Честит рожден ден на мен – 8 години в блога!

 

За вас шега – за мен истина, минаха осем години.
Това е трайна връзка, откъдето и да го погледнеш.
Връзка между мен и блога, между мен и вас, между мен и мен даже.
Ан и Йовко не спират да ми помагат за обгрижването на този блог, благодарение на тях имам и точно този адрес, и просторно място, на което да се ширя, и досадните реклами ми помогнаха да спра. Без Ан и Йовко тази работа нямаше да я бъде.
И без добрите, търпеливи, щедри на внимание и време хора, с които косвено, но съвсем реално се срещаме тук.
Вие сте важни за мен.
Благодаря!
Ето малко статистика, че нямам в себе си кабел да ви сваля от фотоапарата някое цветенце или коте или звезда от небето.

През 2017

Първото ми събитие за 2017 година беше премиерата на „Любовта идва” в РБ „Захарий Княжески” в Стара Загора.
Предпоследното – концертът на хор „Библиофония”, пак там.
Последното – представление на театъра към дневния център „Св. св. Козма и Дамян” пред пациентите в психодиспансера в Стара Загора.

2017 ми даде толкова много, че бих си поплакала за нея и затова, че си отива. Много обичах тази година.
Продължих да работя любими работи с хора, които харесвам.

Имахме концерти, все по-щастливи, с Марина Господинова, Венци Благоев и Антони Дончев. Джазът пее на български не само в Чайната в София, а и във Велико Търново. Имаше прекрасна публика там. Но пък с Венци и с Нейко Генчев пяхме „Песня про зайцев”, така че имаше и миг резил. Резилът сближава хората.

И като говорим за музика, Любо Денев.
Любомир Денев написа песни с мои стихове за хор „Бодра песен”  – Шумен.
А сега, неотдавна, направихме песничка за анимационен мюзикъл по „Меко казано” на Валери Петров.

Ники Априлов ме покани и след няколкогодишна работа мюзикълът „Тримата мускетари” оживя на сцената на Държавна опера – Варна. Аз преведох  песните и ги адаптирах, за да се пеят леко и славно. Пътувахме в края на август с Иво и с племенника ми Нико за премиерата на Летния театър… Песните звучаха хубаво, когато си ги тананиках, но честно казано, и певците си ги бива. Страхотно беше!

Щом говорим за дуели – повод има всеки ден.
Мускетарите са смели, а най-смелите са с мен.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!
Рицари сме по природа,
всеки иска да е пръв –
не за слава и по мода, а по съвест и по кръв.
И ако с предсмъртен вик срещнеш ти съдбата своя,
други сто във този миг
влизат във боя,
влизат във боя!
Най-сърцатите момчета падат във дуел, но виж:
то е част от етикета да си мускетар в Париж.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!

Имам музика в стихотворенията, а колко е вълшебно, че мелодии започнаха да се зараждат и около тях… Представям си ги като захарен памук, който се намотава около думите.

През лятото на 2017 излезе „Патилата на метлата” на Джулия Доналдсън, която преведох  почти спонтанно. И защото децата я харесаха, Манол Пейков ми даде нова нейна книга за превод, „Плъхът – разбойник”. Ако щете вярвайте, тя е още по-весела и интересна! Дано излезе скоро, нали?

Още нещо, започнато преди години, се осъществи през 2017 – излезе букварът на издателство „Анубис”, в който съм написала текстчетата. Да ся учат децата, да сричат децата, да знаят всичко, що е болгарско!

И още на училищна тема – имах честта на участвам в „Писател назаем”. Много съм благодарна, защото срещнах великолепни учителки. Жизнерадостни, неуморни, сърдечни. Те са се опазили от горчивината и отчаянието, умовете им светят, сърцата им пламтят. Аз не мога да си позволя да бъда страхлива и безразлична, след като съм се докоснала до такива личности. Щом те могат да горят в работата си, значи и ние трябва да можем!
Но и без тази чудесна програма, бях в училища и в детски градини много пъти, да разсмивам децата и да ги занимавам с това, което мисля за важно – да си добър с по-слабите и да търсиш красивото, а ако не го намериш – да го направиш.

Редактирах прекрасни книги.

Уших всякакви играчки. После започнах да правя разни същества от вълна. Дори правихме играчки с деца в библиотека „Захарий Княжески”, в Пето основно и в библиотеката в село Труд.

В Нова Загора Станиела Хаджиева постави „Принцесата и граховото зърно”, една пиеска, която написах, и това беше невероятно представление!

Литературният клуб „Без заглавие” продължава да се събира и да ми дава най-хубавите два часа седмично, всеки вторник от 19 часа в ЦПРЛ.

Пътувах. С книгите и музиката тази година бях София, Пловдив, Асеновград, Труд, Етрополе, Симитли, Долно Осеново, Бургас, Димитровград, Велико Търново, Варна, Русе, Стражица, Ямбол, Шумен, Нова Загора, Казанлък, Чирпан…

Рисувах, особено през лятото. И слушах много музика тогава. Заплених се от фотографията.

И накрая, за десерт, си направих книга с разкази. „Как спрях да крада” се казва.

В момента за това се сещам, мили ми.
Годината беше щедра към мене. Показа ми морето. Даде ми какво да обичам, за какво да мечтая и за какво да си поплача. Донесе ми стихотворения.
Чувствам се силна, в себе си, ето ме. Иво е страхотен човек и аз много го харесвам. Ще се съберем вкъщи да празнуваме. След Нова година ще го изпратя и ще отида да видя кака. Изморих се едно хубаво, сега ще си почивам малко, а после…

Нека. Дано. Нека.

Благодаря.

 

Кукли в Труд!

 

След дълго планиране и мечтаене и кроене на весели планове, най-накрая със Светла от Труд си сбъднахме желанието и си направихме работилничка за кукли оня ден.
Променихме съдбата на 24 чорапа и съм сигурна, че за добро.
Едно детенце вижте какво казало: „Много ми хареса тази среща. Научихме нещо ново, което можем да правим и в къщи. Можем да зарадваме близък като сами му направим подарък. Вълшебно е! С Мария ми беше много весело, защото прекарахме няколко часа, без да докоснем телефоните.“

За вас не знам, аз утре ще правя пингвини в Пето основно училище в Стара Загора.

Спомен за сън

 

Когато ги гледам, спомените ми се връщат колебливо. Повредени са като снимките, макар че са били скрити на тъмно и напълно забравени. Трябва да се вгледам и да помисля, за да различа петната от времето, петната от буболечки и прах, щрихите, с които са ретуширани грижливо и нежно.
Това е сестрата на дядо ми, лелка Мичи.
Тя имаше дълга руса коса, спомням си я на допир. В спалнята имаше позлатена тоалетка със сива гладка студена мраморна плоча, нашарена с по-тъмни жилки. Също – гладки сатенени възглавници, които ми бяха любими. Лелка Мичи обичаше да си набере огромен букет от лайка и да го сложи във ваза. Имаха дебело увеличително стъкло пред телевизора, все едно не ние него, а той нас ни гледа, че и недовижда. Имаше стъклена купа с капак, а в нея – едни жълти бонбончета, с които си изжулвах небцето. Помня миризмата в кухнята. Също лачените алени чехли.
У нас, в Стара Загора – няколко мънички снимки с къдрави ръбчета – лелка Мичи държи кака (кака е бебе)… седят край дълга маса сред много роднини и съседи… в дълбокия сняг на друга мъничка черно-бяла снимка са със свяко Наско в Коми, смеят се. Те не бяха като нас, бяха по-различни, но много ни обичаха.
Лелка Мичи, Мария като мен.

петък, 4 (лято)

DSC07646

Вчера беше топло като пролет. Всички бяха изнесли навън кафезите с канарчета. Слънцето пече, канарчетата пеят, та се унисат.
Аз пък си прерових старите папки със снимките от престоя ми тук през лятото и подбрах няколко.
Не съм мрачна, но в ума ми се върти едно изречение: Няма нищо в човека, няма нищо в човека. Звучи като начало на стихотворение, в което се говори за това, как трайните неща са нетрайни и на нищо не можем да се уповаваме… а после с лек финт се стига до това как ни остава да се уповаваме на нетрайното, и разбира се, за финал – всичко има в човека. Но е толкова предвидимо, че се чувствам уморена, като си го мисля. И пак го мисля.
Заради глупавата кашлица ми пропадна алкохолният туризъм, който си бях планирала… Първо ми беше лошолошо, а сега докторът ми изписа антибиотик. Тука здравната система е толкова омотана, че не  е за разправяне. Най-дребен пример: за да си запазиш час за лекар, се обаждаш на един телефон и ти дават час примерно за след месец. Този телефон е общонационален и обаждането струва 1 евро. Ако искаш да вземеш час за себе си и за още някой друг, трябва да направиш две обаждания и да се надяваш, че ще ви дадат часовете в един и същ ден. Има пет частни фирми, които държат тези телефони, и те взимат от твоите парички всеки път, когато ти трябва преглед или рецепта. Нещо като банката, която взима за себе си пари от всяка такса или глоба, която плащаш в съда – което няма нищо общо с правосъдието, камо ли със справедливостта.
Ох, не мога да държа в ума си такива работи…
Най-добре е да си здрав. Освен ако си пенсионер и се чувстваш толкова ненужен, че само болестите ти придават някаква значимост в собствените ти очи.
Да. Млъквам. Снимки от красивото лято:

сряда, 2 (социални мрежи, коса, динозавър, ЧНГ)

1.
Редовно получавам съобщения в пощата си, че „ххх  is now following your musical activity” в  Deezer, че друг ме е добавил в някакви кръгове и че съвсем пети човек ми е приятел в Goodreads. Имам също натрапчиви покани за Linkedin. За Нетлог и Twoo да не говорим.
Някои от тези имена/места ми звучат по-добре (Goodreads) от други (Twoo), но като цяло единственото ми желание е да не ме закачат.
В Deezer не съм се регистрирала, дано тези човечета, които ме следват, да не са трагично подведени от някой мой адаш, почитател на гнусна музика. От друга страна, щом съобщенията идват до моя мейл, сигурно съм аз и ги заливам с ангелски звуци.
Регистрирах се в Нетлог, за да чета стиховете на доктор Толев, но така и не можах да се оправя там. За сметка на това гадният сайт, без да ме пита и разпитва, изпрати покани на всичко живо и неживо от пощата ми. Съжалявам и се срамувам. Истински.
Профилът ми в Goodreads е истински, но аз не влизам в него, а сигурно имам куп приятели от автоматично разпратени и после радостно приети покани, за които аз не знам.
Аз мисля, че ако тия мрежи бяха чак толкова хубави, забавни и полезни, нямаше да имат нужда от такава досадна реклама, напомняния и злоупотреби. Както и ако детската градина за четиригодишните деца беше нещо добро, нямаше да има нужда да я правят задължителна, всеки щеше доброволно да си води детенцето там.
Това исках да кажа – някакви сайтове говорят от мое име, сприятеляват се, създават сенки на хората. Ако е по осъзнат избор – супер, хубаво-лошо, мое си е. Но там, където нямам пръст, нито дори най-малък крив маймунски пръст, изпитвам уморено безсилие и вяло възмущение, и…

2.
Когато умен човек прави глупави неща, сигурно има причина. Това си казвах, докато боядисвах половината коса на Иво червена. Впрочем, изглежда добре. Но той по принцип ми е доста симпатичен.

3.
Купихме един чуден динозавър. Този поглед, този поглед…

4.
Честита Нова година!

🙂