснява тя, – топката заема почти цялата кутия и натиска отново и отново бутона, който отключва болката. Болката е непрестанна.

С времето топката се смалява, но дори и по-малка, тя продължава да удря бутона. Може да срещнеш някого, който ти напомня за твоя любим. Може да чуеш някоя песен по радиото. Може да дойде просто от нищото.

След като прекарах изненадващо спокойна Коледа, нещо се случи в СуперСтор. Видях една дама, която ми напомни за 92-годишната ми баба, която въпреки че беше в ранен стадий на деменция, напълно осъзнаваше, че майка ми почина.
Помислих си, че трябва да споделя аналогията за топката и кутията, която моят лекар ми каза. 

В началото топката е огромна – казва Хършел в своя туит. – Не можете да помръднете кутията, без топката да удари бутона. Дори да не помръдвате, тя се търкаля сама и не спира да блъска този бутон. Не можете да го контролирате – болката никога не спира. Понякога е просто непоносимо.

Постепенно топката се смалява. Тя удря бутона по-рядко и по-рядко, но когато го удари, болката е все така силна. От една страна това е добре, защото вече можете да се справяте с живота по-лесно от ден  на ден. Но лошото е, че топката блъсва онзи бутон в произволни мигове, когато най-малко го очаквате.

За повечето хора топката никога не изчезва напълно. – казва тя в друг туит. – Тя може да удря по-малко и по-малко и да ви оставя повече време, за да се възстановите между ударите, отколкото когато е била гигантска. Това е най-доброто описание на скръбта, което съм чувала от много време насам.  

Хършел казва, че аналогията й помогнала да разбере защо продължава да скърби и да страда за баща си, който е починал преди повече от 20 години.

Заливаха ме вълни от тъга за всички неща, които пропускам да преживея заедно с него. Мислех си, че в мен има нещо сбъркано, щом продължавам да страдам заради нещо, което отдавна би трябвало да съм преодоляла и да е приключило.

След смъртта на майка й, лекарят на Хършел й обяснил тази аналогия. Това й помогнало да разбере непреодолимата скръб, която я обзела след загубата, но също и да си обясни защо продължава да се измъчва за смъртта на баща си.
Като цяло чувствата, особено тежките чувства, са трудни за описване и изразяване. – казва тя.

Хършел споделя, че според нея хората не разговарят достатъчно за смъртта, за скръбта и за тяхното отражение върху менталното здраве. Решава да сподели аналогията, защото вярва, че тя може да помогне и на други, които се борят и страдат, да постигнат яснота, да си изяснят нещата – така, както е станало с нея самата.

Може да мине доста време, докато топката във вашата кутия се смали. Не трябва да се чувствате притиснати бързо да преодолеете своята мъка. И никой няма право да ви съди затова, че страдате, независимо колко дълго може да продължи това.

 

Варна Лит, снимки от Павло

Картинка

 

На Варна Лит имаше доброволци, които помагаха за организацията на фестивала – да ни заведат до училищата, да се свържат с учителите, да ни покажат най-хубавото лице на Варна.
С мен беше Павло и аз съм много щастлива от това. Най-милият и грижовен домакин! Вчера той ми изпрати снимки от местата, на които бяхме, и аз избрах няколко от тях за блога – нали тук си събирам хубавите случки.
Благодаря, Павло!

 

Национална седмица на детската книга в „Перото“

Върнах се от Варна.
Варналит, прекрасни дни. Най-симпатичните, умни и красиви доброволци. Стари познати и нови познати. Нарине Абгарян! Ученици от различни класове и училища. Море. Много съм радостна, че имах възможност да участвам в този празник.

Днес тръгвам за София, че утре сутрин ще участвам в друго чудно събитие: Национална седмица на детската книга в НДК. Така хем ще се утеша, че пропуснах панаира на книгата, хем ще пишем стихотворения с деца и мисля, че ще си прекараме чудесно.
Прочетох внимателно програмата – бих посетила всички занимания, звучат много добре. Само не зная дали вече не е късно човек да се запише, ако все още не го е направил.

Преди 30 години…

 

Преди 30 години, плюс-минус някой ден, излезе тази книжка.
Тя си няма библиотечен номер и съдържа само 24 стихотворения, но за мен беше нещо…. страхотно нещо беше то тогава.
Представянето й беше заедно с откриването на изложба с рисунки на децата от една детска градина. Всички дечица подариха цветя на учителките си, а учителките, не знам защо, подариха всичките си цветя на мен. А пък то беше в учебен ден и ме бяха освободили от час, така че аз се върнах обратно в клас с планина от цветя, очите ми ги помнят – дълга купчина, заела целия последен чин.
Имаше много фрезии, миризмата им изпълваше стаята, а пък аз се срамувах и не можех да спра да се усмихвам.
Много неудобно.
Хареса ми.
Не зная кой е измислил заглавието „Очи за красотата”, нито кой е направил корицата и е подбрал петте линогравюри вътре. Снимката е от фотото в кино „Комсомол”.
Таньо Клисуров е направил подбора на стихотворенията, написал е щедър предговор. Като гледам тази книжка и си спомням разни неща, изпитвам само едно чувство, и то много силно:
Имам много „благодаря” за казване.
Също така малко се срамувам и доста ми е смешно.
Ето едно стихотворение от книжката (я, страниците й не са номерирани)

Лято

Небето е притворило очи.
Денят към него е протегнал длани.
Пчелите – малки пеещи звезди,
потъват в маковете като в рани.

Напряга фибри лятото към мен.
Шептят тревите – жадни и корави.
Въздишат вейките на сънен клен.
Безплътни птици тихо отминават.

На пръсти се повдига страж – ела
във утрешния ден за да надникне.
Цветя преплитат своите тела.
Оттичат се по улеите стихове.

Тоя „страж” как ме дразнеше – не можех да измисля друга дума, която да е едносрична, да е по-подходяща, но да бъде също толкова бодлива. Страж е една от най-иглолистните думи, които знам и до ден-днешен.

И така де. Какво искам да кажа? Имам нещо като юбилей.