И повече от небето

Изображение

 

Вярно, че напоследък не пиша тук. Аз и не говоря, с тази ангина, дето ми трови живота от известно време. Може пък да пропиша. Имам някои започнати неща.
В момента повече гледам, даже не е сигурно дали мисля. Каквото си искам, това гледам. Каквото си обичам.

Най-важното

 

Вчера забелязах нещо, което съм виждала и преди много пъти, но сега го осъзнах.

Имаше голям и тържествен концерт на всички деца, които се занимават с различни дейности в ЦПРЛ. Много деца. Мажоретки, народни танци, латино, вокални групи, инструментални школи.

Ние с Биляна от Кукления театър водехме концерта, затова през цялото време бях на сцената или зад кулисите и наблюдавах.

Ръководителите стоят в тъмното и се вълнуват, но вече няма време и възможност за съвети и в секундите преди излизането на сцена казват единствено и само най-важното. И по време на изпълнението не спират да го прошепват и подвикват.

Усмивка! Усмивка! УСМИВКА!

С усмивка стават още по-хубави. Може да са изтощени от три часа репетиция. Може да са насред най-трудното упражнение или най-сложната стъпка. Може току-що да са направили грешка.

УСМИВКА.

Мария беше в Малмьо и летя.

 

Не зная дали ще ме разберете, но не ми се иска да кажа „Благодаря”. Както не ми се искаше да казвам и „Довиждане”.
Като кажа тези благи думи, то ще е точка и ето, пътуването ще свърши официално, а аз не съм готова. Усещането не е като да съм се вкопчила в ръка, която държи моята ръка. По-скоро е все едно съм стъпила върху дланта на великан и ми е добре, не е страшно.
А на мен не ми се ходеше в Швеция! Защото първо трябваше САМА
САМА
ДА ЛЕТЯ
СЪС САМОЛЕТ
И МОЖЕШЕ!!!
ДА СЕ ИЗГУБЯ.
Може да е глупаво и смешно, и дори онези бебенца, които плачеха и си гукаха и спяха в самолета биха ми се смели (те са смели, защото са опитни), но на мене ми беше за първи път и на летището в София се разревах и викам – няма да отида.
Обаче отидох, защото умът ми разбираше каква съм смешка, а на летището в Копенхаген, когато Виолета ме намери, вече бях така:

Освен това Виолета се погрижи за всичко. Беше ми запазила места до прозореца в самолета и в двете посоки, за да се радвам. Показа ми как точно ще намеря пътя на връщане. Беше ангелски търпелива, но не скучно-ангелски, а весело и интересно-ангелски. Още с идването и в чест на бъдещата ми книга тя ме постави на розова диета от сьомга и розе. Щастливи времена! Аз и на нея не й казвах „Благодаря” всеки път, когато ми идваше да го кажа, защото разговорите ни биха били изключително монотонни, а и никак не бих искала да я изнервям, видно е защо:

Не бих могла да си представя, че на света има толкова чисти, подредени, живеещи с природата, устремени към уют и красота градове. Знам, че моите думи нищо няма да покажат, а снимките ме омаломощават допълнително. Мисля, че ще се наложи да ги групирам в още няколко поста, сега ще сложа произволно няколко…

Не искам да изпадам в някакво превъзнасяне. Всъщност шведите са доста изостанали. В момента им цъфтят люляците и акациите, и рапицата, дори черешите им сега доцъфтяват, докато нашите свършиха тази работа ехее откога.
Или пък онова с путките! Общината в Истад възложила на една авангардна художничка да изрисува две стени (едната от които е на училище), и жената направила красиви цветни стенописи, изобразяващи артистично, пъстроцветно и категорично… това. Това де. Изостанал народ. Нашите съседки, бледолики дами на почтена възраст, сестри, не използват тоалетната си, защото е неекологично и неикономично толкова вода от казанчето да се хаби само за едното пишкане, затова си вършат работата на терасата и плискат всичко навън. Чисто и просто, ама много просто. И образователно. (NB Да предупредя Иво като се върне,  като излиза на терасата на стаята си да не поглежда наляво!)

Срещата с българската общност, конкретният повод за пътуването ми, беше… (сега изпадам в мечтателност). Счупих казанлъшкия рекорд за дълга среща и доста надвишихме двата часа.
Аз не знам и не разбирам защо те направиха всичко това за мен. Вие може да летите и да пътувате навсякъде редовно, но за мен това беше огромна крачка, нещо невъобразимо и чест, и радост.
Мисля, че го направиха не за мен лично, а за стихотворенията.
Момичета, в момента ям кокосова сладка, кафето е на котлона, и мисля за вас толкова усмихнато, че и вие сигурно се усмихвате. Благодаря!

Видях още библиотеката в Малмьо (ще сложа снимки отделно), и много птици, и прозорци с бели лампи на первазите, и море, от мисълта за което усещам солена тръпка под езика и ми се доплаква, защото искам там, и още птици, също така зайче в парка, камъните на Але (отделен пост със снимки), и институт, в който се грижат за вдъхновението на учителите. Видях да ремонтират сгради, но за да е безопасно, чисто и хубаво, целите им фасади бяха покрити с платно, върху което е отпечатана фасадата, такава, каквато е в неремотно време. Видях…
Видях една гальовна южна Швеция, мъничко парченце от нея, без капка дъжд, само с малко вятър за разкош. Съвсем не приличаше на Швеция от „Бьорнстад” и „Ние срещу всички” (ох, и за нея искам да пиша тия дни), в която животът е труден, но такъв трябва да бъде. Видях хубав живот и
Не ми се приказва повече.

БЛАГОДАРЯ.

Смайващ ден

Изображение

 

През този ден се случиха толкова много ярки неща в бърза последователност, че впечатленията ми се надвикват. Така че снимките може да са размазани, но са точни – имам чувство, че не съм спирала да тичам, и през цялото време падах в прегръдките на хора, с които не ми се иска да се разделям.

Премиера на фестивал, подаръци, пътна полиция, цветя от деца, от възрастни и от самата природа, разноцветни ямболски рози и рисувани стихотворения, рожден ден и три изложби за един ден
А това ненаситно сърце не спира да вика – искам още.

 

Снимки от Казанлък + защото съм разсеяна…

Казанлък, още се усмихвам.
Удивително е, чудно-видимо и ясно.
Където крещят на децата, и децата крещят.
Сто деца, които едва се сдържат да не се разкрещят, дори и да успеят да се сдържат – това предизвиква главоболие. Вижда се и се усеща. Смисълът панически си събира багажа и скача през прозореца, за да се спаси, а аз се питам – как попаднах тук и защо говоря тези безсмислени неща, и изобщо какво правя с живота си…
А на друго място на децата им се говори благо и спокойно. И ето ти сто деца, които са мили и любопитни, не се притесняват да разговарят и да задават въпроси, усмихнати са. Идват да ми кажат нещо, но се засрамват и вместо това ме гушват, а може ли автограф, не си тръгват, смисълът и той.
Имам снимки, взех ги от ТУК.
А на трето място, бях на среща на „Искра“ 4 и видях верни приятели, малко си поревах, повечко се посмяхме.
Обичам.

 

Щях да казвам следното:
Надписах една книга погрешно. Училището се казва ОУ „Свети Паисий Хилендарски“, пък аз взех, че написах:

На читателите на библиотеката при СУ „Свети Климент Охридски“ с пожелание да бъдат весели, здрави и много щастливи!

Сега търся училище СУ „Свети Климент Охридски“, за да му изпратя един брой от „Патилата на метлата“ – тя си го избра, няма да й троша хатъра.
Някой?

Послепис:
Книгата си намери училище, в понеделник ще я изпратя! 🙂

За тази вечер в Казанлък

Изображение

Пристигнах в града уморена като куче. Спах по целия път в Гижо, чудната жълта кола на Гинка Ангелова. През сън чувах как със Савина Кулова си говорят за опера. В музея на Чудомир. Едно от най-специалните места, на които съм имала възможност да бъда. Залата затоплена, в коридора ледено студено, на двора – топла пролет. Репетиция. Изложба на Мара Чорбаджийска, влюбих се.
Мъничка разходка сама. Всички лица – ведри и смътно познати. Има Общински цветен пазар. Всички улици като цветен пазар. Нито едно цъфнало дърво, но през цялото време – силно чувство, че дърветата ме следят с присмехулен поглед и ми кроят шапка, просто решават в кой момент да цъфнат всичките едновременно.
Половин час преди концерта – публика. Приятели. Женя, Румен, Дора, Диана, Давид, Катя, Иван, всички. Категорично познавам поне половината от хората, макар че не мога навреме да се сетя за имената. Има микрофон, няма микрофон. Хоп, има. Веселин Стоянов. Музика.
Пак съм уморена като куче, но сърцето ми е топло и пълно с хубаво.
Всичко, което намерих във фотоапарата си, където ме има, е благодарение на Диди Рамналиева.

Нова година едно време

Празниците са ми най-тъжните дни, а Нова година ги бие всичките по тъга, защото се стои до 12, а и след 12 – до още по-късно, зависи кой колкото тъга може да носи.
Когато бях детенце, това бе денят, в който се събирахме, идваха роднините ни от Чадър могила – никога повече не сме се събирали толкова много хора у дома.
Цял ден готвене, нафтовата печка бумтеше още от сутринта, събуждах се и я чувах от леглото си – от кухнята се влизаше в детската ни стая.
Баба ми – аз й виках майка Мими – правеше тиквеник, баница с късмети, кюфтета,наденички, баклава, маслена торта, всичко! Събирахме се няколко деца – кака, братовчедите.
Играчките за елхата стояха в един кашон, увити в памук и в станиолено-хартиени гирлянди, по които си личаха следи от някогашно подпалване на елхата – затова имаше и свещички, но те не се палеха. Никога вече. И няколко големи шишарки от една почивка в Костенец, на която бяхме ходили преди години. (Ето тук има снимки на някои от играчките: https://mdoneva.com/2015/12/05/nostalgichnakoleda/)
Гледахме черно-бяла телевизия. Майка и татко се преобличаха като цигани и танцуваха. Червеното дайре още е някъде тук.
Татко наливаше вино от нашето лозе. Изразът е „Ще пусна една бокара”, значи „Ще сипя една кана.” Виното, пуснато на свобода, развеселяваше всички, които пиеха, майка и татко не са пили никога, ние също, нали сме деца.
Спомням си миризмата на елха, на гости, които влизат у нас със студени дрехи, шаренето между кухнята и хола с пълни чинии в едната посока и празни – в другата.
Ние махахме чергата от коридора и се пързаляхме по гладката мозайка по чорапи.
После идваше Новата година и часовникът биеше.
Гледахме речта по телевизията и после пускаха химна, нали? И черно-бяла заря. И онова хоро.
Сурвакахме и ни даваха левчета. Гледахме зарята в студа на терасата, палехме бенгалски огън и го хвърляхме долу. Веднъж всички се прибраха, а аз останах навън, беше много, много тихо, снегът беше черен, но блещукаше, небето беше черно, но светеше. Толкова се вълнувах, че се разплаках.
Съседите идваха у нас и ние ходехме у тях след 12 часа, наливаха вино и се поздравяваха, дори в най-ранните години играеха хоро пред блока, боже, какво време е било.
Преяли до последно, избирахме по едно парче от баницата, да си видим късметите, но никой нямаше сили да го изяде и парчетата оставаха в тавата за утре, разровени и малко понахапани. Но пък на баклавата никой не прощаваше – колко дни сме я обикаляли като гладни вълци, а баба ми увиваше тавата с вестник и я криеше я върху гардероба, я под леглото – поне два-три дни по-рано, да си попие сока. Така че нямаше прошка за баклавата, неее!
Рядко гостите оставаха да спят у нас, те си тръгваха, ние с последни сили раздигахме, майка и майка Мими с голяма гордост не пропускаха да кажат, че никой не си ляга, преди да е разтребено и чиниите да са измити, „като станеш на другата сутрин, да ти е приятно”.

Играчките от Съветския съюз още са в онзи кашон, но от години не съм ги вадила, прекалено крехки са чайничето, прожекторите, жълъдчето… по-добре да си стоят на сигурно място. Не ни идват гости.
Майка Мими я няма, дядо Христо го няма, колко много близки си отидоха. Съседите едва ли ще дойдат да се поздравим. Вече не сурвакаме ние, нас ни сурвакат… ако има кой.
Ако съм с майка и татко, кака ми я няма. Ако съм при нея, мене ме няма вкъщи. Нова година отдавна вече се посреща не с бенгалски огън, а с телефон в ръката, да се чуем.
И пак е най-хубавият празник. И много лесно се разплаквам. Честита Нова година.