„Банда Бацили“, очакване

Картинка

 

Днес бях на репетиция. Видях куклите. Чух песните.
О, песните!
Това се очертава да стане най-сладурската гнусничка пиеса, която съм гледала, на важна тема и с чудесни актьори зад мегаизразителните кукли.

„Банда Бацили“
Автор: Мария Донева, Янчо Иванов
Режисьор: Янчо Иванов
С участието на: Янчо Иванов, Биляна Райнова
Сценография: Живко Кънев
Музика: Пламен Петков

 

Много се смях, а работата е още в началото. Премиерата е планирана за 7 април.
Щракнах няколко снимки, макар на много ранен етап от репетициите, имаше какво да се види. Ще има и за слушане, и за пляскане в такт, и за тананикане.
Аз съм позабравила стиховете и се смях и на тях.
Новото ми най-любимо е:
Спи спокойно, спи до късно, нани-на, детенце мръсно.
Аааа, ето го точно както е в пиесата:

Нани-на, детенце мръсно!
Спи спокойно! Спи до късно!
И по гръб, и на обратно!
Спи дълбоко и приятно!
Ще получиш изненада,
точно както ти се пада:
чудни болки във корема,
кашлица и сочна хрема!

Сочна хрема, моля ви се!
Хайде, чакаме премиерата, и да си миете ръцете, ей!

Търсех вчерашната котка, намерих днешната.

Картинка

 

Най-вероятно са роднини, помислих си. На две съседни улици – две чудеса, независимо едно от друго…
После си спомних на кого ми приличат.
Вчерашната котка е Безсъние, днешната е Самота. Като в стихотворението.
Но са толкова красиви…

С уверена и зла походка
при мене идват през нощта
две много неприятни котки –
Безсъние и Самота.

С настойчиви и хладни лапи,
безжалостни и търпеливи,
не ме нападат и не хапят,
но чакат. И не си отиват.

Очакването им ме дразни.
Търпението им ме плаши.
Леглото ми изглежда празно –
ужасно мое, никак наше.

Неясни тръпки от тревога
пробягват леко по гръбнака.
Два ангела четириноги
със мен разсъмването чакат.

Доброто не идва само.

Картинка

 

Теменужките идват с котка.
Спрях се да поснимам първото голямо стадо теменужки за тази година, а тази разкошна котка изскочи от храстите и в галоп се хвърли към мен, блъсна темето си в ръката ми и настоя интензивно да й обръщам внимание.
На тоя свят му се цъфти и му се милва.

Джанката

 

 

Джанката изсъхна в началото на септември. Листата й така си останаха да висят по клоните. Намаше кой да им каже – пожълтейте и падайте, и те се съсухриха зелени, вкопчени във вече мъртвото дърво. Едно по едно другите дървета пожълтяха и за няколко дни изсъхналата слива единствена изглеждаше млада и зелена.
Дойдоха студените дъждове. Обливаха я хладно и безразлично като балсаматори, обгрижващи божество, което не уважават.
После се показваше слънце и изсушаваше сухите листа. Те свиваха продълговатите си анорексични шепи. Ставаха ронливи, разпадаха се, а не знаеха как да се откъснат. Жилките им стърчаха като восъчни фитили за свещи.
Минавах всеки ден покрай това дърво и наблюдавах бавните неестествени промени, през които то си пробиваше път.
Дори дрипавите листа на смокинята опадаха като прогизнали одеяла, оставени без щипки на простора. Брезите се изрусиха, после оплешивяха. По най-високите клони на ябълката останаха оголени няколко ситни криви ябълчици. Хоризонтът се отдръпна, гледката просветна.
Само джанката, която изсъхна точно пред ръба на есента, остави листата си ни живи, ни умрели, преждевременно остарели, закъсняло зелени.
Когато минавам край нея, вече се старая да не я поглеждам, но погледът ми все се плъзва натам. Тя прилича на спяща красавица, починала в съня си. Листата й се трошат като стари пластмасови обици. Вятърът стъпва по нея с неуважение. Корените й безсмислено стискат пръстта, както се стисва ръката на враг, на безразличен, на приятел, но бивш.