Спомен за сън

 

Когато ги гледам, спомените ми се връщат колебливо. Повредени са като снимките, макар че са били скрити на тъмно и напълно забравени. Трябва да се вгледам и да помисля, за да различа петната от времето, петната от буболечки и прах, щрихите, с които са ретуширани грижливо и нежно.
Това е сестрата на дядо ми, лелка Мичи.
Тя имаше дълга руса коса, спомням си я на допир. В спалнята имаше позлатена тоалетка със сива гладка студена мраморна плоча, нашарена с по-тъмни жилки. Също – гладки сатенени възглавници, които ми бяха любими. Лелка Мичи обичаше да си набере огромен букет от лайка и да го сложи във ваза. Имаха дебело увеличително стъкло пред телевизора, все едно не ние него, а той нас ни гледа, че и недовижда. Имаше стъклена купа с капак, а в нея – едни жълти бонбончета, с които си изжулвах небцето. Помня миризмата в кухнята. Също лачените алени чехли.
У нас, в Стара Загора – няколко мънички снимки с къдрави ръбчета – лелка Мичи държи кака (кака е бебе)… седят край дълга маса сред много роднини и съседи… в дълбокия сняг на друга мъничка черно-бяла снимка са със свяко Наско в Коми, смеят се. Те не бяха като нас, бяха по-различни, но много ни обичаха.
Лелка Мичи, Мария като мен.

петък, 4 (лято)

DSC07646

Вчера беше топло като пролет. Всички бяха изнесли навън кафезите с канарчета. Слънцето пече, канарчетата пеят, та се унисат.
Аз пък си прерових старите папки със снимките от престоя ми тук през лятото и подбрах няколко.
Не съм мрачна, но в ума ми се върти едно изречение: Няма нищо в човека, няма нищо в човека. Звучи като начало на стихотворение, в което се говори за това, как трайните неща са нетрайни и на нищо не можем да се уповаваме… а после с лек финт се стига до това как ни остава да се уповаваме на нетрайното, и разбира се, за финал – всичко има в човека. Но е толкова предвидимо, че се чувствам уморена, като си го мисля. И пак го мисля.
Заради глупавата кашлица ми пропадна алкохолният туризъм, който си бях планирала… Първо ми беше лошолошо, а сега докторът ми изписа антибиотик. Тука здравната система е толкова омотана, че не  е за разправяне. Най-дребен пример: за да си запазиш час за лекар, се обаждаш на един телефон и ти дават час примерно за след месец. Този телефон е общонационален и обаждането струва 1 евро. Ако искаш да вземеш час за себе си и за още някой друг, трябва да направиш две обаждания и да се надяваш, че ще ви дадат часовете в един и същ ден. Има пет частни фирми, които държат тези телефони, и те взимат от твоите парички всеки път, когато ти трябва преглед или рецепта. Нещо като банката, която взима за себе си пари от всяка такса или глоба, която плащаш в съда – което няма нищо общо с правосъдието, камо ли със справедливостта.
Ох, не мога да държа в ума си такива работи…
Най-добре е да си здрав. Освен ако си пенсионер и се чувстваш толкова ненужен, че само болестите ти придават някаква значимост в собствените ти очи.
Да. Млъквам. Снимки от красивото лято:

сряда, 2 (социални мрежи, коса, динозавър, ЧНГ)

1.
Редовно получавам съобщения в пощата си, че „ххх  is now following your musical activity” в  Deezer, че друг ме е добавил в някакви кръгове и че съвсем пети човек ми е приятел в Goodreads. Имам също натрапчиви покани за Linkedin. За Нетлог и Twoo да не говорим.
Някои от тези имена/места ми звучат по-добре (Goodreads) от други (Twoo), но като цяло единственото ми желание е да не ме закачат.
В Deezer не съм се регистрирала, дано тези човечета, които ме следват, да не са трагично подведени от някой мой адаш, почитател на гнусна музика. От друга страна, щом съобщенията идват до моя мейл, сигурно съм аз и ги заливам с ангелски звуци.
Регистрирах се в Нетлог, за да чета стиховете на доктор Толев, но така и не можах да се оправя там. За сметка на това гадният сайт, без да ме пита и разпитва, изпрати покани на всичко живо и неживо от пощата ми. Съжалявам и се срамувам. Истински.
Профилът ми в Goodreads е истински, но аз не влизам в него, а сигурно имам куп приятели от автоматично разпратени и после радостно приети покани, за които аз не знам.
Аз мисля, че ако тия мрежи бяха чак толкова хубави, забавни и полезни, нямаше да имат нужда от такава досадна реклама, напомняния и злоупотреби. Както и ако детската градина за четиригодишните деца беше нещо добро, нямаше да има нужда да я правят задължителна, всеки щеше доброволно да си води детенцето там.
Това исках да кажа – някакви сайтове говорят от мое име, сприятеляват се, създават сенки на хората. Ако е по осъзнат избор – супер, хубаво-лошо, мое си е. Но там, където нямам пръст, нито дори най-малък крив маймунски пръст, изпитвам уморено безсилие и вяло възмущение, и…

2.
Когато умен човек прави глупави неща, сигурно има причина. Това си казвах, докато боядисвах половината коса на Иво червена. Впрочем, изглежда добре. Но той по принцип ми е доста симпатичен.

3.
Купихме един чуден динозавър. Този поглед, този поглед…

4.
Честита Нова година!

🙂

неделя, 31 (с деца на море)

Я, станала съм първа.
Правя си последно кафе за годината. На чашата ми пише нещо такова: Име АРИАНОС ке ста гипета Теос, ще рече – аз съм от Арис и на стадиона на Господ :)))
Като се събуди и кака, ще направим един бърз набег до магазина, после тя ще се заеме с алхимия – ще превръща месото, зеленчуците, тестото, орехите, захарта и всичко, до което се докосне, в чисто злато, което се топи в устата и те пренася в хранително-вкусовия рай. Аз ще помагам 🙂
Мноого е тихо. Дали да не си легна пак?
Вчера през целия ден бяхме в Солун. Добавям снимки на децата, и едно портокалово дръвче за Мила.

Послепис специално за календара: То било понеделник. И? :)))
Мирише на неделя.
:))))

събота, 29 (сладкиши и икони)

Събота е пазарен ден, а пазарът е основно социално събитие. Ще отидем след малко. Сега пия кафе, и дано то ми размрази гърлото, защото вече не ми е чак толкова забавно. Мрън.
Вчера ходихме на гости на Мария. Тя е много сладка, прилича на малко момиченце и на принцеса едновременно. Двете с кака седят на възглавници пред камината и си клюкарстват (в приятния смисъл на думата). Говорят си за рецепти – кокошката е най-вкусна, ако е хранена само с царевица. Обаче ако е домашна, трябва да престои повече в марината, защото е по-жилава. Слагаш я с гърдите надолу в една голяма тенджера 6 часа преди да я сготвиш, в марината от вода, половин чаша сол и една чаша захар, а след като я извадиш, напъхваш ръката си и леко отделяш кожата, и пъхаш под нея… Разбирам почти всичко, но повече ми харесва да се оставя на мелодията на думите. Милото ми гърло ме освобождава от задължението да участвам в разговора, почти заспивам от тежко преяждане с бонбони, баклава, трюфели, сушени плодове… вече не мога да поемам храна, затова ме изпращат с куп сладкиши за всички вкъщи.
По-малкият син на Мария е войник и тя ни показва снимки от клетвата му, и постоянно е на ръба да се разплаче.
Бягам от социални теми, но истината е, че подушвам страх и несигурност, някакво сурване към тъмнина. Сестра ми ми казва, че за едно семейство да имат син-войник е също толкова скъпо, както и да имат студент, защото всеки ден ги пускали в градски отпуск, за да не се налага да ги хранят, и  родителите трябва да осигурят пари за обяд и вечеря на децата си в чуждия град. Данъците върху горивата са толкова високи, че хората масово си купуват печки на дърва, в резултат въздухът в големите градове и толкова замърсен, че хората се задушават (през лятото се задушават, през зимата се задушават, абе… )
А следобед отидохме в Грива, то е близко селце, и там в планината строят една грамадна църква.
Красиво е. Още не е завършена, но може да се влезе (ако си момиче с панталони, препасваш си нещо като пола) За пръв път виждам икони, изрисувани върху метални плочи. Не снимах вътре. Подът е покрит с разкошни мраморни мозайки. На една от иконите Петър и Павел са изобразени в озадачаваща прегръдка. С Иво се спогледахме и застанахме в същата поза, а после се махнахме, преди и двамата да сме казали нещо неуместно.
Отвън, от двете страни на входа, има мозаечни икони на Богородица с бебето и на Христос.
Стана ми много мъчно.
Това са семейни дела. Ето я млада и красива с нейното детенце. Ето го детенцето, пораснало висок хубав мъж с книга в ръка. А после влизаш в църквата и разбираш какво е станало с него.
Може да схващам примитивно-битово историята. И може това да е пътят (и истината, и животът).
Ама на мен си ми е мъчно. Пък.
Добавям и снимки на лимоните в магазина на Аргир, против скорбут. И една елхичка.

петък, 28 (безсъние, нямам глас, Унки)

Понякога нощта се заклещва в прозореца като тлъст обирджия и ни напред – ни назад. Събудих се и зачаках да стане светло, обаче тъмното си стоеше непоклатимо. Чувствах се препълнена с енергия и се въртях и протягах и се чудих дали да стана и да си почета книга, след като не ми върви със съня.
Реших да си отдъхна от шиенето на животинки и си взех три книги за десет дни. Ама книги ти казвам – „Нация“ на Тери Пратчет, „Праскови за кюрето“ на Джоан Харис и „Мидълсекс“ на Юдженидис.
Все едно, не станах, защото ми беше толкова топличко в леглото, и по някое време съм заспала пак.
Продължавам да нямам глас. Много е смешно. Ооооооооо!
Говоря и се смея, а излизат само някакви съскащи звуци. От време на време успявам да кажа цяла дума, и сестра ми вика – оп! май успя да хванеш станция!
По тази причина вчера не съм мърдала от къщи, а днес няма да отидем в Солун – по-добре ще е да дишам топъл домашен въздух.
И какво да свърша, докато не правя нищо?
Мислех да напиша няколко изречения за „Невероятните приключения на Унки Марлюнки“ на Иван Раденков.
UnkiНамерих си я в детската стая на старозагорския Хеликон (нали е в ново  помещение, има повече място, има си и отделно място за детски книги)
Избрах я заради заоблените ръбчета. Не е в мен книгата, за да снимам и да ви покажа, но е наистина приятно. Започнах да я чета в автобуса, после продължих вкъщи… на три пъти я прочетох цялата.
Има дразнещи неща в нея. Да кажа първо някои от тях, а после хубавите?
Ми например в карето специално пише името на автора на шрифта на корицата. Супер, браво и ура, обаче книгата е обозначена като „Книга за татковци“, но е написано с шрифт, който категорично ни кара да прочетем първо „книга за мамковци“.
Нямам нищо против мамковците, ама…
Подразни ме, че има куп неизпипани неща в стила. Примерно на три места се казва „последният“, в смисъл – този, този и този излязоха от стаята, като последният беше облечен с риза на каренца. Едно такова официално-делово и кьопаво като цяло. Знам, че ви звуча неубедително, като не цитирам, обаче е така. Направо ме пробождат в сърцето такива работи.
Обаче! Сърцето ми, нали е беззащитно, а в същото време добричко, веднага казва – това е книга за татковци. Не е книга за филолози от БАН. Това е книга, писана за кеф, и сигурно наистина е разказана на някое сладко хлапе от симпатичния му баща. Не е нужно да имаш перфектен стил, за да отделиш време на детето си и заедно да си фантазирате, и като виждаш, че се получава добре, защо да не го напишеш на хартия? (Има си редактори за тази работа, нали? Къде са зяпали?)
Така че амнистирам „последния“, и всъщност искам да кажа, че книгата е хубава. Съдържа чудни идеи за доизмисляне и за игри заедно. От нея лъха приятно самочувствие, и всъщност си има всичко – любов, приключения, хитро решени парадокси, и куп интересни мисли. Казва колко е важно човек да е на мястото си и да прави каквото умее и каквото желае, колко е чудесно да се влюбиш, колко е вкусен компотът от круши (от круши ли беше?), и за родителите и децата, и за излежаването и размотаването, че са добри. И има такива характерни герои, даже и най-епизодичните и за кратко появяващи се имат по нещо за запомняне.
Рисунките са лекички и хубави, напомнят ми илюстрациите на „Джелсомино в страната на лъжците“.
За това, че книгата е обгрижена със сайт и песни за слушане и картинки за оцветяване – какво да кажа, освен че е супер, че излиза извън кориците и си свирка, и си живее истински.
Много хубава книга!

Послепис за майка ми: Всичко, написано в началото, е долна лъжа, изобщо не съм настинала, ок съм.
🙂