„Книга за първолаците“

Картинка

Имам нова книга – „Книга за първолаците“.
Тя е специално издание за дечицата от Стара Загора, които на 15 септември ще тръгнат на училище.
Включих стихотворения за куче, коте, буболечка, песъчинка, скъсан чорап, за едно мъничко чудовище и за едно мъничко дете, което обича книгите.
Това – добре.
Но знаете ли кое е прекрасното?
Че художничката Елица Сърбинова направи най-хубавите рисунки на света!

Книгата наистина е подарък специално за нашите първолаци. Тя няма корична цена, не се продава никъде. Аз имам няколко бройки, които вече почти съм подарила.
Но пък сме намислили да допълня книгата с още стихотворения, Елица да нарисува още картинки и да направим второ, допълнено издание, което вече ще може да се намери по книжарниците.

Щракнах няколко снимки, ето.

Ура!

Поклонение

Според крачкомера от първи юни до сега съм извървяла 241 километра. Средно крачките ми са 11 986 на ден.
Сега прочетох, че Ел Камино е 800 километра; за преминат се счита, ако минеш поне 100 километра пеша или поне 200 на кон.
Разбира се, поклонението не е само да вървиш.
Поклонението включва да се съсредоточиш върху това, което е истински ценно и важно, да не пестиш време и физически сили, да бъдеш отдаден, по пътя си да виждаш нови неща, да помагаш на хората и да търсиш помощ, когато имаш нужда, да си благодарен за храната, за водата, за безопасното място, на което си имал щастието да пренощуваш. И може би накрая на дистанцията да усетиш не само умора, но и чиста радост, удовлетворение, да се почувстваш по-силен от преди, да получиш надежда, че нещо ти е простено, да бъдеш възнаграден някак, от някого.
Има неща, които ме задържат в Стара Загора. Не мога да пътувам (копнея). Всеки ден отивам на работа, до магазина, до болницата, до Аязмото, на разходка до стадиона с майка и татко. Не правя нищо необикновено. Понякога имам чувство, че всичко ми тежи, даже и въздухът, чак ме болят раменете и ключиците.
На терасата посадихме няколко корена домати и краставици, те растат, вече имаме няколко доматчета колкото грахчета.
Започнах да шия мишки, искам да ги подаря на едни хора.
Преведох нещо, написах нещо. Слушах много хубава музика.
Гледам, вървяла съм средно по два часа на ден. Търпеливо и естествено, не е нещо особено, но колко хубаво, че мога, моето всекидневно поклонение, моят извънредно мъничък хаджилък.
Не прилича на Камино, но все пак малко е. На кой колкото му е по силите.

High Bet Casino Slots

Все съм си мислела, че „искам да правя компютърни игри и да си цъкам на компа по цял ден“ е новото „искам да стана космонавт“.
Мислех си така буквално до преди няколко месеца, и продължих да си го мисля, но потайно и подмолно до преди три часа.
Иво каза, че с един приятел ще правят игричка… и после като го питам какво прави, все ми казваше „рисувам детелинки“… или пък ми пращаше картинки с димящи искрящи колби… и буци прозрачен зелен лед с черепи вътре… и „гледаме за бъгове“…
И днес какво?
– Майко, от преди 8 минути синът ти е на пазара.
На пазара на труда? На пазара на любовта? На Женския пазар?
Играта им е в Google Play!!!
– Душо моя, дай да сложим при мене някой банер-манер, нещо?
– Не бе, маме, това си е твоето блогче, хората влизат там, за да четат стихотворения, не ти трябват банери.
Но аз имам нужда да се похваля!
Синът ми е космонавт!
Искам да кажа, синът ми е нарисувал цяла игра! Съвсем истинска. Аз лично си я свалих и цъках от 1 следобед до сега.
Минавам само да се похваля и пак ще въртя ротативки, докато напълно си профукам последните години от младостта.

Приказка за Соня

Току-що прочетох, че Соня Несторова си е отишла.
Беше привилегия тя да ти бъде редактор.
Не мога да повярвам.
Първата книга, която правихме заедно, беше „Има страшно“, значи от 2004 си пишем и
Соня пуши в кафенето до пазара
Соня тайно ми мушва в чантата няколко от моите стихосбирки.
Соня ми изпраща да прочета нейните стихотворения и после ми пише – чаках отговора ти както новобранец чака писмо от гаджето си
Соня в Стара Загора
Соня, която успява да ме убеди да променя дума в стихотворение, без изобщо да ме убеждава
Казва ми добри новини
Окуражава ме
И
Години наред й пишех стихотворения за рождения и за имения ден
Само нея исках за редактор, но тя беше много заета
Соня, която казва: „Любов, която свършва, никога не е започвала.“
Последно се чухме на рождения ми ден, като ми се обади
И още, Соня беше и редактор – София Несторова, и коректор – София Желева. И трите ги няма вече.
Що за Пловдив ще е това, без Соня Несторова?
Никога няма да те забравя, Соня.

Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,

всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,

всеки писал, всеки трил,
всеки подчертавал,
всеки след това решил
и на Соня давал

думи да чете-чете,
и очаквал даже
тя да прецени, че те
умни са, той – важен.

Да, обаче този ден
Соня си решила –
стига работа за мен!
Тя се поизмила,

палнала цигари (пет),
кипнала кафето,
гмурнала се в интернет,
казала си – ето,

значи може и така,
ще се излежавам!
Няма да се облека,
няма хич да ставам.

А над Пловдив втори ден
хладен дъжд се леел.
Мокър, въздухът смутен
зъзнел и сивеел.

Граждани на тъгъдък
тичали по срещи.
Хайде! Стига! Спешно! Млък!
А пък – чудно нещо –

само Соня, в своя дом
като таен остров,
си стояла мълчешком,
радвала се просто,

скрита, тайна, като в сън,
като във магия,
всички ядове – навън,
не на нея тия.

Можело изобщо значи,
да не се тревожи,
значи, имало е начин,
значи все пак може.

… После звънна телефон.
Соня се събуди.
Сряда. Работа цял тон.
Време да се труди.

Ала изход съществува:
в сън или с магия,
Соня тайно ще отплува
с лодка от хартия.

Чудо на терасата

Картинка

Всеки ден я наблюдавам и видях как от малка твърда пъпка се превърна в огромна оранжеворозова прелест. Цветът става все по-голям и светъл и ненагледен.
Тази роза цъфти до много късна есен и когато дойде първият силен студ, остава, както той я е заварил. Последните цветове стоят с месеци, без да доразцъфтят и без да увяхнат, като восъчни.
Но има много време до тогава.
Сега празнуваме Цвят Първи.

 

Светлина в тунела

Толкова ми беше мъчно, че тази година може да не видя рапицата…
Но аз живея в Стара Загора!
С правите улици, с далечния хоризонт.
От горе, от „Жельо Диманов“ (не й знам новото име) видях чак извън града рапицата как свети ❤

Личен Маратон на четенето 2020

Направих маратон!
22 дни всеки ден по едно и също време четох на живо текстове, които обичам.
Беше ми много приятно и ще ми липсва, но свърши.
През това време се случиха и други неща, някои весели, други не, но следобедното четене ми подреждаше деня, мислих и планирах, сменях тениски, сменях стаи, картини и осветления, беше ми любимата игра.

Междувременно заедно с мен тичаха, гледайки, приятели от близо и далеч. Получих много окуражаващи и ободряващи съобщения, писъмца и видеа.
Вие сте чудесни ❤

Ето ги тук изредени четенките. Където не е написано име на автор или на преводач – аз съм била.
Беше хубаво, благодаря!

 

2 април, „Какво каза калинката” от Джулия Доналдсън

3 април, „Охлювът и китът” от Джулия Доналдсън

4 април, „Мишките отиват на опера”, поема

5 април, „Заекът и неговата мечта”, поема

6 април, „Зог” от Джулия Доналдсън

7 април, „Златен ден”

8 април, „Патилата на метлата” от Джулия Доналдсън

9 април, „Кучето детектив” от Джулия Доналдсън

10 април, „Грузулак” от Джулия Доналдсън, превод: Манол Пейков и Паулина Бенатова

11 април, „Седрик” от Туве Янсон, превод: Теодора Джебарова

12 април, приказки от Маргарит Минков

13 април, „Балада за Ромео и Жулиета” от Христо Фотев

14 април, „Съчко” от Джулия Доналдсън

15 април, „Къде е мама” от Джулия Доналдсън

16 април, „Капитан Ципура”, поема

17 април, „Щедрото дърво” от Шел Силвърстийн, превод: Александър Шурбанов

18 април, „На прощаване” от Христо Ботев

19 април, „Тавански спомен” от Валери Петров

20 април, откъси от „Тортила флет” от Джон Стайнбек, превод: Цветан Стоянов

21 април, „Разбойникът плъх” от Джулия Доналдсън

22 април, „Грозната петорка” от Джулия Доналдсън

23 април, „Писмото на мравката”, поема

Честит рожден ден, блогче!

Картинка

Вече 10 години тук е личната ми градина, в която копая.
Ан и Йовко ме накараха да си направя блога и до ден днешен ми помагат, когато ми се появят някакви затруднения около него.
Доста време, 3653 дни, с три високосни години в това число.

Всеки ден мисля за блога, подреждам си тук разни неща. Трупам си съкровища.
И се срещаме!

Благодаря!

 

Пред болницата

Тя като придружител стига само до там.
– Искам нещо да питам! – Не, нататък е сам.

И затварят вратата от стъкло и от лед.
Не поглежда назад той. Тя ще чака отпред.

Коридорът завива и го скрива съвсем.
Той на лошо отива. Той отива на зле.

Пред вратата залостена тя така се е свила,
все едно няма кости, няма никаква сила.

Най-накрая си дава воля, без да се крие,
и в сълзи се задавя, ужаса да отмие.

Нека цял свят да гледа, само той да не види.
Такъв болен и бледен, от дете е по-свиден.

Тя скимти, но не бяга, като куче бездомно.
Плътен облак пристяга в бинт небето огромно.

Щом сега го приемат, те ще го излекуват.
Само да е навреме. Само да презимуват.

Тя си шепне беззвучно с устни тънки и сини.
Дано чудо се случи и да им се размине.

 

 

„Джазът пее на български“ точно на 10 години днес

Десет години!
Щяхме да направим концерт в началото на април, но има една лека вероятност да се отложи.
Здраве да е.
Това е плакатът за първия ни концерт, точно преди началото му се видяхме за пръв път на живо с Марина и с Антони. Венци го познавах от преди.

 

Биография

Един кротък микроб
си живеел нетрайно.
На красивото роб,
обитавал той тайно
едно скрито местенце
(няма да го издам!)
от земята парченце
владеел си сам,
оградил си градинка
със тичинки от цвят,
хапвал, акал и спинкал
в своя мъничък свят,
нито паразитирал,
нито пречел със нещо,
през деня медитирал,
нощем пишел на свещи,
съчинявал поеми
и на глас ги четял,
всичко правел навреме,
бил добричък и бял,
той изобщо не пречел
и в живота си къс
скришом мислел, че вече
е посочен със пръст,
че се справя прилично,
че е спец, първенец,
шампион и отличник,
малко нещо светец,
че назаем заема
слънчева светлина,
че използва от времето
милимунда една,
но така я използва,
че я пълни със смисъл,
има някаква полза
от каквото е писал,
и какво пък, че никой
няма да го чете,
ей така все си викал,
не роптаел въобще.
Този малък микробец,
който скромно живял,
благороден, беззлобен,
той баланса крепял,
на земята голяма
бил трошичка от лего.
Даже вече го няма.
Но да пием за него.

Празници с удължено освобождаване

Картинка

 

Ани ми писа миналата седмица, че неочаквано е получила коледната ми картичка. Стояла си в пощенската кутия и посрещала-изпращала рекламни листовки като Йоан Кръстител.
Аз пък получих вчера мартеничката от Павел и пожелания, точно каквито искам.
А днес дойде Трети март. По-точно аз отидох до офиса на куриерите да си взема три любими и желани книги на цената само на една от тях, нали Сиела направиха 50% намаление на празника.
Докато прочета и трите книги, все ще ми е Трети март.
Пийте си витамините, мийте си ръцете и слушайте Ела.

Мартеничките тази година

 

Тази година душа не ми остана за мартенички.
Изобщо съм спряла шиенето, то иска освен мерак, време и материали – и душа, а пък моята се е бронирала и е събрала всичките си сили, за да премине през този период.
Цяла зима.
Цяла зима плюс един ден, 29 февруари.
Откривам, че в тежки моменти дори когато някой се обажда да покаже съчувствие, дори и това натрупва допълнителна тежест. Те се обаждат и те дърпат към себе си, протягат ти ръка и сърце и трябва да им отговориш със същото, да се свържеш с тях, за да приемеш даровете им – и значи, да разпукаш бронята си. А тя ти трябва, рано е да тръгнеш без нея, ръцете ти трябват, за да носиш теглото си, не да се здрависваш или да придърпваш парчета от ризница по себе си.
Срам за мен – джанката до блока цъфнала, а аз не слязох да я видя, направих снимка отдалеч, от терасата, със 72 пъти увеличение. Тази пролет ми е такава:

 

Така че купих много хубави мартенички, няколко най-обикновени, няколко керамични котета и едно пиле, и няколко най-яркоцветни вълнени, дето ги прави съпругата на Къци от театъра, светло му небе.
Аз направих една мишка с червено-бял пуловер, сетих се, че тези цветове вече не са коледни, а мартенски, и извадих от зимния запас. Довечера ще я подаря. Отчетох се.

 

Оня ден цял следобед отговарях на неприличните въпроси на Татяна Чохаджиева за едно интервю за Муза БГ. Пита ме едни такива неща като чувствам ли се призната като поетеса, изкушавам ли се да пиша неща, с които да се харесам на повече хора, неудобно да ти стане. Но ние се видяхме с нея неотдавна и все ми беше пред очите; докато отговарях, се чувствах, все едно още си бъбрим и все се опитвах да я изненадам или да я разсмея, мисля, че стана хубаво интервю, дълго такова. Много добре си прекарах, отговаряйки на тези въпроси. Когато го публикува, ще изкудкудякам уведомително.

 

Очаквам от утре животът да се обърне към добро. Нали знаете, тик-так, тананика капчука, любовта ще е тука след 15 минути, тия неща. В новия брой на Тоест Нева Мичева е написала чудно писмо, точно като за моя живот.
А в една подивяла саксия на терасата цъфнало цветенце.