За хората

В октомврийския брой на списание „За хората“ – статия за театъра в психиатрията, за чорапените играчки, за поезията и джаза, и за още това-онова.


Текст – Зора Нейкова, снимка – Константин Петров, бърборене и доволна усмивка – аз.
🙂

Ужасно е, искам още!*

Има нещо много смущаващо, когато жените започнат да говорят за бременност и раждане, и за кърмене също.
Тази процъфтяваща, напираща физиология, която тържествуващо разпъва и мокри дрехите!
И бебето, когато е още малко, и по всичко се вижда, че до скоро е било един от вътрешните органи на своята майка.
Толкова е неудобно – този малък, обичлив паразит, който се ражда от теб, храни се от теб, живее от теб.
Мога да се разплача само като си помисля за това.
Но не е нужно да го мисля – то просто Е, със силата, с която аз СЪМ.
Преди да родя, лежах почти 5 месеца в болница.
Мисля, че това е най-трудното нещо, което съм правила през целия си живот. Не заради инжекциите и системите, и самотата и изолацията, и студа и глада (1995 не беше най-щедрата година).
Най-лошото беше неизвестността. Ти си там от седмица, от месец, от три месеца… постепенно ти става ясно, че ще излезеш от тук само с бебето. Но няма гаранция, че ще излезеш с него. Можеш да излезеш съвсем сама, с празен корем и празни ръце, и празно сърце, съвсем без нищо.
За пет месеца от болницата си тръгнаха много бебета, но и много… майки? Как се казва за жена, която е имала бебе, но го е загубила? Майка ли е? Има ли право да се нарича така?
Майка си спрямо някого, ако него вече го няма, ти какво си?
И понеже бебенцето е там вътре в теб, диша твоя кислород, сънува твоите сънища и чувства твоите чувства, ти не плачеш, не мислиш.
Бременната жена има две най-важни задължения – да живее и да чака.
Докато живеех и чаках в болницата, всяка нощ гледах една звездичка, намирах си я и си я гледах. Сега даже не знам коя е, но тогава се държах за нея и имах ясното чувство, че това ми помага.
Дали наистина ми е помогнало?
После раждане, кърмене, всичко както си трябва, бебето – малко и алено като мак, с извънземен поглед.
С малки влажни ръце, които се отварят и затварят като розови морски звезди, докато то суче.
Не е нужно да говоря за това. Дори не се сещам за тези мигове, часове, месеци.
Казват, че човек не забравя наистина, че всичко се пази в някакви скришни чекмеджета в ума. Може да е вярно, иначе как щяхме внезапно да се сещаме за песни, случки, докосвания.
Някъде в моя ум са очакването и страхът, непоносимата болка и непоносимата радост, и всички мигове с моето бебе.
Искам да имам още едно бебе. Сигурна съм, че искам. Да.

_____________________________
* Това е третият ми текст от сборника „Възможните майки“. Вчера ми казаха, че е преведен и включен в италианското издание, така че може би скоро ще го видя на най-чист италиански език 🙂 

 снимчица от нета

Нарушен уют

Мария
Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.
Кой ме кара да излизам?
Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.

Якодим Макавеев
Само детски книжки да четеш,
само детски спомени да имаш,
да си сам, да те прегръща зимата,
да се влюбиш в стиховете, в римите,
да прекарваш дните си в мълчание,
всичко бъдно да е обещание,
да заспиш до пролетта с копнеж.

Mais Feliz

Един възможен текст на български за тананикане на тази топла и съвсем леко тъжничка песен на Бебел Жилберто.
Както обикновено, текстът без музиката не е особено добър, с музиката става гладко и добре.
Правих я за Марина Господинова, но не съм я чувала в друго изпълнение, освен в свое собствено 🙂

Mais Feliz – Bebel Gilberto
Такива хора вече няма сега.
Такива хора вече никой не прави.
Любов е равно само на тъга,
но пак при тебе оставам.

Такава обич – тя е слънце и мрак,
и наранява, и лекува рани.
Макар че си отива пак и пак,
последна тя ще остане.

Колко пъти казвах „Край“ –
краят се оказа просто дума.
Весел и тревожен рай
за хора като теб и мен.

🙂