Кукли в Труд!

 

След дълго планиране и мечтаене и кроене на весели планове, най-накрая със Светла от Труд си сбъднахме желанието и си направихме работилничка за кукли оня ден.
Променихме съдбата на 24 чорапа и съм сигурна, че за добро.
Едно детенце вижте какво казало: „Много ми хареса тази среща. Научихме нещо ново, което можем да правим и в къщи. Можем да зарадваме близък като сами му направим подарък. Вълшебно е! С Мария ми беше много весело, защото прекарахме няколко часа, без да докоснем телефоните.“

За вас не знам, аз утре ще правя пингвини в Пето основно училище в Стара Загора.

За втори път в Асеновград

Имам приятели там.
Такива, които идват да ме видят, а аз искам да се затичам и да ги посрещна на вратата, за да ги прегърна.
Имам и снимки, благодарение на Асен Узунов и неговия внимателен и добронамерен поглед през обектива.
И Гери, Гери от Жанет 45, с нея тръгвам и за накрай света.
Благодаря!

И аз съм била в четвърти клас.

 

По-точно – в 4б, при госпожа Стела Иванова.
То стана така: тя ми писа и ме покани. Това е допълнителен благоприятен страничен и много желан ефект от „Писател назаем“ – тръгнах за Димитровград, за ПМГ „Иван Вазов“, но кривнах от пътя и първо ме приеха в СОУ „Любен Каравелов“.
Вие не можете да си представите какви умни и красиви деца и госпожи има в тези училища. Топли, сладки, пълноценни часове.
Където бях, искам пак да бъда. Където съм ходила, искам пак да отида. Аз съм щастлив човек.

 

Снимките са от страницата на госпожата

 

Имах премиера в моя град

Изображение

 

Това ми беше най-веселата и обичлива премиера.
На приятелско място в „Приятели“, с вниманието и грижата на „Родина“. (Тия кавички са просто за украса. Няма кавички.)
Любимият ми хор Библиофония ме срази с песен на уста, след която всички присъстващи завинаги станаха библиофонофили като мен.
Краси Лекова прочете думи за книгата, истинско любовно писмо.
Ани направи снимки, и защото тя е толкова усмихната, на нейните снимки всички са хубави.
Показвам:

Благодаря!

Етрополе

Изображение

 

Случвало ли ви се е изведнъж да ви сполети съзнанието за пълното безсмислие на всичко? Чантата ми тежи, рейсът тръгва не от Централна автогара, а от автогара Подуяне, а дъждът става все по-остър и заядлив, и като тръгнах най-после, мъглата се сгъсти, микробусът беше като мъглорин, дълбаеше си тунел и си прокопаваше път, а мъглата се трупаше встрани и вече нищичко не се виждаше.
И аз сега къде отивам. Кажи го, 350 километра от СтЗ до Етрополе, и още толкова назад, и за какво – да говоря.
И като не виждаш нито смисъл, нито всичко останало…

 

 

Аз не знаех, че в Етрополе са ме поканили две страхотни дами, две учителки, Цветана Димитрова и Петя Георгиева, да вляза в час при техните ученици.
Честно, хора, не знам какво се случи. На втората минута се почувствах като у дома си. Да отидем тук, там, там, да хапнем, да видим манастира, да ти покажем водопада…
Не ми се е случвало така да се почувствам на място. Не знам защо точно аз получих този подарък, да бъда тези два дни в Етрополе. За мен беше нещо прекрасно.
Имахме три учебни часа в училище „Христо Ясенов“ – в 12 и 10 клас. Дали успях да предам на децата чувството? Дали ме разбраха? Защо да не ме разберат… освен аз да не съм успяла. И колегите в училище бяха страхотни. И кабинетът по рисуване (искам и аз да уча тамм)
И ето ме, прибрах се с леко сърце, с пълно, щастливо сърце.
Гледам си снимките… Каквото съм хванала, това.

 

 

Ето няколко снимки от класната стая ТУК. Имайте предвид, че това е етрополската ми коса – този ефект се постига с варовита етрополска вода и квадратен хотелски сапун.

Пак ще отида.

Послепис (с подскачане и тананикане): Децата ме харесват, децата ме харесват :)))
http://www.hristo-yassenov.com/v1/index.php/bulgaria/2016-10-10-19-37-48/210-2017-11-17-22-39-24.html

 

Мария пише рекламни съобщения

 

Ако трябва да бъда съвсем откровена (а то не трябва), често щях да водя такива разговори:
– Здравей! Какво правиш?
– Ами какво – чета и не харесвам книги.
А също и:
– Здравей! Какво правиш?
– Трупам книги вкъщи и не ги чета.

Любовта и харесването не винаги вървят заедно. Обичаме дразнещи хора и харесваме неща, от които малко или много ни е срам. Човешко е.
Аз поне гъмжа от долни страсти. Ето това с притежаването на книги например.
Откакто Иво е студент, спрях да харча пари за удоволствия. Не си купувам пръстенчета и гривнички. Една жена ме спира преди време на улицата и ми вика: „Защо не се отбивате вече при нас в магазина? Откакто не идвате, няма кой да прегръща стоката.” И аз стоя, взирам се в нея и се чудя какво ли продава… Дрехи? Плюшени играчки? Одеяла? Скъпи обувки? Всичко може да е.
Но аз съм аскет. Аз съм човек с железен дух и стоманена воля.
Аз не харча пари за глезотии. Не и не!

Обаче за книги… Те не са каприз, те са необходимост.
Хубаво е да се имат книги.
Лошо е да не ги четеш.
Но и по-лошо има – ти да ги четеш, а те да не стават за четене.
И това се случва.

Затова попадна ли на книга, която ми харесва и ме трогва и ме очарова и ме въвлича в себе си, а после, след като изляза от нея, тя остава с мен, в ума ми, попадна ли на щедра книга, която ми подарява и знания, и преживявания
Как да не споделя?!?
Как да не подскачам, как да не пея песни за нея, как да не я тикам в ръцете на хората, които харесвам?

Какво печеля от това? Какво мислите, че искам, когато се радвам на някоя книга?

Аз губя от книгите – губя време, губя сън, губя пространство, губя пари. Все работи, дето ги нямам много-много. Ама на, страст.

Имам приятели, които пишат книги. Ние можем да си говорим лично, така че обикновено точно за тях се случва нищо да не напиша и да не кажа публично.

Понякога приятели ми подаряват книгите, които са написали (ако не съм смогнала преди това аз да си ги купя – щом са ми приятели, значи ценя труда им, независимо дали става дума за книги, круши или да речем, автомобили. Не е нужно да ми ги подаряват.)

Уви, приятелите ми не произвеждат автомобили. (Но ако някой произвежда и има в повече…) (Бе не ти ща колата, аз не мога да карам.) (Но благодаря де.)

Пак се отплеснах. Искам да кажа, че не, не пиша реклами. Аз споделям. Не рекламирам. Каквото напиша, излиза само блога ми и във фейсбук. Само когато искам и ако искам.
Ако някой се дразни от това… Сега, като се замисля, дори ще ми бъде още по-приятно.