Поклонение

Според крачкомера от първи юни до сега съм извървяла 241 километра. Средно крачките ми са 11 986 на ден.
Сега прочетох, че Ел Камино е 800 километра; за преминат се счита, ако минеш поне 100 километра пеша или поне 200 на кон.
Разбира се, поклонението не е само да вървиш.
Поклонението включва да се съсредоточиш върху това, което е истински ценно и важно, да не пестиш време и физически сили, да бъдеш отдаден, по пътя си да виждаш нови неща, да помагаш на хората и да търсиш помощ, когато имаш нужда, да си благодарен за храната, за водата, за безопасното място, на което си имал щастието да пренощуваш. И може би накрая на дистанцията да усетиш не само умора, но и чиста радост, удовлетворение, да се почувстваш по-силен от преди, да получиш надежда, че нещо ти е простено, да бъдеш възнаграден някак, от някого.
Има неща, които ме задържат в Стара Загора. Не мога да пътувам (копнея). Всеки ден отивам на работа, до магазина, до болницата, до Аязмото, на разходка до стадиона с майка и татко. Не правя нищо необикновено. Понякога имам чувство, че всичко ми тежи, даже и въздухът, чак ме болят раменете и ключиците.
На терасата посадихме няколко корена домати и краставици, те растат, вече имаме няколко доматчета колкото грахчета.
Започнах да шия мишки, искам да ги подаря на едни хора.
Преведох нещо, написах нещо. Слушах много хубава музика.
Гледам, вървяла съм средно по два часа на ден. Търпеливо и естествено, не е нещо особено, но колко хубаво, че мога, моето всекидневно поклонение, моят извънредно мъничък хаджилък.
Не прилича на Камино, но все пак малко е. На кой колкото му е по силите.

High Bet Casino Slots

Все съм си мислела, че „искам да правя компютърни игри и да си цъкам на компа по цял ден“ е новото „искам да стана космонавт“.
Мислех си така буквално до преди няколко месеца, и продължих да си го мисля, но потайно и подмолно до преди три часа.
Иво каза, че с един приятел ще правят игричка… и после като го питам какво прави, все ми казваше „рисувам детелинки“… или пък ми пращаше картинки с димящи искрящи колби… и буци прозрачен зелен лед с черепи вътре… и „гледаме за бъгове“…
И днес какво?
– Майко, от преди 8 минути синът ти е на пазара.
На пазара на труда? На пазара на любовта? На Женския пазар?
Играта им е в Google Play!!!
– Душо моя, дай да сложим при мене някой банер-манер, нещо?
– Не бе, маме, това си е твоето блогче, хората влизат там, за да четат стихотворения, не ти трябват банери.
Но аз имам нужда да се похваля!
Синът ми е космонавт!
Искам да кажа, синът ми е нарисувал цяла игра! Съвсем истинска. Аз лично си я свалих и цъках от 1 следобед до сега.
Минавам само да се похваля и пак ще въртя ротативки, докато напълно си профукам последните години от младостта.

Sewing fills my heart with joy

Картинка

Lucie Alegria ми е писала на 26.08.2013: „Как се радвам само, че си получила даровете!!! Събирах парчетата плат последните няколко месеца – аз шия разни неща и съм си намерила малки магазинчета, които продават парчета плат за шиенето на онези шарени юрганчета… помислих, че е хубаво да споделя с теб някои, които много ми харесват и да си имаш за шиене на лисичи рокли и заешки ризки… така че всичко съм ти подбрала с много радост и обич! А най-много се радвам, че те изненадах!!!! Дано и аборигенският изпълнител ти хареса… и на уомбата поздрави – сигурна съм ще е щастлив да живее с толкова много животинки и с теб! Поздрави от мен и много Обич.“
Ето ги платовете. Дойде им времето.
Ето ги маските.

Първите ги направих много лесно, след третата започнах да бъркам, да се бода, да се налага да поправям. Късметът на начинаещия 🙂
Първата е моя, втората на майка ми.
За татко ще направя едноцветна, когато намеря едноцветен плат, че такова екзотично нещо в къщи – откъде?
Шия ги на ръка и всичките са неповторими, защото аз не повтарям една и съща грешка два пъти. А някой път и повтарям, това пък вече е изключение и от изключенията.
Честно казано, не вярвам много в ползата от маските, но като е задължително, нека ги носим и ако може, да се веселим.

Личен Маратон на четенето 2020

Направих маратон!
22 дни всеки ден по едно и също време четох на живо текстове, които обичам.
Беше ми много приятно и ще ми липсва, но свърши.
През това време се случиха и други неща, някои весели, други не, но следобедното четене ми подреждаше деня, мислих и планирах, сменях тениски, сменях стаи, картини и осветления, беше ми любимата игра.

Междувременно заедно с мен тичаха, гледайки, приятели от близо и далеч. Получих много окуражаващи и ободряващи съобщения, писъмца и видеа.
Вие сте чудесни ❤

Ето ги тук изредени четенките. Където не е написано име на автор или на преводач – аз съм била.
Беше хубаво, благодаря!

 

2 април, „Какво каза калинката” от Джулия Доналдсън

3 април, „Охлювът и китът” от Джулия Доналдсън

4 април, „Мишките отиват на опера”, поема

5 април, „Заекът и неговата мечта”, поема

6 април, „Зог” от Джулия Доналдсън

7 април, „Златен ден”

8 април, „Патилата на метлата” от Джулия Доналдсън

9 април, „Кучето детектив” от Джулия Доналдсън

10 април, „Грузулак” от Джулия Доналдсън, превод: Манол Пейков и Паулина Бенатова

11 април, „Седрик” от Туве Янсон, превод: Теодора Джебарова

12 април, приказки от Маргарит Минков

13 април, „Балада за Ромео и Жулиета” от Христо Фотев

14 април, „Съчко” от Джулия Доналдсън

15 април, „Къде е мама” от Джулия Доналдсън

16 април, „Капитан Ципура”, поема

17 април, „Щедрото дърво” от Шел Силвърстийн, превод: Александър Шурбанов

18 април, „На прощаване” от Христо Ботев

19 април, „Тавански спомен” от Валери Петров

20 април, откъси от „Тортила флет” от Джон Стайнбек, превод: Цветан Стоянов

21 април, „Разбойникът плъх” от Джулия Доналдсън

22 април, „Грозната петорка” от Джулия Доналдсън

23 април, „Писмото на мравката”, поема

Честит рожден ден, блогче!

Картинка

Вече 10 години тук е личната ми градина, в която копая.
Ан и Йовко ме накараха да си направя блога и до ден днешен ми помагат, когато ми се появят някакви затруднения около него.
Доста време, 3653 дни, с три високосни години в това число.

Всеки ден мисля за блога, подреждам си тук разни неща. Трупам си съкровища.
И се срещаме!

Благодаря!

 

Мартеничките тази година

 

Тази година душа не ми остана за мартенички.
Изобщо съм спряла шиенето, то иска освен мерак, време и материали – и душа, а пък моята се е бронирала и е събрала всичките си сили, за да премине през този период.
Цяла зима.
Цяла зима плюс един ден, 29 февруари.
Откривам, че в тежки моменти дори когато някой се обажда да покаже съчувствие, дори и това натрупва допълнителна тежест. Те се обаждат и те дърпат към себе си, протягат ти ръка и сърце и трябва да им отговориш със същото, да се свържеш с тях, за да приемеш даровете им – и значи, да разпукаш бронята си. А тя ти трябва, рано е да тръгнеш без нея, ръцете ти трябват, за да носиш теглото си, не да се здрависваш или да придърпваш парчета от ризница по себе си.
Срам за мен – джанката до блока цъфнала, а аз не слязох да я видя, направих снимка отдалеч, от терасата, със 72 пъти увеличение. Тази пролет ми е такава:

 

Така че купих много хубави мартенички, няколко най-обикновени, няколко керамични котета и едно пиле, и няколко най-яркоцветни вълнени, дето ги прави съпругата на Къци от театъра, светло му небе.
Аз направих една мишка с червено-бял пуловер, сетих се, че тези цветове вече не са коледни, а мартенски, и извадих от зимния запас. Довечера ще я подаря. Отчетох се.

 

Оня ден цял следобед отговарях на неприличните въпроси на Татяна Чохаджиева за едно интервю за Муза БГ. Пита ме едни такива неща като чувствам ли се призната като поетеса, изкушавам ли се да пиша неща, с които да се харесам на повече хора, неудобно да ти стане. Но ние се видяхме с нея неотдавна и все ми беше пред очите; докато отговарях, се чувствах, все едно още си бъбрим и все се опитвах да я изненадам или да я разсмея, мисля, че стана хубаво интервю, дълго такова. Много добре си прекарах, отговаряйки на тези въпроси. Когато го публикува, ще изкудкудякам уведомително.

 

Очаквам от утре животът да се обърне към добро. Нали знаете, тик-так, тананика капчука, любовта ще е тука след 15 минути, тия неща. В новия брой на Тоест Нева Мичева е написала чудно писмо, точно като за моя живот.
А в една подивяла саксия на терасата цъфнало цветенце.

 

През 2019

Картинка

През януари стоях вкъщи и ших играчки.

През февруари беше премиерата на „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”. На 15.02 имахме любовен джаз в Чайната. Стоях вкъщи и ших играчки.

През март театрално ателие „Мигчета” на Станиела Хаджиева в  Нова Загора игра моята драматизация на „Бабата бандит” на Дейвид Уолямс. „Джазът пее на български“ стана на 9 години. И сто играчки. И поемата „Мишките отиват на опера” е от март.

През април блогът също стана на 9 години. Излезе книжката за „Съчко” на Джулия Доналдсън. Мина премиерата на „Банда Бацили”, в Държавен куклен театър – Стара Загора, една пиеса, която измислихме заедно с Янчо Иванов. Бях в Казанлък по покана на библиотеката на читалище „Искра”. Катя Тодорова дойде със своите колеги чак в Стара Загора, за да си говорим и да направят това интервю за „Панорама”. Важно беше, защото по този повод ми се обадиха хора, които не бях чувала отдавна. Гостувах в Самоков и това беше като красив сън, една от най-вълшебните срещи, които съм преживявала.

През май Иво стана на 24. На 26 май направихме концерт в „Книгата”. Събрахме и издадохме новата книга на Младежкия литературен клуб „Без заглавие” – със заглавие „Въображаема книга”. Играчки… то е ясно.

През юни пък първо отидох във Варна на фестивала „Варна Лит”, там се запознах с Нарине Абгарян, и когато си тръгвах, се къпах в морето на Вая. Правихме пингвини от сух филц с дечица в РБ „Захарий Княжески”. Написах за „Писмото на мравката“.

През юли идеята за новата ми книга се оформи, събрах я и Кирил Златков й направи корицата. Ших маймунки, ших мишки.

И през август книгата излезе на бял свят в „Жанет 45“! Надписах и нарисувах котета на първите 1000 екземпляра.

Септември започна с моя рожден ден на морето и още там веднага – на Аполония. После представих книгата и в Стара Загора – дори не съм сънувала, че може да мине толкова хубаво, с много хора, в моя град. Открих учебната година във втори клас в Димитровград. През този септември за пръв път от много години… а може би съвсем за пръв път много се радвах на водата в морето, къпах се, скачах, джапах, потъвах, изплувах.

Октомври – все покрай книгата. Срещи в София и в Русе. През лятото не бях шила много, сега започнах пак. Мисля, че точно през октомври излезе и „Къде е мама” на Джулия Доналдсън.

През ноември ших ли ших, направих и стотина пингвина. Имахме два концерта в НДК в Перото и в шато Копса. Ходих в детски градинки и в училища да чета приказки и да разказвам смешки на децата. Записах с моя си глас „Тя се наслаждава на дъжда“ като аудиокнига за Сторител.

През декември имахме още един концерт на „Джазът пее на български“, на който присъствах само виртуално. Вече е завършен и анимационният филм на Далибор Рейнингер, в който е включено стихотворението „Последният ден“.

Имам чувство, че половин месец само този обзор се опитвам да направя.
Има и още неща, но те са си мои, домашни, лични и не са за обявяване в интернет.
Четох книги, писах стихотворения и разказчета. Пътувах и прегръщах. Уших буквално стотици играчки.
Тази вечер гледаме с татко телевизия, аз си пиша, майка вече си легна, Иво ще си дойде в Стара Загора след няколко дни. Имам близки, които са далеч, но какво тук значат някакви си разстояния? Срещнах скъпи приятели. Правих, каквото мисля, че е добро.
Да сме си заедно, друго не искам.
Благодаря.

 

Намерение: хиляда единствени книги

Картинка

 

Преди години се оказа, че тук-там се откриват недобре отпечатани екземпляри на книгата ми „Магазин за обли камъчета“. Имаше по няколко бели страници. Какво да ги правим? Е, как какво? Взех ги и ги дописах на ръка – къде с липсващото стихотворение, къде с нещо друго, предпочитано от получателя или пък някое съвсем новичко. Колко много радост са ми донесли тези няколко книги, десетина бяха, но всяка от тях свързвам с почти любовно преживяване.

И сега, какво съм намислила за „Животните“.
Не го наричам „проект“, защото тази дума е претоварена, не искам и аз да я ангажирам.
Намислих си когато я отпечатат, може би още преди да я сглобят и залепят, да отида в Пловдив и да нарисувам по едно животинче на първите 1000 екземпляра. „Щастливи времена“ тръгна с тираж 2200; не зная колко ще е първият тираж на „Животните“, но не искам да си поставям прекалено амбициозни цели. Не съм такава. Просто… Тази книга ми е толкова лична, толкова нежно и трепетно я обичам, че ми се иска и читателят да я приеме така. Може  никога да не се срещнем лично; нека неговата книга да е лична. Аз две еднакви не мога да нарисувам. Лични и единствени хиляда.
Спрях се на котки. В книгата има разказ за едно зелено коте. Докато чаках Иво, и след раждането, и досега…. създаваш бебе, дете, живот, и това е толкова вълшебно и отговорно, че всичко те възторгва и те плаши. Това е твоето зелено коте. Ти дори не разбираш мащаба на чудото, което си създал, а то зависи от теб. Целият свят зависи от теб.

Ама си викам: а ще мога ли да нарисувам 1000? Хиляда!?
И реших.
Ще нарисувам 20 картинки с приблизително по 50 котета.
Ако успея, после ще се обадя на Божана Апостолова да я попитам дали ще се съгласи с идеята ми.
И успях. И се обадих. И се съгласи.
Мисля, че за ден-два ще успея да нарисувам котетата, по едно на книга, и да се подпиша. Когато отида, ще ви кажа, за да ме окуражавате.
Разбира се, ако някой почувства желание да притежава картинка с куп котки, аз с голяма радост ще му продам.

И нещо тайно. Нали знаете онова чувство, когато направиш нещо, почти случайно, и почувстваш как носът ти се отпушва, гърбът ти се изправя, очите ти проглеждат, умът ти се прояснява, и ти си казваш – Оппа! – и пак го правиш, а то не се изхабява, а се излъсква и свети, и…
Много е добре.
Точно това чувство.
Котките ми действат добре. Не ме изморяват, а ме лекуват, не знам от какво. При вас как е?

Честит девети рожден ден, блогче!

Картинка

 

За 9 години колко неща дойдоха и после си отидоха, а този блог стои непоклатим.
Бръмбарите в главата ми са удовлетворени. Имат своя трибуна, изказват се на воля.
И аз съм доволна, че имам още един рожден ден през годината, да си го отбелязвам по живо – по здраво.
Благодаря ви, че се срещаме и тук.
Следват няколко случайни кадъра от къщи,  ей така, от радост.

В интензивното на пролетта

Март е интензивното отделение на пролетта, ама ще я бъде, то се видя вече.
Пиша едни неща, имам си задачи за изпълняване, видях се с какини, Миленка се върна най-после, гледах прекрасна опера – „Италианката в Алжир”, измъчват ме непоносими спомени, но ги понасям някак, обърках една резервация и загубих един чийзкейк, говорих много хубаво с Иво, четох книги, рецитирах поема за мишки няколко пъти, борим разни здравословни проблеми вкъщи, дърветата цъфнаха, календарът ми постепенно се запълва с предстоящи пътувания в близките седмици, един по един се стапят конците на зимата, а не всички рани са заздравели и някои белези са грозни, но се стараят да носят грозотата си с достойнство.
И уших 30 мишки от началото на март. Сметката е проста – имала съм минимум 60 часа вътрешна тишина, радост, то е близо до щастие даже.

През 2018

„Щастливи времена” е новата ми книга. Важна е за мен, много. Най-обикновени стихотворения, повечето от тях – римувани, повечето за любов. Като всичките ми книги досега, но по-различна. Поне аз я усещам оголена до безпомощност, храбра до пълна беззащитност и толкова тъжна, че чак ме плаши. За да излезе в този вид, ми помогнаха приятели, колеги и читатели, които не познавам, но те присъстват ярко и плътно в моя живот.

Годината 2018 беше точно такава, каквато е и книгата.

Започна с едни птичета, които измислих през януари и направих десетки от тях. Завършва предимно с мишки. Шест месеца от тази година ших всеки ден часове наред. През останалото време нямах очила и не можех. Пък и шиенето е за студеното време, пълни ти ръцете с топлина и очите с цветове, и сърцето с радост.

Пролетта ме смаза, лятото ме излекува.

Работих с Театрална група „ВИЖ” към Съюза на слепите в България. Кольо, Илчо, Дина Желева, Стоян, Ваня, Силвия и Митко, много емоционални репетиции, различни трудности, но пък същата страст и желание за театър и за общуване. Направихме чудесни „Червени рози”.

С литературния клуб „Без заглавие” продължихме да се събираме всеки вторник от 19 часа (и вратите ни са отворени за още нови хора в ученическа възраст). През пролетта излезе сборникът със стихотворения и разкази „Вълшебният вторник”. Единственият ми задължителен ангажимент с определено време е вторник от 19 до 21, с това съобразявам всякакви пътувания, работи и почивки. Много държа на това.

Пътувания. Пътувания! Стихотворенията ме заведоха през 2018 година (сега ще изброявам не по ред) в София, Пловдив, Панагюрище, Стара Загора, Малмьо, Троян, Попово, Свищов, Варна, Бургас, Русе, Ямбол, Казанлък, Благоевград, Нова Загора… Обожавам. Бих искала да си изкарвам хляба, като казвам стихотворения пред хората. Искам да виждам лицата им. Просто искам да съм там. На повечето места, където бях, има при кого да се върна. И не стига, че има при кого, ами и искам!
Много искам.
Швеция. Два пъти Швеция. Първо бях в Малмьо на среща с българската общност там. После цял август прекарах в Стрьомстад. Мисля, че там се върнах към живота (извинете за силните думи, слаби са.) Не зная дали мога да кажа хем ясно, хем кратко какво беше това. Първо, че се осмелих да тръгна. Летях със самолет. Изпуснах самолет. Смених рейс и влак. Изпуснах влак. Живях в Швеция с грузинци. Делих дом с моята Дали и нейната бохемска рокля, Дали, която излезе в бурята, за да изглади дрехите си в стаята за гладене и вървеше през двора, залитайки с гордо изправена глава, и която, като грузинска жена, не толерира хора, отказващи да ядат. И ни заведе в Норвегия за ден. И още – прекарах няколко дни от сутринта до вечерта по бикини и зимно яке на брега на фиорда. И с чувство за пълна безопасност бродих през гората.
Не, не.
Ще започна от другаде.
От къртичи гъз. До Орлово око.
Имам дете. Син. Дете-чудо. Покрай него пък какви неща видях, научих и преживях! Заведе ме в три пещери! Между лазенето в калта на Лепеница и легендите от Дяволското гърло аз, дебелогъзата старозагорска леличка, се спуснах по въжен тролей. Просто за да му се харесам, разбирате ли? Това беше голям урок. Споделям:
От нас зависи само първата стъпка. Добре, някой път има някой или нещо, което ни тегли здрав шут в задника и политаме. Но в огромния процент от случаите трябва само да се осмелим, нищо друго. Скачаме. И после летим, и крещим, и квичим от кеф, и дърветата все едно нарочно се отдръпват, за да прелетим между клоните им невредими… Боже, колко е сладък животът… Особено ако се осмелим.

2018 беше най-международната година в живота ми до сега (ще изброявам). Бях за час или за месец в България, Швеция, Норвегия, Дания, Гърция, Македония, Сърбия, Словения, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия и Германия.
В този ред на мисли: Може би ще имам книга със стихотворения на шведски. А Хели Мандил преведе „Как спрях да крада” на иврит.

Когато съм спокойна и силна, се чувствам на върха на света. Правя точно това, което искам, и общувам само с хора, които харесвам.
Когато съм слаба, се чувствам банална, неоценена, напълно излишна на този хубав свят.
И все съм права.

Още: имахме концерти с Марина, Венци и Антони, Джазът пее на български вече девета година, а аз ги обичам все повече.

Още: писах стихове за куклена пиеса за ДКТ – Стара Загора, „Банда Бацили”, може този път да излезе спектакъл от това.
И стихове за мюзикъла „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”, премиерата наближава.
Още: участвах в „Актьори срещу поети” в театър Сфумато.

Момент! Излезе „Разбойникът плъх”, а пък догодина вероятно ще излезе нова книга на Джулия Доналдсън, която преведох – „Съчко”. Имаме готови преводи на „Зог” и „Къде е мама?”.
Написах няколко разказа и стихотворения.

Научих ли нещо важно през 2018 година?
Да, две важни неща.
На тези години още мога да откривам приятели. Можем да се срещаме и да се свързваме. Можем, без да нарушаваме целостта на защитните си щитове, да се окажем открити, близки и свързани с хора като нас, топли хора, обичливи, ценни, прекрасни, има кой да поеме ръката ми, когато я подам. Има кой да ме утеши, когато оставят ръката ми да увисне във въздуха.
Ние никога няма да останем сами.

И второто.
Не трябва да се молим децата ни да се върнат вкъщи за постоянно. Не! Не, не! Само ако искат, когато искат.
Трябва да се молим за мир. Мирът е най-важното. Ако го нямаме, всичко ще спре и всичко ще свърши.
Само мир.

 

Визуализация на чувството

Картинка

 

В един ден да получиш най-страхотната новина, но пък да объркаш сто други работи, да се зарадваш за успех на приятел, но пък да се скараш с колега и взаимно да се засегнете, да се измориш ужасно, да се правиш, че не забелязваш как някой се държи незаслужено лошо с теб и успява да те отдалечи от други обични хора, денят да е дълъг около 16 часа, но да е зимен и да се е стъмнило отдавна, по недоразумение да разочароваш човек, на когото държиш и да му помрачиш празника, и да си навъртял доста километри пеша, и дъждецът, който уж едва пръскаше, вече да ти мокри гърба през дрехите, и да е много студено, и зъбите да изкрещят изведнъж БОЛИМ!!!, и да ти остават последните триста метра до вкъщи, а те са на баир, и много да ти тежи чантата,
след последния завой към къщи да видиш как елхата свети
и да си спомниш за новината от сутринта.