През 2018

„Щастливи времена” е новата ми книга. Важна е за мен, много. Най-обикновени стихотворения, повечето от тях – римувани, повечето за любов. Като всичките ми книги досега, но по-различна. Поне аз я усещам оголена до безпомощност, храбра до пълна беззащитност и толкова тъжна, че чак ме плаши. За да излезе в този вид, ми помогнаха приятели, колеги и читатели, които не познавам, но те присъстват ярко и плътно в моя живот.

Годината 2018 беше точно такава, каквато е и книгата.

Започна с едни птичета, които измислих през януари и направих десетки от тях. Завършва предимно с мишки. Шест месеца от тази година ших всеки ден часове наред. През останалото време нямах очила и не можех. Пък и шиенето е за студеното време, пълни ти ръцете с топлина и очите с цветове, и сърцето с радост.

Пролетта ме смаза, лятото ме излекува.

Работих с Театрална група „ВИЖ” към Съюза на слепите в България. Кольо, Илчо, Дина Желева, Стоян, Ваня, Силвия и Митко, много емоционални репетиции, различни трудности, но пък същата страст и желание за театър и за общуване. Направихме чудесни „Червени рози”.

С литературния клуб „Без заглавие” продължихме да се събираме всеки вторник от 19 часа (и вратите ни са отворени за още нови хора в ученическа възраст). През пролетта излезе сборникът със стихотворения и разкази „Вълшебният вторник”. Единственият ми задължителен ангажимент с определено време е вторник от 19 до 21, с това съобразявам всякакви пътувания, работи и почивки. Много държа на това.

Пътувания. Пътувания! Стихотворенията ме заведоха през 2018 година (сега ще изброявам не по ред) в София, Пловдив, Панагюрище, Стара Загора, Малмьо, Троян, Попово, Свищов, Варна, Бургас, Русе, Ямбол, Казанлък, Благоевград, Нова Загора… Обожавам. Бих искала да си изкарвам хляба, като казвам стихотворения пред хората. Искам да виждам лицата им. Просто искам да съм там. На повечето места, където бях, има при кого да се върна. И не стига, че има при кого, ами и искам!
Много искам.
Швеция. Два пъти Швеция. Първо бях в Малмьо на среща с българската общност там. После цял август прекарах в Стрьомстад. Мисля, че там се върнах към живота (извинете за силните думи, слаби са.) Не зная дали мога да кажа хем ясно, хем кратко какво беше това. Първо, че се осмелих да тръгна. Летях със самолет. Изпуснах самолет. Смених рейс и влак. Изпуснах влак. Живях в Швеция с грузинци. Делих дом с моята Дали и нейната бохемска рокля, Дали, която излезе в бурята, за да изглади дрехите си в стаята за гладене и вървеше през двора, залитайки с гордо изправена глава, и която, като грузинска жена, не толерира хора, отказващи да ядат. И ни заведе в Норвегия за ден. И още – прекарах няколко дни от сутринта до вечерта по бикини и зимно яке на брега на фиорда. И с чувство за пълна безопасност бродих през гората.
Не, не.
Ще започна от другаде.
От къртичи гъз. До Орлово око.
Имам дете. Син. Дете-чудо. Покрай него пък какви неща видях, научих и преживях! Заведе ме в три пещери! Между лазенето в калта на Лепеница и легендите от Дяволското гърло аз, дебелогъзата старозагорска леличка, се спуснах по въжен тролей. Просто за да му се харесам, разбирате ли? Това беше голям урок. Споделям:
От нас зависи само първата стъпка. Добре, някой път има някой или нещо, което ни тегли здрав шут в задника и политаме. Но в огромния процент от случаите трябва само да се осмелим, нищо друго. Скачаме. И после летим, и крещим, и квичим от кеф, и дърветата все едно нарочно се отдръпват, за да прелетим между клоните им невредими… Боже, колко е сладък животът… Особено ако се осмелим.

2018 беше най-международната година в живота ми до сега (ще изброявам). Бях за час или за месец в България, Швеция, Норвегия, Дания, Гърция, Македония, Сърбия, Словения, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия и Германия.
В този ред на мисли: Може би ще имам книга със стихотворения на шведски. А Хели Мандил преведе „Как спрях да крада” на иврит.

Когато съм спокойна и силна, се чувствам на върха на света. Правя точно това, което искам, и общувам само с хора, които харесвам.
Когато съм слаба, се чувствам банална, неоценена, напълно излишна на този хубав свят.
И все съм права.

Още: имахме концерти с Марина, Венци и Антони, Джазът пее на български вече девета година, а аз ги обичам все повече.

Още: писах стихове за куклена пиеса за ДКТ – Стара Загора, „Банда Бацили”, може този път да излезе спектакъл от това.
И стихове за мюзикъла „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”, премиерата наближава.
Още: участвах в „Актьори срещу поети” в театър Сфумато.

Момент! Излезе „Разбойникът плъх”, а пък догодина вероятно ще излезе нова книга на Джулия Доналдсън, която преведох – „Съчко”. Имаме готови преводи на „Зог” и „Къде е мама?”.
Написах няколко разказа и стихотворения.

Научих ли нещо важно през 2018 година?
Да, две важни неща.
На тези години още мога да откривам приятели. Можем да се срещаме и да се свързваме. Можем, без да нарушаваме целостта на защитните си щитове, да се окажем открити, близки и свързани с хора като нас, топли хора, обичливи, ценни, прекрасни, има кой да поеме ръката ми, когато я подам. Има кой да ме утеши, когато оставят ръката ми да увисне във въздуха.
Ние никога няма да останем сами.

И второто.
Не трябва да се молим децата ни да се върнат вкъщи за постоянно. Не! Не, не! Само ако искат, когато искат.
Трябва да се молим за мир. Мирът е най-важното. Ако го нямаме, всичко ще спре и всичко ще свърши.
Само мир.

 

Визуализация на чувството

Изображение

 

В един ден да получиш най-страхотната новина, но пък да объркаш сто други работи, да се зарадваш за успех на приятел, но пък да се скараш с колега и взаимно да се засегнете, да се измориш ужасно, да се правиш, че не забелязваш как някой се държи незаслужено лошо с теб и успява да те отдалечи от други обични хора, денят да е дълъг около 16 часа, но да е зимен и да се е стъмнило отдавна, по недоразумение да разочароваш човек, на когото държиш и да му помрачиш празника, и да си навъртял доста километри пеша, и дъждецът, който уж едва пръскаше, вече да ти мокри гърба през дрехите, и да е много студено, и зъбите да изкрещят изведнъж БОЛИМ!!!, и да ти остават последните триста метра до вкъщи, а те са на баир, и много да ти тежи чантата,
след последния завой към къщи да видиш как елхата свети
и да си спомниш за новината от сутринта.

В Стрьомстад

Изображение

Не искам да пиша колко хубаво беше, защото с времето постепенно ще разбирам, че е било много по-красиво, ценно и важно за мен, отколкото съм си мислела. Трябва да пътувам още много.
То изглежда като дълга поредица от случайни съвпадения и благоприятни обстоятелства, която доведе до този несравнимо чудесен август, но сигурно не са били случайни съвпаденията и ненапразно обстоятелствата са били благоприятни, а?

Благодаря!

Църква на рибарите

Изображение

 

Вчера за пръв път влязох в църква в Швеция. Манана и Георгий ме заведоха, ако не бяха те, можеше да пропусна, защото аз отивам в църква само когато имам силно желание за това и ми се струва прекалено повърхностно просто да се отбия от любопитство.
Щях да сгреша, ако не бях отишла. В 10 започна неделната меса. Посрещна ни лично свещеникът. За пръв път срещнах лично жена-свещеник, ние нямаме дума за това, нали? Блага жена над петдесетте с лек грим, кестенява коса, подстригана на черта. Беше с бяла дреха, върху нея зелена, без други украси освен един златен кръг на гърба. Раздадоха на всички псалтир и по една тънка принтирана книжка с текстовете и нотите на песните, които ще се пеят точно на тази служба, номерата на псалмите бяха написани на две табла от двете страни на олтара, нещо като 1, 89, 268, 389, 269.
Дамата застана отпред, имаше безжичен микрофон, и започна да говори спокойно и бавно. Аз защо не мога да говоря пред публика нито спокойно, нито бавно? Може би защото нейната публика вече е спечелена. Абе не знам, но реших и аз да се опитам другия път да говоря по-бавно.
Всеки с грижите си.
Службата звучеше като детска приказка, прекъсвана от песни, които всички припяваха. Нямаше много хора. Стените са бели, украсени нарядко с пластики, картини, тъкани пана, но наистина бялата светла стена преобладава, а някои от украсите са съвсем светски на вид. Два витража. Един възрастен мъж и едно момиченце по едно време излязоха и прочетоха съвсем кратки откъси, може би бяха библейски текстове. Имаше специално място с микрофон и разтворена книга. За момиченцето дори имаше приготвено едно малко червено столче, на което да стъпи, но понеже то беше височко, може би това лято се е източило, нали знаете онези малки руси до бяло деца с покафенели крака и с ръце, тънки като клечки. Така че без столче не стигаше до микрофона, а върху столчето пък ставаше твърде високо, затова чете приклекнала, със сериозно лице, все едно чете старателно написано домашно.
Беше много хубаво да съм там, макар че и дума не разбирах, мисля, че всичко разбрах и добре си поревах, имам си аз за кого да плача. Всеки си има.
А следобед с едно червено корабче отидохме със Свежа на остров Костер, където видях много красотички, но сега мисля за църквата (две за един ден). Снимките по-долу са на църквата на острова. Това е малка църква на рибарите, с камък в памет на загиналите в морето в двора, а вътре – регистър на загиналите рибари от острова – от началото на 18 век до днес, последната жертва от 2004. Не е лесно.
Ние сме толкова достъпни пред всички сили, които ни обгрижват и застрашават, толкова открити и оголени в меките си дрехи, във веселите си лодчици, в къщите. Старци, родилки, деца, болни, пътници, хора на работа и хора, които се събуждат, влюбени, уморени хора.
Имаше къде да запаля свещичка, а на двора от двете страни на онзи камък две хубави кучета толкова тържествено чакаха стопанките си, че цялата ми мъка се стопи.

След залеза

Изображение

Гледахме тази вечер един много хубав филм – „Необыкновенная выставка“, прекрасен. След цял ден дъжд и вятър, точно по време на филма и една минута преди залез слънцето се показа.
Излязох да го изпратя.
Нали знаете онова чувство, когато човек стане свидетел на недостижима, невероятна глупост и/или грозота, и си казва – няма дъно.
Ами тази вечер беше същото, само че напротив. Няма таван.